Елзевир вдигна ръце помирително.
— Не… не. Искам да кажа, че ти не можеш да се върнеш, докато Крес не укрепне достатъчно, за да управлява кораба. — Думите й заглъхнаха като пропусната възможност.
Муун се намръщи неуверено. Сянката на съмнението все още закриваше лицето на Елзевир. Тя потърка лицето си; тялото й бе отпуснато от умора и разочарование.
— Зная. Съжалявам. — Муун сграбчи шишето с транквилизатор от поличката до леглото й.
— Не! — Тъмната ръка на Елзевир я хвана за китката. — Това не е отговорът. И ти няма да намериш отговор на страховете си, като се върнеш на Тийумат. Те ще те следват навсякъде вечно, ако не се научиш какво наистина върши една сибила. Аз не съм достатъчно умна, за да ти обясня, но има човек, който може да стори това. При първия добър прозорец ще слезем долу на земята при моя зет. — Тя се пресегна и взе шишето с транквилизатора. — Отдавна трябваше да направя това… но аз съм стара, глупава жена. — После се изправи и се усмихна на неразбиращата Муун. — Във всеки случай Мисля, че за всички ни ще бъде добре да стъпим отново на истинска планета. Може би и Крес ще може да дойде с нас. Почивай сега, скъпа моя… и приятни сънища. — Погали нежно Муун по бузата и излезе от стаята.
Муун се зави с тънкото одеяло. В тази безжизнена нощ, която обграждаше островния град и неговия свят, нямаше приятни сънища. Тя лежеше и гледаше неразбираемо присветващия екран срещу нея, а умът и душата й болееха от незадоволени нужди. Нямаше никой на това чуждо място, който би могъл да направи нейните сънища приятни. Ако не я пуснеха да се върне у дома… У дома… Сълзи потекоха през спуснатите й клепачи и се стекоха по бузите.
Тя отиде до Пазара на Крадците през изкуствения ден с трамвая на звездното летище заедно с Елзевир, Силки и Крес, надянал гумени протези. Притискаше ги тълпа от начумерени постоянни пътници, жители на острова. Орбитата на космическата станция минаваше през един прозорец — транспортен и корабен коридор, до повърхността на Кареумов, отворен на всеки два часа. Но на планетата тези прозорци бяха разположени на стотици или хиляди мили един от друг. Ако пропуснеш една спирка трябва да чакаш цял ден, за да се отвори отново.
Когато се качи на трамвая, нямаше свободни места, но един мъж стана да й предложи своето. Тя се усмихна и го отстъпи на Крес, а после друг мъж също стана, за да й предложи да седне. Смутена, тя придърпа Елзевир и й прошепна:
— Да не би да мислят, че съм бледа, защото съм болна?
— Не, скъпа. — Елзевир се намръщи неодобрително и оправи краищата на нейната жълта туника. — Напротив. Но ти би трябвало да си облечеш роклята. — Тя докосна преметнатата през ръката на Муун виненочервена рокля.
— Много е горещо. — Муун си спомни за широките рокли и тесни комбинезони, които беше пробвала в магазините на Централния градски базар. Опита се да носи собствените си дрехи сега, когато бяха вън от кораба, но те бяха много тежки. Въздухът на станцията беше топъл като кръв, затова тя носеше само онези дрехи, които Елзевир не й позволи да свали.
— Когато бях момиче, ходех забулена от главата до краката. Това беше част от женската загадъчност. — Елзевир оправи диплите на широкия си пъстър кафтан, герданът й от звънчета весело запя. — Какво ли не бих дала да захвърля всички дрехи и да хукна гола по улицата под слънчевата топлина. Но никога не се осмелих.
Муун се хвана за облегалката зад мълчаливия, отчаян Силки, неудобно притиснат от множество чужди тела. Тя гледаше през прозорците на трамвая, докато се движеха по авенютата на междузвездната колония към онази част, където Елзевир и Силки имаха апартамент. Тя не можеше да се оправи в този град, така както не можеше да разбере и навиците на неговите жители. Единственото, което знаеше, бе че целият град е поместен в един кух пръстен, в центъра на който е разположено звездното летище. Чуждоземците наричаха звездната колония Пазар на Крадците, а местните чуждоземни приемаха това име със забавно своенравие. Кареумовци господстваха в Хийгемъни, защото правеха най-съвършените технически изделия. Един ден Елзевир й обърна внимание, не без известно огорчение, че Пазар на Крадците звучи обидно.
