е последната възможност. — Капки пот блестели в острата му тъмна коса.
Тя не отговорила. Той взел мълчанието й за съгласие и запълнил останалата част от пътуването сред спарения въздух с освежителния дъх на безнадеждния идеализъм — как всички хора ще живеят като братя, как жените ще имат същата свобода като мъжете и същата отговорност за своите постъпки. Когато най- после фургонът спрял и ги върнал отново към действителността, тя била сигурна, че той е напълно ненормален… и божествено красив.
А после вратите се отворили, те излезли на силната дневна светлина и стражата подкарала нещастните пленници към оградения с висока стена двор на Центъра за задържане. Те слезли последни, той стиснал ръката й и промълвил:
— Бъди смела, сестро! — и попитал за името и.
Най-после тя му проговорила, колкото да му каже името си, преди стражата да го хване. Когато го помъкнали, чула го да казва, че тя е невинна, чула как гласът му се задавил. Тежки ръце отвели и нея, така че тя не могла да види какво са му сторили. Заедно с другите била замъкната в един двор и повече не го видяла.
Но там, в двора, я чакал нейният баща, който бил повикан от придружителката й, след като Елзевир била натоварена на фургона. Тя изтичала ридаеща към него и след много заплахи и щедро дарение за мисионерския фонд на църквата, баща й я отвел от това място на ужаса, преди инквизиторите на църквата да могат да опетнят нейното име.
Прекарала вкъщи почти две седмици, без да смее да излезе навън, докато забрави изживяното. Трудно можела да понася мисълта за лудия чуждоземец…, чудела се на неговите светове, на неговата доброта към нея сред целия онзи хаос… Питала се дали все още е жив. Макар да разбирала, че никога няма да научи това, че никога няма отново да го види, тя не можела да прогони от ума си спомена за неговите блестящи очи.
Въпреки това тя не познала странника, който седял стеснително на пейката под обраслата с лози градска стена, когато майка й я завела при кандидат и я оставила да стои непохватна и несигурна под пламенния изучаващ поглед на мъжа. Той бил облечен в работен костюм и наметало, широкопола шапка засенчвала лицето му.
Тя съобразително махнала тъмносиния воал от главата си, за да може той да види лицето й, като в същото време гледала настрани. Направила реверанс, а герданът й от сребърни звънчета зазвънял в притихналия въздух.
— Елзевир. Не ме позна, нали? — Думите достигнали до нея приглушени, но разочарованието в тях било ясно. Той свалил шапката си.
Но тя познала гласа, колкото и да бил променен, и тихо възкликнала:
— Ти! О-о… свети Калавр! — Тя вдигнала ръце, но не докоснала лицето му. Топлата му кафява кожа била обсипана с полузарастнали рани. Твърдата линия на челюстта му, загубила очертанията си, била подпухнала.
— Аз казал на твой баща случила се катастрофа. — Усмихвал се с очи и устни. — Уста не може затваря се — обяснил той.
Лицето й се набраздило от съчувствие, тя притиснала ръце в скута си.
— То е добро. Почти не боли въобще сега. — Инквизиторите не го дали на полицаите, а го били подред в свещена мъст ден и нощ и накрая го изхвърлили на улицата да тича колкото сила има. — Не иска мисли за това. Някога се смял над преживяното. Но трябвало да минат много години, преди да й разкаже и най- малките подробности от горчивата истина. Той седял мълчалив и я гледал, сякаш очаквал нещо. — Твоя челюст също ли наранена, сестро?
— Не! — Тя поклатила глава, а звънчетата зазвънели. — Аз… аз си мислех за теб. Непрекъснато. Мислех си, че никога няма да те видя пак… Страхувах се за теб. — Изведнъж тя почувствала неудържимо желание да притисне осакатеното му лице до сърцето си. — Защо не дойде тук? — Тя мачкала воала в ръцете си. Не като кандидат. Не покрила лицето си с воала, нито чувствала нужда.
— Аз трябвало сигурен бъде ти добре. Ти добре? — Той се навел към нея.
