Спомени на един стар последовател на Карлос Клайбер
В живота на Карлос Клайбер има достатъчно материал за радост на любителите на биографичния психоанализ. Карлос Клайбер е син на голям диригент, един по-малък Бог, може би най-модерния за своето поколение във време, наречено „златен век“ на диригентството. Невъзможно е да се разбере Карлос без Ерих Клайбер, предал му част от своите гени, и, което е по-важно, отговорен за средата, в която се развива младият артист. Наследствена ли е музикалността? Ако отговорът е положителен, то не е ли това повод за удовлетворение за един баща, направил музиката свой начин на живот? Клайбер-баща пише до свой приятел по време на доброволното си изгнание в Южна Америка за своя син: „Колко жалко, че момчето е така музикално!“ Защо е тази бащинска непреклонност да отдалечи собствения си наследник от професията, донесла му слава и пари? За да разберем това, трябва да се направят някои възможни предположения, базирани на устни и писмени доказателства, които са достигнали до нас.
Първоначално семейство Клайбер не винаги са се радвали на слава и благополучие. По време на нацисткия геноцид, те доброволно емигрират, въпреки че и двамата съпрузи не са имали евреи в рода си. Това ги довежда до трудни ситуации в Южна Америка като липса на трудови споразумения, мизерни възнаграждения и работа с второкласни оркестри. Но оставането на велика личност като Ерих Клайбер в Берлин би могло да го доведе до неволно съучастие на режима, въпреки изпитваното недоверие и недоволство от него. Често в кореспонденцията, която води със своите приятели в дните на тежко изгнание, Е. Клайбер споменава призрака на глада. Той, който е бил музикален директор на една от големите опери в Европа и е издигнал диригентството до най-високо артистично ниво по онова време. Въпреки лишенията и неудобствата е вярно, че Ерих Клайбер отказва не един път кариера на диригент точно по времето, когато синът му Карлос показва своите музикални наклонности. За да отдалечи сина си от влечението му към музиката, бащата прибягва дори до насилие. Връщайки се веднъж по-рано от турне, той намерил Карлос да свири вглъбено на пианото. Наказанието за това било да затвори внезапно капака, като притисне детските пръсти върху клавишите. За това пренебрежение, граничещо с жестокост и опитите да осмее „предполагаемите“ артистични способности на детето, един добър фройдист би казал, че години по-късно синът ще отмъсти за тези репресии, когато в своя разцвет е начело на Виенската филхармония и възхищава света, дирижирайки като един съвършен церемониал-майстор.
Ерих е перфекционист. В „Театро Колон“ в Буенос Айрес, под неговия бюст има надпис, който гласи, че импровизацията и рутината са основни врагове на артистичното изпълнение. Съществуват доказателства, въз основа на които можем да считаме, че бащата се е страхувал повече от всичко от посредствен наследник, обикновен музикант от прочута фамилия. Историята обаче е друга: Карлос е единственият случай, когато син на голям диригент е постигнал, макар и по други пътища и с различни средства, същата или дори по-голяма слава от бащината. Наследствена ли перфектността? Може би се научава, запечатва се дълбоко в съзнанието, най-вече когато се подражава на любим и обожаван човек. От малкото неща, които се знаят, Карлос предано се е възхищавал на своя баща, от начина, по който е звучала дирижираната от него музика: симфониите на Бетовен, операта „Tristan“ и т.н. За водените от баща му репетиции на „Der Rosenkavalier“, Карлос Клайбер твърди, че е почувствал истински екстаз. В гените ли е заложен талантът да се изпълнят по един съвършен начин пасажи от толкова прекрасна и наситена с чувство музикална комедия — есенцията на виенската музикална култура? Вероятно отговорът е не. Именно затова е удивително как младият Клайбер е усвоил традициите, звуците и ритмите, формирали музикалното съзнание на Ерих, въпреки бащиното неодобрение и отдалечеността от европейската културна и артистична среда.
Докато учи диригентската професия в малки театри с немски традиции, Карлос Клайбер запечатва в съзнанието си познания, които по-късно ще го превърнат в пример за голямото изкуство. Той обработва старите партитури на баща си и изучава търпеливо тази професия с всичките и тънкости.
