Снежната кралица

— Не си моя тип, кьопчо. Полакс е този, който ми върши всичката черна работа. Той е свикнал да мъкне всякакви твари.

— Както кажеш, Тор — отговори любезно Полакс. В безизразния му глас се долавяше някакво неопределено одобрение.

— Ще получаваш храна и подслон дотогава, докато ги заслужаваш, Хеън. Приемаш ли или се отказваш? — Приемаш ли или се отказваш, копеле такова. И в двата случая все на моя задник се пише.

— Не мога да съм информиран за онова, което става тук, ако не обикалям. За това ми трябват пари, трябва ми начин да…

— Ще получиш, каквото ти трябва, ако си гледаш работата. — Ако Даунтрейдър спази уговорката.

Той се облегна усмихнат назад, а усмивката му представляваше нещо грозно върху красивото му лице.

— Значи ти си намери съветник, любима. — Той протегна внимателно ръка.

— Намерих си една голяма беля. — Тя вдигна очуканото канче и изсипа монетите в ръката си. — Добре, Поли, откарай го в къщи.

19

Безкрайното отсъствие на светлина притъпи сетивата на Муун, лиши я от всякакво усещане. Докато падаше в някакъв бездънен кладенец, тя усещаше себе си като слаба искрица живот в една вселена, където необезпокоявано царуваше смъртта, чиято неосезаема прегръдка изсмукваше от нея сила и разсъдък. Тя беше дошла на това място извън живота, за да търси изгубената си любов през една порта, през която бе минавала много пъти. Но сега бе загубила пътя си, сега нямаше никой, който да отговори на нейния плач, нямаше ухо, което да я чуе, глас, който да отнесе… Пусни ме да си отида у дома…

Пусни ме да си отида! Муун седеше в леглото, а гласът ечеше в ушите й, отразен от стените на малката стаичка.

— Муун, Муун, това е кошмар. Ти си спасена, ти си с нас. — Елзевир я прегърна. Успокояваше я, както преди много години баба бе успокоявала едно малко дете през нощта.

Стаята се изпълни с болезнено изкуствен ден. Екранът на триизмерния телевизор, поставен на стената, изливаше потоци от шум и образ — така както преди да заспи неспокойния си сън на пода. След мъчението в Черната порта тя не можеше да стои в затъмнена стая. Муун преглътна събралата се на топка болезнена мъка и постави глава на рамото на Елзевир. През влажната си нощница тя чувстваше движението на хладния въздух. Около нея светът бавно се оформяше и отново утвърждаваше мястото й в него. Сърцето й спря лудия си напън да разкъса гърдите й. Тя слушаше шума на морето.

— Всичко е наред. Сега съм добре. — Гласът й все още беше слаб и неубедителен. Загубата на сила и контрол по време на кошмара бяха станали част от нейното състояние.

— Съжалявам, че отново те събудих, Елзи. Но просто не мога… — Тя млъкна засрамена от своята безпомощност и затърка очи. Смъдяха я, сякаш вятърът ги бе напълнил с пясък. Вече трета нощ тези кошмарни сънища проникваха през тънката преграда на апартамента и я измъчваха безжалостно. Тя виждаше как с всеки изминал ден умората и безпокойството слагат все по-дълбок отпечатък върху лицето на Елзевир. — Глупаво е. — Муун стисна юмруци. — Съжалявам, че цяла нощ не ти дадох да мигнеш с моята глу…

— Не, Муун, скъпа — Елзевир поклати глава. Муун млъкна изненадана от нежността, която се излъчваше от тъмносините очи на Елзевир. — Не се извинявай. Нищо, което правиш, не ме безпокои. Аз съм тази, която трябва да ти се извини. Моя е вината за тези твои лоши сънища, моя е вината, че не можеш да понесеш трилиственика… — Тя погледна към другата страна на стаята, където върху шкафа самотен лежеше знакът на сибилата. — Ако мога да поема твоя страх, с радост бих го направила. Това ще бъде скромно изкупление за терзанията, които ти причиних. — Тя погледна настрана, а пръстите й разтриваха раменете на Муун.