— Да. Баща ми дойде… Ти беше толкова мил към мен. Баща ми ще…
— Не. Моля не казвай него за мен. Само кажи мен ти хареса мои идеи? Кажи мен ти иска знае повече?
— Защо? — От всички въпроси и отговори, които бушували в ума й, това се изплъзнало от устата й — единственото, което не му казвало нищо.
— „Защо?“ — Но тя прочела по очите му, че той разбрал. — Защо аз иска види тебе пак?
Тя се изсмяла глупаво. После поставила ръце на устата си и гледала лицето му. Жената, която желае любовта на този мъж, ще трябва да спечели преди това неговото уважение. — Да. — Тя дръзко срещнала неговия поглед, но един мускул потрепвал на бузата й. — Искам да зная повече. Моля те, ела пак.
Той се усмихнал.
— Кога?
— Моят баща…
— Кога?
— Утре. — Тя отместила очи.
— Ще дойде. — Той кимнал в знак на потвърждение.
— Кол… колко жени имаш? — Изпитала ненавист към себе си заради въпроса.
— Колко? — Той погледна възмутен. — Николко. На Кареумов нямаме по няколко жени едновременно. Една е достатъчна за цял живот… ако тя е добра. — Той бръкнал в якето си и извадил няколко брошурки. — Аз донесъл това защо все още не може говори. Но аз написал това… и това. Ще го прочете ли ти?
Тя кимнала и почувствала как по ръката й протича нещо като ток, щом се допряла до брошурите.
— Ти има хубава градина тук. — В гласа му се промъквал копнеж. — Сама ли се грижи за цветя?
— О, не. — Тя поклатила малко тъжно глава. — На мен никога не ми разрешават да правя нещо, от което мога да се изцапам. Но аз обичам цветята. Ако можех, бих прекарала целия си живот тук.
На осакатеното му лице се появил израз на странна решителност. — Много внимателно той се пресегнал и откъснал един лавандулов цвят от растението над главите им. После го сложил в ръката й.
— Ние всички умрем някой ден. По-добре живеем свободен живот, отколкото умрем напразно.
Тя захлупила цветето в шепите си, вдъхнала от неговия аромат и му се усмихнала.
Той отвърнал на усмивката й.
— До утре тогава — и се изправил вдървено.
— Ти си отиваш?!
— Трябва срещнем се при университет довечера. — Той се усмихнал на нейното разочарование и се навел заговорнически. — Аз един чужд агитатор, знаеш.
— Ти няма да…? — Тя се осмелила да го докосне.
— Аха. — Той нахлупил шапката си над очите. — Няма повече речи. Поне докато мога отново отворя уста… Довиждане, сестро. — Преминал през двора със залитаща походка, преди тя да се сети, че все още не знае как се казва. Погледнала към брошурките и прочела: „Партньори в един нов свят“, от Т.Дж. Аспунд. Въздъхнала.
— Какво е това, което ти даде? — Майка й погледнала подозрително към брошурките.
— Ъ-ъ… любовни поеми. — Елзевир ги напъхала набързо в пояса около кръста си и спуснала воала. — Някои от тях сам е написал.
— Хм. — Майка й поклатила глава, а звънчетата й зазвънели. — Но той е кареумовец. Той е дал на баща ти достъп до видеокомуникационна връзка, за да му разреши да те види. Баща ти беше много доволен. И в края на краищата от него зависи… не от нас.
— Защо? — Елзевир станала и брошурките изшумели. — Защо да не зависи от нас?
Майка й взела цветето от ръката и се отправила обратно към женската част на къщата.
Т.Дж. идвал редовно да я вижда, станал образец на почтително отношение към родителите й, а насаме бил упорит мечтател, влюбен в момичето не такова, каквото било, а в жената, каквато искал тя да бъде. Той й носил още революционна литература, прикрита като любовни поеми. Но преди тя да започне да изследва новия свят, чийто хоризонти той разширявал с всеки изминат ден, нейният неуверен опит да защити правото си пред своето семейство довел до разкриване на скривалището й с брошурки, а на него
