— Сигурно е бил адски дрогиран, за да налети на…
Тор се изчерви и вдигна юмруци.
— Слушай, Летен човек, не бива да си правиш такива шеги с една жена!
Усмивката му изведнъж изчезна.
— В името на боговете, не това си мислех! Ако е същият Хеън, няма за какво да се безпокоиш. Този път няма да ти създаде никакви неприятности. Ще го намериш близо до Паралакс Вю. Ще ти платя разноските и дори малко отгоре. Само се постарай никога да не разбере за кого работиш. Никога не споменавай за мен. — Той понижи глас и се обърна с гръб към Фейт. — Ако не получа, което искам, много ще съжаляваш и тогава дори Полакс няма да може да те спаси.
Бледото лице на Тор още повече побледня. Спаркс разбра, че тя му повярва.
— Ще се срещнем тук, на същото място, след една седмица.
— Да, разбира се — съгласи се тя и се промъкна покрай него. — Хайде, Полакс, тръгваме си.
— Както кажеш, Тор. — Роботът слезе от верандата и я последва.
Тя го удари злобно по гърдите и продължи по уличката, като си разтриваше ръката.
— Млъкни, проклета торба с железарии. Ще те сменя срещу куче.
Фейт отново седна и се зае да украсява голата маска, сякаш тя беше единственото реално нещо във вселената. Нито му говореше, нито пък го гледаше.
Спаркс почувства как повишеното му настроение помръква, след като Фейт се отдръпна — като че ли и тя се разграничаваше от него.
— Ти каза, че ще намеря начин да реша проблема. И аз го намерих.
— Да, предполагам. — Тя вдигна парче сатен.
— Мислех, че не правиш морални преценки.
— Опитвам се. Всеки сам избира пътя си към ада. Не обичам да гледам как приятелите ми страдат.
— Току-що казах същото. Няма да й направя нищо лошо. — Но той знаеше, че само преди миг беше на косъм от това. И сигурно точно този миг бе видяла Фейт.
— „Това, което днес е казано, утре ще бъде сторено“ — цитира тя тихо. — Аз и теб смятам за приятел.
— Все още?
— Да, все още. — Погледна към него, но без да се усмихне. — Пази се, Спаркс. Трябва да знаеш, че в живота не всичко е само черно и бяло.
— Добре. — Той вдигна рамене, без да разбере казаното. — Пак ще мина да те видя, Фейт.
Най-после тя се усмихна, но не с тази усмивка, която той очакваше да види.
— След една седмица, по същото време.
— Извинявай, приятелче, да си виждал един човек на име Хеън? — Гласът на Тор секна, когато едно занемарено лице се вдигна към нея, изкривено от безсилна омраза. Тя разбра, че го е виждала по-рано. Мършаво и брадясало, лицето си бе все същото: тъмно лице на чуждоземец, красиво лице с дълги мигли и студени като смъртта очи. Тя остана за момент загледана надолу, притисната между безмилостните пръсти на спомена и настоящето. Това беше Хеън, същият Хеън, чиито очи някога не бяха видели в нея човешко същество, а предмет.
От погледа му разбра, че я позна. Тя отстъпи назад, задушена от вонята на неговия мръсен гащеризон, и си спомни за скъпите му дрехи при последната им среща. Може би наркотиците бяха казали последната си дума… Тор се усмихна. В кутията до него имаше полупразна бутилка и нащърбено канче с шепа монети. Когато идваше по уличката, видя един тъмнокож полицейски инспектор да го заплашва с арест за просия. Той хвърли бърз, безизразен поглед към нея и Полакс.
— Може би познавам Хеън. Не мога да си спомня. Защо?
Тя бръкна в джоба си и пусна една монета в канчето.
— Чух, че щастието го е напуснало. Може ба ще мога да му помогна.
— Ти? — Той отпи една глътка от шишето и избърса уста с ръка. — Защо?
— Това си е наша тайна. — Тя скръсти ръце. Играта вече бе започнала да й харесва. — Така че къде е той?
— Аз съм Хеън — отговори той неохотно.
— Ти? — възкликна тя, сякаш бе ехо на неговото съмнение. — Докажи го.
— Кучка!
Тя отскочи назад, спомнила си за неговата груба сила, но Хеън само се олюля напред и щеше да падне, ако Полакс не бе протегнал силната си ръка и не го бе изправил. Тор стоеше и гледаше.
— Значи това искаше да каже той. Ти си сакат!
Устата му се изкриви.
— Кой? Кой те изпрати тук?
— Не е важно. — Тя сви стеснително рамене. — Аз съм тази, която иска да те види, Хеън. Аз съм тази, от която трябва да се страхуваш.
Хеън я погледна, обзет от внезапно съмнение. За момент тя си помисли колко ли много врагове може да има човек като него в място като това. Хеън се свлече до стената примирен.
— Прави каквото искаш, хич не ми пука. — Той отпи още една глътка от шишето.
— Не. — Тя поклати глава, почти спомнила си за Даунтрейдър и за собствените си проблеми. — Само питам. Как върви бизнесът? — Тя надзърна в канчето.
— Лошо. — Тор почувства, че той няма желание да я пита за нейния бизнес. Покрай тях преминаваха постоянни посетители на Паралакс Вю, обърнали очи настрани.
— Много ниско си паднал от последната ни среща насам.
Той не си спомни. Сега тя не знаеше дали това я радва или натъжава.
— Просил съм и по-рано. И още съм жив.
Тя прехвърли тежестта на тялото си на другия крак и наведе бавно очи надолу.
— Мисля, че този път може и да не оцелееш.
Той отново я погледна. Не й отговори.
— Чувам, че наистина си бил осведомен какво става около Лабиринта преди твоето нещастие.
Чувам, че ти наистина знаеш накъде отиват властта, чуждоземците и така нататък. Е, това представлява интерес за мен.
— Защо? — попита той остро.
— Какво те засяга? — отряза го тя. — Един просяк не трябва да пита толкова много.
— Аз искам да зная защо един Зимен човек ще се интересува от това. Има само един Зимен човек… — Той се намръщи.
— Ние сме хиляди и всички ние сме заинтересовани не по-малко от теб, чужденецо. — Тя извади от джоба си кредитна карта и я поднесе към лицето му, така както бе сторил Спаркс с нея. — Може би аз не искам вечно да бъда товарач, може би искам да си взема пая преди всички вие да напуснете този свят и да отмъкнете питата със себе си. — Тя се изненада от собственото си красноречие.
Той кимна уклончиво.
— Ти каза, че ще си получа своето. Колко ще е? — и погледна кредитната карта.
— Аз самата нямам много, но ще е повече от това, което ти дават. Имаш ли къде да живееш?
Мазната, невчесана глава кимна отрицателно.
Тя изруга.
— Така си и мислех. Засега ще останеш при мен. В края на краищата ти трябва някой, който да те храни и да те чисти.
— Трябват ми нари, не ми трябва човек да бърше проклетия ми нос. Не ми губи времето. — Той се пресегна през рамо и се почеса по гърба, а лицето му се изкриви в гримаса.
Тя го наблюдаваше.
— Чудно, че все пак се доближават до теб и ти пускат по нещо в това — Посочи с ръка канчето. — Какво ще правиш, когато някоя нощ дрехите ти се свлекат от гърба ти?
— Да не би да искаш да ги свалиш още тази нощ, любима? — Той се ухили злобно.
Тя стисна устни. Насили се и се усмихна.
