— Тогава трябва да съм ти благодарна, че въобще дойде. — Тя потърси пипнешком маската, която бе оставила. — Кажи ми клюките от двореца — какво се носи, какво се танцува, какви невъобразими неща се замислят. Имам нужда от нещо освежаващо. Тиеуи има богато въображение за работа с иглата и коприната, но е толкова скучна личност. — Тя погледна настрани, мръщейки се на нищото, пресегна се рязко към тавата с мъниста и я разсипа. — Дявол да го вземе! — Малкин скочи от прага и изчезна в работилницата.
— Чакай, остави на мен. — Спаркс се наведе над водопада от блестящо зелено, изсипал се на края на стъпалото. Той оправи таблата и търпеливо я напълни, успокоен от тази механична работа. — Ето. — Той й подаде три мъниста и това го върна към усещането за спокойствие от първите дни при нея.
— Виждаш колко много ми липсваше. — Тя се усмихна и пое мънистата. — Но не толкова заради твоите търпеливи ръце, колкото за твоите весели летни песни и заради свежестта на твоето учудване.
Спаркс сложи ръце на коленете си и не каза нищо.
— Ще останеш ли да ми посвириш малко? Толкова отдавна песните ти не са звучали по тази уличка.
— Аз… — Той преглътна мъчително. — Аз… не си нося флейтата.
— Не я носиш?! Защо не я носиш?
— Аз… напоследък нямам желание да свиря.
Тя седеше наведена напред над маската и чакаше още обяснения.
— Много съм зает — каза той като оправдание.
— Мислех, че кралицата те взе в двореца, за да й свириш.
— Вече не. Сега… върша други работи. — Той се размърда върху твърдата повърхност на стъпалото. — Други… работи.
Спаркс кимна с глава. Той бе забравил колко смущаващ е погледът на третото й око.
— Например игра на комар и надпиване с вино в Паралакс Вю. — Беше съобщаване на факт.
— Откъде знаеш къде съм бил? — попита той.
— По миризмата! Техният тамян е внос от Тсие-пун. Всяко място има своя специфична миризма. Така е и с наркотиците. А и гласът ти звучи малко самодоволно.
— Кажи ми дали съм спечелил, или загубил.
— Спечелил си. Ако беше загубил, нямаше да си толкова самодоволен.
Той се засмя, но смехът му беше напрегнат.
— От теб ще стане добър полицай.
— Не. — Тя поклати глава и се опита да наниже на иглата си едно мънисто. — За да стане полицай, човек трябва да има определено чувство за морално превъзходство, а аз не обичам да съдя своите грешни приятели. — Мънистото отиде на мястото си. — Малко зелени пера, моля.
— Зная, че не можеш да бъдеш полицай. — Той й подаде перата.
— Затова ли дойде днес тук? — Тя бръкна с пръсти в лепилото и намаза дебелата част на перата. — Докато можеш да напускаш играта преди да си почнал да губиш, кралицата няма да има нищо против това как прекарваш свободното си време.
— Тя желае аз да играя. Тя ми дава парите. — Думите го жегнаха неумолимо. Той почувства, че е издал голяма тайна, но разбираше, че нейното разбулване е само въпрос на време.
— Така ли? Толкова ли сте близки? — попита Фейт, сякаш се съмняваше.
— Не. Аз върша всичко това, за да изуча живота, да разбера манталитета на чуждестранците, техните планове и да мога да й съобщавам…
— Мислех, че това е задача на Старбък.
— Така е. — Невидимата стена на неговата анонимност като че ли ги затвори в едно пространство на пълно мълчание и неговият глас, който трябваше да бъде горд, изведнъж преодоля това пространство. — Аз съм Старбък.
Слаба въздишка беше първата й реакция.
— Чух, че имало нов Старбък. Ти ли си това, Спаркс? Ти, един Летен човек, едно… — Едно момче, но тя не го каза.
— Наполовина Летен човек. — Той кимна. — Да. Вярно е.