— Това не беше твоя грешка. Това беше моя грешка. Аз не съм достатъчно силна, за да бъда сибила. — Муун стисна зъби, докато почувства болка. Тя бе излязла от Черната порта друга, последвана от една раздвоена реалност. Когато достигнаха Кареумов, тя вече почти се бе възстановила, беше отново човек. Но все още, когато затвореше очи и оставеше ума си без контрол…

Беше носила свободно трилиственика тук, в разположения на орбита град на звездното летище, благодарна, че напълно непознати хора от светове, за които никога не бе чувала я приемаха с усмивка и почит. Но после при нея дойде човек и я помоли да отговори на един въпрос. Тя се отвърна от него ужасена и отказа. Елзевир го отпрати. Но в този момент тя знаеше, че никога повече няма да може да отговаря на въпроси…

— Аз… аз ще съм добре, когато се върна у дома, на Тийумат. — Там, където през нощта небето гори от слънца… не това черно и жестоко небитие, което поглъща дори жизнената сила на звездите, повехнали и безнадеждно самотни. Където единственото нещо, имащо за нея толкова голямо значение, колкото онова, което бе разрушила с идването си тук, все още чакаше да бъде направено; където бе единственият човек, който би разбрал какво означава да загуби желанието на своя живот. Спаркс… тя трябва да го намери. Колко дълго? Тя си бе наложила да не задава този въпрос, докато бяха тук, страхуваше се да го зададе. А искаше да го задава всеки ден, всеки час.

— Всъщност ти не искаш ли да останеш? Дори и след всичко видяно от теб? — Дълбочината на разбитата надежда, която Муун почувства в гласа на Елзевир, прободе сърцето й. Тя знаеше колко труд бе положила Елзевир да запълни нейното време и нейния ум с невероятните чудеса на града — това звездно летище, което плуваше в космоса, вързано на невидимо въже и поддържано от света отдолу. Тя бе мислила, че Елзевир върши това само за да я отвлече от нейните страхове, но сега разбра, че има и друга причина.

— Ти наистина ли искаш да остана завинаги с теб?

— Да. Много, скъпа моя. — Елзевир се усмихна, а после продължи колебливо: — Знаеш ли, ние нямахме деца, Т. Дж. и аз…

Муун сведе поглед.

— Зная. Ако беше само до мен, ако бях някой друг, бих останала с теб, Елзи.

Тя разбра. Муун й заприлича на дете, загубено тук на Фестивала, в този неразбираем, неопетнен остров, който се върти в небето. Елзевир се опита да я направи част от всичко видяно от нея, докато сама започне да чувства безгрижната гордост на чуждоземците, които смятаха звездния кораб за толкова естествено нещо, колкото и платноходката, които се отнасяха към грандиозните и чудни неща като към принадлежащи им по право. С всяко малко технологическо чудо Елзевир търпеливо я учеше да се контролира, докато тя престана да се учудва и можеше да стои на балкона с поглед към Пазара на Крадците и да си дава вид, че е истински чуждоземец, гражданин на Хийгемъни, че се чувства като у дома си в това междузвездно общество.

А после й мина през ума, че най-после е разбрала какво се е опитвал да я научи Спаркс. Тя си мислеше колко щастлив щеше да бъде той, ако беше тук. Тя го изостави в момент, когато му беше нужна. Спаркс е все още в Карбънкъл. „Трябва да се върна при него. Не мога да стоя тук без него. Заточена на остров, заобиколен от безжизнена пустота. Не мога да бъда сибила тук.“ Тя сложи ръка на татуирания върху шията й трилиственик. „Аз оставих собствения си свят, а трябваше да стоя там. Не изпълних своя дълг, изоставих Спаркс, не изпълних… Богинята не чува молбите ми. Аз съм загубена, затова загубих нейния глас.“ Тя се надигна от леглото и стъпи с босите си крака върху студения под. „Това е несправедливо. Аз не съм оттук. Моето място е на Тийумат.“ И изведнъж, докато изричаше тези думи, Муун ги почувства с необичайна сила. Погледна Елзевир в очите и искаше тя да разбере нейната нужда, нейния копнеж и нейната тъга.

— Муун… — Елзевир хвана ръцете и така, както нравеше когато се опитваше да вземе решение. — Това е лошо… Ти не можеш да се върнеш у дома.

— Защо? — Мъка замъгли стаята и загриженото лице на Елзевир. — Мога! — Тя хвърли светлината на своята вяра срещу сянката. — Трябва!