— Тогава защо дойде на Кареумов? — попита я Муун.
— О-о, скъпа моя, как загубих своя срам и порядъчност е дълга, скучна и заплетена история. — Муун видя усмивката, която пропълзя в края на устата й.
— Фалшива скромност. — Крес седеше прегърбен на седалката пред тях със затворени очи, с ръце притиснати до гърдите. Той успя да се върне от болницата на летището само за два светлинни дни.
— Крес, добре ли си? — Елзевир докосна раменете му.
— Да, госпожо. — Той се усмихна. — Целият съм слух.
Тя го смушка и се облегна назад, като повдигна рамене в знак на възмущение.
— Да. Идвам от Ондиний, Муун, който ще ти изглежда по-непонятен и от Кареумов, сигурна съм Макар техническото ниво там да не е така високо. Жените в моята родина не бяха поощрявани…
— Не им позволяваха — вметна Крес.
— … да живеят пълноценно, така както всички вие живеете. — Гласът й надвиши шепота на обикновения разговор като пушека, който се издига в градската мъгла на един друг свят, в земя осеяна с пирамидални храмове-гробове на древна теокрация25. Това беше страна, в която жените се купуваха и продаваха като бартерни стоки. Те живееха отделно от мъжете, които не бяха техни партньори, а ревниви господари. Техните животи следваха тясната, дълбоко отъпкана от поколенията пътека, животи, които бяха непълноценни, но удивително предсказуеми.
Едно срамежливо момиче на име Елзевир —
Елзевир се свила в един ъгъл на залитащия фургон, смазана от телата над нея. Блъскана, мачкана, с разкъсан воал тя стояла там и ридаела, бояща се от осквернение или смърт. Но неочаквано я хванали яки ръце, изправили я на крака и я подпрели на стената. Обезумяла от ужас, тя почувствала как светът около нея се превръща във вода.
— В името на боговете, недей да припадаш сега! — прозвучал в ухото й глас. — Не мога вечно да те държа — продължил той и тя усетила леко шляпване.
Болката пронизала стената на нейната лудост като копие. Хленчеща, тя отворила очи и видяла пред себе си изтощеното, окървавено лице на лудия чуждоземец, човека, който бил виновен за случилото й се… единствения човек, който щяла да обича през целия си живот. Но в онзи момент нищо не е било така далеч от нейния ум както мисълта за любов.
— Добре ли си? — попитал той, когато някой го сръгал в бъбреците. Той държал ръцете й в своите и я закрилял с тялото си. Тя поклатила глава.
— Заболя ли те? Беше без да искам. — Той освободил едната си ръка, пъхнал ръка под воала и докоснал леко бузата й. Тя потреперила от допира на неговите пръсти, придърпала разкъсания воал над главата си. — Извинявай. — Той свел очи и я задържал, когато фургонът се заклатил на завоя. — Ти дори не можа да чуеш речта ми, нали? — Гримаса на разочарование се появила на лицето му. Изведнъж тя забелязала, че той е само малко по-възрастен от нея. Тя отново поклатила глава и избърсала очите си. Той промърморил на своя език нещо тъжно. — К.Р. е прав. Това, което върша, носи повече злини, отколкото добрини!… Не трепери, няма да ти сторят нищо лошо. След като ни закарат в инквизицията и посеят семето на плевела, ще ни пуснат.
Отново потреперила. Тя знаела достатъчно добре репутацията на църковната полиция. Почувствала, че очите й отново се изпълват със сълзи.
— Недей. Моля те недей. — Той се опитал да се усмихне, но не успял. — Няма да им позволя да ти сторят нищо лошо. — Било абсурдно, но тя се хванала за думите му. Хванала се, за да се спаси от ужаса. — Слушай — опитал се той да смени темата, — е, тъй като си… тук, искаш ли да чуеш речта ми? Това може да