— Как? Защо? — Ръцете й лежаха неподвижно върху устата на маската.
— Защото тя толкова много прилича на Муун. А Муун си отиде. — Еъриенрод беше единственото нещо, което бе останало непроменено за него, единственото нещо напълно реално, по-реално от собствената му плът. — Тя знае за Муун, знае какво означава Муун за мен. Тя е единствената, която може да ме разбере… — Опитваше се да й каже какво бе станало между Еъриенрод и него след новината за отвличането на Муун. — … Така че аз трябваше да извикам Старбък на дуел. Тя ми разреши, защото ме обича. И аз победих.
— Как успя да убиеш такъв мъж като него?
— Убих го с флейтата си… в Залата на Ветровете.
— И оттогава не си свирил. — Фейт поклати глава, а дебелата й плитка се претърколи през рамо. — Кажи ми честно — заслужаваше ли си?
— Да! — Той трепна изненадан от собствения си глас.
— Защо ми се стори, че чух „не“?
Пръстите му стиснаха таблата с мъниста, мускулите му се свиха.
— Трябваше да стана Старбък. Трябваше да бъда най-добрият. Иначе нямаше да я заслужавам. Трябваше да бъда човекът, на когото държи. Мислех, че след като спечеля дуела, останалото ще бъде лесно. Излъгах се. Мислех, че тя ще ми даде всичко, което съм желал.
— И не е така?
Той поклати глава.
— По дяволите, нещо не съм в ред! За мен всичко става не както трябва… всичко, което правя.
— А може би не е трябвало да го правиш? Ти все още можеш да се върнеш в Лятото. Нищо не те спира.
— Къде да се върна? — Той избълва думите. — Не, не мога да се върна. Нищо не се връща, зная това, ние просто продължаваме все напред и никога няма причина… Няма да оставя Еъриенрод. Не мога да го направя. Но ако не стана това, което тя желае да бъда, все пак ще я загубя. —
— Ти ще намериш начин да разбираш чуждестранните. Щом си бил достатъчно смел да победиш Старбък, ще бъдещ достатъчно интелигентен и да го заместиш. Ти ще почнеш да се чувстваш като него. Ти вече си започнал да се чувстваш така.
Нещо в думите й, някаква тъга го изненада. Той стисна юмрук.
— Трябва. Трябва да повярвам, че ще стана такъв, преди отново да дойдат Хрътките.
— Хрътките, които донасят водата на живота? Които ловят нимфи?
— Да. — Той зарея поглед над града и над света, към морските простори, управлявани от Зимните сановници. Мислено си представи лова, огърлицата от голи скали разпръснати сред открито море, чувстваше ритмичното дихание на океана зад стената на кораба, чуваше го да пее песента на света, който бе напуснал. Спомни си как търсеше хоризонта изпълнен с неочакван копнеж… Но ако богинята го призове да се върне, той вече не можеше да чуе нейния глас. Може би защото бе дошъл на лов за нимфи, или може би защото Морето беше просто море, водна маса, химически разтвор.
Той наблюдаваше близкия остров, по чийто бряг, покрит със ситни черни камъчета, лежеше колония от нимфи… докато Хрътките не ги прогониха във водата, към мрежите. Нимфите излизаха два пъти на час на повърхността, иначе се задушаваха и умираха.
Никой Летен човек не би убил нимфа. Те бяха деца на богинята, родени от нея, след като звездите паднали в морето и се превърнали в острови, в нейни съпрузи, в Земя. Имаше поверие, че щастието напуска моряк, който случайно убие нимфа… а екипажът удавя моряка, който нарочно е убил нимфа. Беше слушал стотици различни истории за нимфи, спасявали паднали зад борда моряци, дори цели екипажи на потънали кораби; беше слушал за нимфа в пристанището на остров Гейтуей, която превежда корабите през опасния риф Гейтуей. Той си спомни за нимфите, които ги поздравиха на сибилския остров. Никога не беше чул
