интензивност и много повече, от колкото са склонни да дадат от себе си оркестрантите от големите музикални центрове на света, като не оставя нищо на случайността. Но на самата публична изява Карлос превръща своята фантазия и импровизация в реалност, потапя се в потока от звуци и се оставя да бъде воден от него. Същевременно дава голяма свобода на оркестрите, те долавят желанията му от погледа, движенията на тялото и елегантните ръце. Подканване, а не нареждане кара музикантите да рискуват в търсене на ефекта на красотата, която намалява интензивната музикална реч. Музика, която тласка слушателя да чувства и осъзнава онова, което Клайбер и неговите изпълнители свирят в даден момент по начина, по който те възприемат музикалното произведение.
Вълшебник на комуникацията
Карлос Клайбер е човек на общуването от първа категория, способен по естествен начин да постигне ентусиазъм от звуковата красота, да изпита удоволствие от това колко добре звучи музиката, която толкова обича. Той може да изрази превъзходно вселената от звуци, натрупана в съзнанието му, като по този начин прави слушателите съучастници на безпогрешното изпълнение на партитурата на композитора и плода на неговото гениално вдъхновение (Браян Ларж, който е реализатор на телевизионни музикални програми, поддържа мнението, че когато Клайбер дирижира, музиката сякаш идва от самия него, а не от оркестъра, който я свири). Един диригент с толкова ярко изразена комуникативност, който изживява всяко изпълнение с дълбока емоционалност, може да си позволи в момент на вдъхновение да експериментира и да изисква повече виртуозност от своите музиканти, да свирят дори със свръхвъзможностите си нещо с голяма трудност, но без да се изпада в егоцентрично майсторство и маниерничене, чужди на стила на композитора. Тогава се получава кулминацията, поразяваща със своята оригиналност, красота и дълбочина, а зрителите са изпълнени с чувство на балгополучие и с мисълта, че са участвали в едно изключително преживяване. Затова, когато Карлос Клайбер дирижира, неговите концерти се превръщат в извънредни събития. Но няма да е справедливо, ако не се отбележи факта, който съпътства всяко изпълнение и в случая с Карлос е от голямо значение: легендата за гения на диригентската палка, за желания и преследван изпълнител от най- добрите концертни зали и театри, който се показва като скъп парфюм — капка по капка, а неговото име само по себе си обещава музика от най-добро качество. При една от последните изяви на Карлос Клайбер в Миланската „Ла Скала“ публиката показва огромен ентусиазъм към него. Рядко срещано явление е зрителите да проявяват такова предразположение към даден изпълнител. С антологични изпълнения на „La Boheme“ и „Otello“, Маестрото триумфира в „Ла Скала“. Още преди да се появи на концертния подиум, публиката екзалтирано и бурно аплодира предстоящата му изява. За съжаление, не може да се твърди, че докато съществуват изпълнители, които събуждат такъв интерес и очакване, то големите музикални шедьоври от класическия репертоар ще запазят своята привлекателност непроменена, тъй като в повечето случаи се изпълняват рутинно и това ги прави незначителни.
Между 1996 и 1997 г. Клайбер има само четири концерта, от които само един е в Мюнхен, а останалите се провеждат в малки културни центрове, като това буди огромно учудване. Междувременно, той получава предложения за участие от най-престижните музикални институции в Европа, САЩ и Япония. Защо е тази безучастност на Карлос към силното желание от страна на Берлинската и Виенската филхармония, „Метрополитън опера“ в Ню Йорк, Миланската „Ла Скала“ и фестивала в Залцбург? Защо е тази сдържаност, след като му се предлага толкова много? Истина е, че е изгубил гордата си изправена походка от преди години, но на подиума възвръщаше стройната, елегантна и гъвкава фигура, толкова характерна за него. В наши дни, когато толкова посредствени диригенти щедро се раздават по време на концертни изяви и студийни записи, мечтаейки за слава и богатство, Карлос води затворен живот в дома си, близо до Мюнхен. Караян казва, че Клайбер е един от най-добрите в професията, но не обича да работи и го прави само тогава, когато изпадне в нужда, „като вълк единак, който ловува, за да задоволи глада си“. В този коментар, който е станал част от мита за Карлос Клайбер, се долавя голяма доза ирония за големия Маестро, за който един предполагаем биограф-психоаналитик не би пропуснал да включи и образа на ужасния баща, заплашващ с глад, ако синът му не изпълни неговото желание и не изостави музикалното си призвание. Използвайки диригентството като средство за задоволяване на жизнените си нужди, Клайбер прилага най- стария похват в икономиката — бартерната сделка. В замяна на нова кола марка „AUDI“, той изнася концерт в Инголщат — седалище на известния производител на автомобили, но в никакъв случай важен музикален център. Но при планирания концерт настоява за кралски хонорар. Има нещо противоречиво в личността на Маестрото по отношение на парите. От една страна, той е най-скъпо платеният диригент в днешно време, а от друга — икономическите интереси сякаш заемат второстепенно място в интересите на Клайбер, тъй като без колебание той отхвърля предложения за участие, ако артистичните резултати не отговарят на неговите желания, но биха му донесли добри доходи. Безспорен е фактът, че той остава чужд на икономическия натиск, под влияние на който се намират по-голямата част от известните артисти.