Така години по-късно, в продължение на няколко последователни фестивала на Мюнхенската опера, представя удивителни интерпретации на „Der Rosenkavalier“, които бележат цяла една епоха и са скъп спомен за мен и онези, имали щастието да присъстват на тях.
Партитурите на бащата
Да се говори нещо конкретно за Карлос Клайбер е свързано с риск да се направи грешка, но въпреки това твърдението, че винаги е работил с любов музикалните материали на баща си, е вярно. По време на почивките между репетициите и антрактите на представленията на подиума можеше да се видят износени от употреба партитури, стари на вид, но отлично запазени и пълни с бележки. Пословичен е фактът, че Карлос работи със свой собствен материал, без произволни и фалшиви корекции, след като е направил проверка с най-достоверната документация, която може да се открие в архиви и библиотеки. За своя дебют на концертите с Виенската филхармония в „Musikverein“ на австрийската столица, изпълнявайки Четвъртата симфония на Брамс, при подготовката си е използвал всички налични документи за тази симфония, които са се намирали във виенските и немски архиви.
За малкото творби, които поддържа Клайбер в своя репертоар, се говори, че има партитури на композитори, изчистени от грешки и допълнения. Предполага се, че Маестрото изпълнява само онова, което е написано от автора. И при бащата, и при сина се забелязва навика да документират всичко за точността на своите музикални материали. За повечето творби Карлос използва само проверени лично от него материали, като отхвърля тези на оркестрите, с които работи.
Според казанато дотук, е лесно и дори съблазнително да определим Карлос Клайбер като човек, който води своите репетиции с желязна ръка и превръща оркестрите, с които работи в машина, възпроизвеждаща наложеното от него звучене на едно произведение. А всъщност, творбите дирижирани от Карлос са празник на звуците, резултат от неговото виждане на партитурата, което само той знае как да превърне в реалност. За да обясни как желае до звучи едно произведение той често прибягва до литературни метафори и поетични волности, които смайват музикантите. Например за операта „Tristan“, за да изрази аромата на цветята в една лятна градина чрез музика, Маестрото моли оркестрантите да „отворят дупка“, без да намаляват силата на звука. Тъй като Карлос е голям почитател на автомобилите, често ги използва метафорично, за да обясни как иска да бъде пресъздаден даден фрагмент от музикално произведение, като например: „Как звучи Ролс-Ройс, движещ се по терен с току-що окосена трева?“, или друго: „шепотът на перо, което пада върху слой от напарфюмирана пудра“. Музикантите се опитват да разберат звуците, отговарящи на тези описания и когато успеят да ги възпроизведат, винаги след това ги изпълняват „а ла Клайбер“, без значение кой ги дирижира.
Легендарни репетиции: фантазия и прецизност при затворени врата
Голяма част от мита за Карлос Клайбер се основава на репетициите, които той провежда. При разговори с инструменталисти от различни оркестри, като Виенската филхармония, Метрополитън опера, фестивала в Байройт, Миланската „Ла Скала“… всички те са единодушни: една репетиция с Клайбер е дар, уникален опит, който струва колкото цяло следване в Консерваторията. При наличието на толкова качествени оркестри, които свирят сами и често „минават на автопилот“ като произвеждат звуци, неразличаващи ги един от друг, с диригент като Карлос Клайбер се връща интереса им към репертоар с такава неувяхваща красота, както подобава за големите творения на най-съвършената европейска изобретателност. Има много анекдоти, свързани с репетициите на Карлос Клайбер и най-вече за първите му срещи с оркестрите. За дебюта му в Байройт между музикантите се понесла мълва, че в скритото място за оркестъра в Храма на Вагнер става нещо неочаквано и необичайно. В резултат на това, на поредната репетиция в един момент се озовали заедно и трите оркестъра, които обичайно се сменят на представленията: тези, които репетирали, били заобиколени от своите колеги и всички те станали свидетели на едно от най-прекрасните изпълнения на „Tristan“. След като приключили репетициите, почти стотината музиканти, представители на различни култури, избухнали в спонтанни овации, чувайки звуците на носталгия, с които една виенска аристократка отстъпва своя млад любовник на прекрасната девойка, в която е влюбен.
По време на репетициите, които се провеждат при затворени врати, Клайбер изисква висока