някоя нимфа да е сторила нещо лошо, да е наранила някого.
Но за доброто, което можеха да направят на хората — съвършеното добро на вечната младост — те трябваше да умират. Винаги бе вярвал в мита за тяхното безсмъртие, а даряването на безсмъртие на хората беше една стара легенда, докато не дойде на Карбънкъл. И тогава той срещна Кралицата, царувала сто и петдесет години… и Еъриенрод бе сложила в ръцете му мускалчето със сребриста течност и той бе впръскал от тази течност в гърлото си, й бе разбрал, че може да остане вечно млад.
Спаркс стоеше на прага и мислеше, че е заплатил своето безсмъртие с всичко, което някога е бил и в което е вярвал, докато на близкия остров Хрътките гонеха към мрежите безпомощните нимфи.
Те замъкнаха труповете им на палубата на кораба и клекнаха с ножове да разпарят пъстрите им гуши. Изцеждаха скъпоценната кръв, пипалата им почервеняха, а палубата стана хлъзгава като разкаляна глина.
Кръвта обагри морската повърхност. Осакатените тела бяха изхвърлени, а мъртвите им очи все още не вярваха в смъртта.
— Спаркс? — Гласът на Фейт отново го върна към реалността.
— Беше толкова грозно, всичко беше унищожено! Не можах… — Той разтърси глава. — Този път ще постъпя правилно. Мога да изкормя умряла нимфа. Вече не съм суеверен Обожател. — Спомни си презрението на Хрътките, изразено пределно ясно, без всякакви думи, спомни си утешителното снизхождение на Еъриенрод, когато, без всякакъв коментар, тя му подаде позлатеното мускалче с водата на живота.
— Не си могъл. Предполагам, че е било така, нали? — Отново съжаление. — Никога не е лесно да се гледа лицето на смъртта. Затова всички ние толкова много копнеем за водата на живота. И я вземаме, защото собствената ни смърт е най-трудното нещо… Ние правим онова, което смятаме, че трябва да направим. — Тя протегна ръка и потърси неговата.
— Извинявайте, не исках да ви прекъсвам… — Зад гърба му достигна гласът на някакъв непознат. — Нося една пратка.
Спаркс се обърна и едновременно с Фейт вдигна глава към двете фигури застанали на уличката. Беше една мрачна фигура и едно нечовешко същество.
— Вие!
Главата без лице на робота Полакс ги разглеждаше с присъщото й безразличие, но сивите очи на Тор изразяваха цяла гама от чувства: от неразбиране до силно огорчение.
— Даунтрейдър? — Тя пристъпваше от крак на крак. — Ей… Е, как си, момче? Имаш вид на човек, който е преуспял — каза тя, като вдигна вежди. — Едва те познах.
— Ако съм успял, сигурно не се дължи на теб.
— Да! Е… — Тя смутено отмести поглед. — Здравей, Фейт. Най-после приготви украшенията си. Искаш ли Полакс да ги нареди?
Фейт започна да отмества таблите, разчиствайки път към вратата.
— Ще му покажа къде да ги постави. Не знаех, че сте приятели със Спаркс, Тор.
— Не сме приятели. — Спаркс стана, отмести се настрана и направи място на Полакс, който отиде равнодушно към прага като влачеше тарга с кутии. Той видя как Фейт изчезна в магазина, като се движеше уверено в познатото й пространство, а Полакс я следваше. Но Спаркс препречи пътя на Тор, когато тя се опита да влезе. — Ей! — Той я притисна до стената. — Хайде да си поговорим. За онова, което направи, след като ме остави на онези негодници. За онова, което си сторила с нещата ми, след като ме ошушка.
Тор се притисна към олющената мазилка, а очите й се въртяха, за да избегнат погледа му.