Несигурност и страстно търсене на съвършенство
Карлос Клайбер споделил веднъж с Ленард Бърнстейн (друг голям гений на комуникацията) идеята, че желае да бъде растение и по този начин да не се безпокои за съществуването си. За австрийския си колега (Клайбер придобива австрийско гражданство през 1980 г.), големият американски музикант казва малко преди смъртта си, че е невъзможно Карлос да дирижира с малко движения; при своите изпълнения той се раздава толкова много, сякаш рискува живота си всеки път, когато стисне диригентската палка. Вероятно има смисъл да се отдава така страстно в своите интерпретации, но такова отдаване е съпътствано от страха, който изпитва, ако направи грешка и не постигне така желаното съвършенство. Тогава не бива да ни учудва фактът, че той се измъчва при поемането на всеки ангажимент — затова изкуството му изглежда толкова изтощително. Така стигаме до друга характерна черта в личността на Клайбер: голямата му плахост и несигурност в самия себе си. Един психоаналитик би задал въпроса дали това е резултатът от бащините репресии и унижения? Самият Карлос разказва за страха си, който е изпитал в Миланската Скала, когато за първи път се среща с Пласидо Доминго и Франко Дзефирели по време на премиерата на операта „Otello“. Кой би заявил, че в близко бъдеще и тенорът, и сценичният директор ще се превърнат в предани обожатели на Клайберовото изкуство и навсякъде ще разпространяват своето мнение за превъзходството на Маестрото, базирайки се на съвместната им работа?
На концерта в Лас Палмас, след изпълнението на Четвъртата симфония на Бетовен, което е прието добре, но без особен ентусиазъм от публиката, Карлос заявил: „Изглежда не им хареса много! Колко жалко, съжалявам!“ Популярен, но и превзет артист като него не приема равнодушието спрямо своето изпълнение; той е смятан от много хора за божествен, но често го обявяват за капризен и непостоянен, а това го прави лесна плячка на истерични раздразнения.
Неговите противници, между най-известните и ожесточените от които е Челибидаке (който го наследява в Щутгарт), порицават дръзките му постъпки, както и паническите му бягства от звукозаписни студия, когато само заради една грешка той хваща първия самолет за вкъщи, зарязвайки пред пианото известен и всепризнат артист (като Микеланджели) или дори цял оркестър. Клайбер не подписва договори, за да има свободата да откаже ангажимент, като не веднъж е заявявал, че едно от условията, за да приеме дадено участие е това да има възможност да го прекрати едностранно, ако не постигне желаното от него качество. В Берлин и Ню Йорк той с лекота анулира своите изпълнения без предварително предупреждение. Поради тази причина музиканти и импресарии до последно са „на тръни“ от възможността за неочаквано бягство (такъв е ефектът при толкова анулирани ангажименти, при които Маестрото бяга от ситуация, която му изглежда непоносима). Пословично е вниманието, с което го обграждат музикалните институции, като задоволяват всичките му желания с опасение да не се провали това ценно събитие — да правиш музика с Клайбер. Има нещо нездраво в явната емоционална нестабилност на Карлос, в неговата несигурност, в ревностното пазене на личния му живот от набезите на почитатели и журналисти, желаещи да надникнат в интимната и артистична мисъл на митичната личност, каквато е този легендарен диригент. Но да оставим на привържениците на психоанализата търсенето на възможни Едипови комплекси, дали присъстват или не в подсъзнанието му защитни инстинктивни импулси срещу агресивната бащина фигура, но в същото време толкова обичана и почитана от Карлос. Клайбер-син отказва да дава интервюта, защото не се доверява на журналистите и не е сигурен какво ще бъде публикувано, заради един инцидент по време на фестивала в
