мечтал. Идеята за платен секс му изглеждаше гротескна и перверзна, макар да знаеше, че половината от жените и мъжете, които предлагаха телата си по тези места, бяха Зимни хора. Скучаещи или алчни за пари, те бяха пригодили своята естествена полова свобода към порочните апетити на чуждоземните.
Тук имаше също и чуждоземни проститутки, сводниците на които съставляваха цяла една тайна мрежа, обхванала целия Лабиринт. В Хийгемъни имаше светове, където мълчаливо беше прието дори робството. Еъриенрод също не се месеше в навиците на своите клиенти. Някои от тях не се различаваха по вид от местните продавачи на хора, но на Спаркс му изглеждаха странни. Можеше да се наемат и зомби, жертви от плът и кръв за удовлетворяване на клиенти, които не се задоволяваха само с мечти. Те се движеха почти голи сред тълпата и сякаш парадираха с ужасните си рани. Бяха живи мъртъвци с невиждащи очи на сомнамбули. Бяха му казвали, че са дрогирани и че дрогите вече са разрушили техните мозъци. Еъриенрод го осведоми, че те не чувстват нищо. А веднъж, когато неговото настроение беше особено лошо, той почти…
Но споменът за онзи случай, когато лежеше безпомощен, докато четири търговци на роби го наричаха „мили“, разби доброто му настроение, така както през онази нощ бе разбита неговата флейта от раковина. Това го накара да се замисли дали презира чуждоземците, или чуждоземното в себе си.
Еъриенрод обаче бе отпъдила въпросите му и смеейки се, му бе казала, че винаги ще има злини на всеки свят, във всяко същество, защото без злото няма да има мярка за доброто…
Спаркс излезе, пое дълбоко дъх, затръшна зад гърба си вратата на казиното и спря върху плочата от метална руда, която служеше за стъпало към входа. Покрай краката му се промуши една котка и изчезна в някаква скрита пролука в стената.
— Хайде, Съйенг дай ми шанс. — Нещо познато и все пак странно в гласа накара Спаркс да се обърне към фасадата на сградата. — В името на боговете, готов съм да направя всичко, всичко, за да се измъкна от тази адска дупка и да отида някъде, където могат да ми помогнат. Наеми ме…
— Човекът беше чуждоземен, с гъста тъмна коса, с кафява кожа и рядка брада. Той седеше на един сандък, подпрян на стената. Облечен бе в мръсен гащеризон на астронавт без отличителни знаци. Имаше вид на силен мъж, който умира от глад, и Спаркс се отвърна от него. Но гласът… — Ти си ми длъжник, проклет да си, Съйенг! — Той видя как чуждоземецът се отблъсна от стената и с несръчно извиване хвана крака на друг човек в летателен костюм.
Вторият мъж трябва да е капитан на товарен кораб, предположи Спаркс. Бе едър мъж с набраздено от белези лице. Той неочаквано се дръпна назад и седналият загуби равновесие. Спаркс видя как първият мъж се просна безпомощен и разбра, шокиран от съчувствие, че мъжът е с парализирани крака. Офицерът с белезите по лицето се изсмя. Беше смях, който никога не би желал да чуе втори път.
— Не ти дължа дори едно говно, Хеън, ако ти сам не можеш да си го събереш. — Псувните на Хеън го придружиха надолу по уличката.
Мъжът, когото нарекоха Хеън, грижливо оправи безполезните си крака, без да обръща внимание на Спаркс, който стоеше потресен. Той тръгна бавно напред, като наблюдаваше как човекът се мъчи да се настани отново на стола си. Мъжът го погледна и се смъкна отново на паважа.
— Ти! — Омразата последва разпознаването, както нощта следва деня. — Тя ли те изпрати тук? Тя ли ти каза къде да ме намериш?… Да, гледай добре, момче! Напълни си очите, напълни си мозъка. А после помни, че тя ще направи същото и с теб. — Хеън напълни шепата си с пепел и я хвърли срещу него.
— Старбък! — Спаркс не вярваше на очите си. — Тя… тя каза, че си мъртъв! — Доколкото си спомняше, тя му беше казала, че е паднал в морето от хиляда метра височина. Но на платформата имаше машини, които стърчаха от шахтата и една от тях трябва да го е спряла и пречупила гърба му. Можеше да е мъртъв. Спаркс почувства освобождаване от някаква тежест в гърдите си. — Радвам се…
Хеън изпъна тяло в безсилна ярост. Замахна с ръка и удари Спаркс по крака.