— Слушай, Спаркс! Знаеш ли, наистина съжалявам за онова. Наистина ми беше много неприятно, че така те пребиха — искам да кажа, че ти толкова вярваше… и беше толкова глупав… Но аз дължа своя живот на Храднот на Морето и Звездите; загубих част от ежедневните си приходи от казиното, които й предавах. Ако не й изплатях всичко, щеше да го смъкне от кожата ми. Надявам се, че разбираш какво искам да кажа, нали? Съвсем честно, въпросът беше ти или аз. Пък си помислих защо да не ти дам един урок, който във всеки случай ти беше необходим. — Тя вдигна рамене, а куражът й започна да се възвръща.
— Какво направи с нещата ми?
— Заложих ги. Какво мислиш, че съм направила?
Той се засмя.
— И колко взе за тях? — попита почти с безразличие.
— Просени зърна, какво по дя… — Гласът й секна когато той я стисна за гърлото и отново я притисна до стената. — О-о, богове! — Тя се изви, като се опитваше да не гледа онова, което се появи в очите му. — Какво ти стана, момче?
— Усвоих урока ти. — Той натисна още по-силно рамото й, а изражението на нейното лице му достави удоволствие. — Ти си ми длъжница, Тор, и мога още сега да си го изкарам от кожата ти.
— Ти… ти няма да направиш това, нали? — Той видя как тя започна уплашено да преглъща. Тор стисна ръката му. — Ти какво…
— Спаркс, какво правиш? — чу се гласът на Фейт.
Той примигна и пусна Тор.
— Не си струва човек да си създава неприятности заради теб.
Тор въздъхна шумно и опипа с ръце гърлото си.
— Само… само малко недоразумение, Фейт. Ще ги дам парите, момче. Искам да кажа, че някога ще дойде ден да се разплатим…
— Забрави за това. — Той се обърна. Чувстваше лицето си разгорещено от гняв и се питаше какво ли бе видяла Фейт. Но нещо, което Тор бе изтърсила сред извиненията си, му бе направило впечатление и той се обърна към нея с добре пресметната мъст. — От друга страна… недей да го забравяш. Ти си ми длъжница и Някой ден ще ти кажа как да ми се издължиш. И ако играеш честно, може дори да си доволна от това. — Той измъкна кредитната си карта и я навря в лицето й.
Тор я погледна безучастно.
— Хъм? — Тя се пресегна нерешително. Спаркс я дръпна.
— Както сама казваш, ти си куриер на Морето и Звездите. Ти сигурно знаеш кой какво контролира тук, в Лабиринта. Сигурно чуваш много интересни клюки наоколо?
— О-о, не… нищо не зная, момче, държа ушите си запушени. — Тя поклати глава и затвори очи пред изкушението. — Само изпълнявам между другото някои малки поръчки — това е всичко.
— Не ми ги разправяй тия на мен. — Той се намръщи. — А може би ти не знаеш достатъчно онова, което ме интересува. — Изведнъж го осени една мисъл. — Познавам един човек, който знае, така че това няма никакво значение! Ти можеш да получиш информацията от него, докато той на мен няма да ми каже нищо. Ти ще се грижиш за него, а онова, което научиш, ще ми съобщаваш, разбра ли?
— Не. — Тя отново поклати глава. — В какво, дявол да го вземе, си се забъркал? В какво искаш да забъркаш и мен?
— Аз също работя за някого, за високопоставена личност. Тази личност желае да знае какво прави опозицията. А тук има един човек на име Хеън, който знае всичко, само че щастието му изневери. Ти ще го критикуваш, ще го успокояваш, ще се грижиш за него. И той ще ти е толкова благодарен, че ще ти казва всичко, което желаеш да научиш.
— Ха! Аз познавам Хеън. Голям прахосник е. Ако щастието го е изоставило, може да се скапе. Той и някои от неговите другарчета бяха страшно дрогирани и той се опита да… — Думата не можа да излезе от устата й, тя нервно стискаше шева на гащеризона си. — Още имам синини по места, които не бих показала и на родната си майка. — Тя млъкна и погледна към Фейт, която мълчаливо наблюдаваше флегматичното метално същество на входа. — Може да е проста машина, но в него има повече човещина от онзи, който го е програмирал.
Спаркс се усмихна при мисълта за поражението на Хеън.