— Ти, син на Лятна мръсница! Ако мога да те хвана ще довърша онова, което започнах! — Той отново политна рязко назад и падна. — Давай, наслаждавай се на стореното, момче. Аз съм два пъти по-мъж от теб и Еъриенрод знае това.
Спаркс застана достатъчно далеч от него. Лицето му гореше. Споменът за онова, което Хеън му бе направил, там, в Залата на Ветровете, превърна неговото състрадание в горчивина.
— Ти повече въобще не си мъж, Хеън. И Еъриенрод е изцяло моя! — Той се обърна и тръгна надолу по уличката.
— Ти си глупак! — чу той гласа на Хеън зад себе си. Еъриенрод не е на никой мъж! Ти си този, който й принадлежи и тя ще те използува, докато й бъдеш нужен…
Спаркс продължи да върви, без да се обръща, докато не стигна до ъгъла на булеварда. Но не тръгна нагоре към двореца. Остана там, докато гневът му не затихна, и пое надолу по хълма. Вървя така безцелно дълго време и навлезе навътре в сърцето на Лабиринта. Мина покрай барове и казина, които му бяха станали втори дом. Зяпаше безсмислено витрините, пълни с вносни ястия и подправки, скъпоценни камъни, картини, кафтани, терминали… и стотици различни технически играчки: скъпи сложни дреболии, изложени пред очите на учудените местни жители. Някога се спираше пред всяка витрина, а разходката из Лабиринта беше като разходка в рая. Сега почти не му правеха впечатление. По някакъв начин, без да съзнава, времето беше покрило неговото благоговение с пелена от разочарование, а опиянението от възторга се бе вкиснало в оцет.
Дори многоцветните улички, където занаятчиите от този свят и от още седем други светове даваха живот на своето творчество, загубиха връзката си с неговата действителност. Вече не го привличаха изяществото, ароматът и музиката по тях. Сега живата смърт на Хеън го притискаше болезнено в стените от стъкло. Заобиколен от туптящото сърце на града, той откри, че по някакъв начин нещото, към което се бе стремял, се бе изплъзнало от ръцете му. Както всичко, към което се бе стремял, на което бе държал…
Ръката му сграбчи стеблото на кинетичната скулптура, изложена на павилиона, покрай който минаваше. Измежду бодлите й прозвучаха дрезгави ноти, отскачайки като котки. Но дрънчащата изотонална музика спря до неговата кожа, хладното метално стебло премина в друго измерение. А може би той само си въобразяваше тяхната нереалност. Но това чувство все още не минаваше…
Той отмина отвратен, когато скулпторът излезе негодуващ от магазина. Спаркс продължи и едва сега разбра в коя уличка се намира — беше Цитроновата уличка и пред себе си видя Фейт Равенглас да седи на прага, както бе седяла винаги с нейните тави, пълни с мъниста и украшения. Мястото, където някога бе намерил подслон, където бе приет без излишни въпроси. Мястото, където винаги можеше да се върне, да получи спокойствие и да се отдаде на творчество сред една вселена на безразличие и разложение.
Той видя, че Фейт не беше самичка, видя, че нейният посетител стана от мястото си сред облак от среднощен син воал, бродиран с небесни дъги. Спаркс позна, че това беше Тиеуи — позна я по воала, защото никога не бе виждал нищо от нея освен ръцете й с цвят на слонова кост. Той дочу сладката песен на скритата й огърлица от звънчета. Бе питал Фейт защо Тиеуи никога не се показва, като си мислеше, че може би е обезобразена. Фейт бе отвърнала, че такъв е обичаят на нейния роден свят. Оттогава беше виждал само две-три жени, забулени като нея, грижливо пазени от придружителки. Тиеуи беше винаги неспокойна в присъствието на мъже и той мислено съжали, защото знаеше, че тя си отива заради него. Фейт имаше много приятели, но измежду тях нямаше нито един, който да е нещо повече от обикновен приятел. Това може би обясняваше и нейното безбрачие.
Когато Тиеуи си тръгна, придружена от песента на звънчетата, Фейт се обърна към него: полуусмихната, полунамръщена и съсредоточена.
— Спаркс, ти ли си това? — Котката Малкин измяука от обичайното си място на прага в знак на потвърждение.
— Да. Здравей, Фейт. — Спаркс спря пред нея и внезапна се почувствал несигурен.
— Е, каква приятна изненада Седни, не се дръж като гостенин. През последните месеци никакъв те нямаше.
Той се усмихна виновно и внимателно седна между тавите. — Вярно. Извинявай, аз…
— Не, не се извинявай. — Тя махна с ръка, прощавайки му добросърдечно. — В края на краищата колко пъти аз те потърсих?
Той се засмя.
— Николко.
