Можем ли да слушаме и да се възхищаваме на такова съвършенство сега? Невъзможно е да се доверим на един човек, който отказва договор в Лондон, защото трябва да научи сина си Марко да плува. По-лесно е да си спомним последните появявания… В Равена през 1997 година начело на Баварския Щатсоркестър („Coriolan“ на Бетовен, Четвъртата на Брамс и Симфония № 33 на Моцарт). И най-вече в Каляри, където през 1999 г. дирижира Четвърта и Седма симфонии на Бетовен с Оркестъра на Баварското радио. Безполезно е да си спомняме ентусиазирания хор на критиците. Ще цитираме един — Алфредо Гаспони в „Il Messaggero“ от 25 февруари: „Никой не е като него! Палката му създава тръпки, но също и радост, желание да танцуваш, да бягаш“.
Цитирахме един пианист, който помни Клайбер по някакъв начин: Артуро Бенедети Микеланджели. Може да се запитаме: каква би била една тяхна звукозаписна съвместна дейност? Невъзможна — това е отговорът. Защото, всъщност, Клайбер и Микеланджели са свирили заедно: „Императорският“ на Бетховен през 1973 г. в Хамбург. И се опитвали да го запишат, пробвали дълги часове… Един проблем — може би малък, съвсем нормално — ги спрял: не могли да намерят точното звучене на изпълнението. Така свършило — без нито един от двамата да бъде прав. Този път музиката се била изправила пред двама истински и редки гении…
Загадката Карлос Клайбер
(базирано на немската преса)
„… През 80-те години Мюнхен бе едно благословено място за хората, обичащи музиката. Но ние не умеехме да ценим това. За нас се разбираше от само себе си, че Карлос Клайбер редовно стои на диригентския пулт на Народния театър. Неговите представления на «Otello» с Прайс или Варади бяха елегантни, леки, мрачни, съдбовни. «La Boheme» с Френи и Павароти бяха като празник за оперното изкуство, изпълващо и нежно. Три от малкото представления с Груберова като «Травиата», заедно с Шикоф — разкошни и сърцераздирателни. И, разбира се, отново и отново «Der Rosenkavalier» с Фасбиндер, Поп, Джонс — бляскаво, добре оформено, сърдечно. И незабравимият «Die Fledermaus» с Ото Шенк — разкошно забавление с шампанско, където винаги се питаме в какъв ли костюм той ще се появи в третия акт…“ („Die Welt“, юли 2000 г.)
Щастливо време… Щастливо, защото неоспорим факт е, че Клайбер е взискателен артист, перфекционист, който се съгласява да работи само когато и където му харесва и се чувства добре. „Загадъчен“, „ексцентричен“, „капризен“ са някои от по-меките епитети, с които описват Клайбер, който, въпреки своенравието си, е считан за „най-уважаваният диригент от времето на Тосканини“ („New York Times“).
Маестрото често отменя изпълненията си, не дава интервюта, почти не прави записи и твърдо отказва да се обвърже с оркестрова или оперна формация. Клайбер дирижира относително рядко, а репертоарът му не е нито огромен, нито особено сензационен. Какво тогава го прави толкова уникален в диригентския свят? Може би усещането му за плавност, ритъм и движение, или пък играта на напрежение и освобождаване от напрежението, която той владее така, както никой друг. Или чисто физическата му грациозност и жестове, които излъчват неповторима музикалност. Езикът на неговите жестове е изключително богат и нюансиран, език, който той говори с необикновена лекота. Дирижирайки, Клайбер ни напомня, че основната връзка между диригент и оркестър се осъществява отвъд чисто телесната.
И все пак трябва нещо да се е прекършило. Приятели на музиката знаят, предполагат, страхуват се какво наистина става с Карлос Клайбер. Вероятно най-надареният диригент от неговото поколение се е оттеглил в дълбока самота, от която човек не може (или почти не може) да го върне в суровата действителност на концертни зали или опери. За последен път дирижира операта „Der Rosenkavalier“ в Япония с гостуващата там Виенска държавна опера, и в Сардиния, където представя Бетовен с един от любимите си оркестри от Мюнхен.
Защо Карлос е станал такъв? Доминантният баща, казват едни, неговият перфекционизъм, който самият той вече не вярва, че ще може да удовлетвори, мислят други. Защото е саркастичен и презира света, опонират трети. Във всеки случай факт е, че Карлос Клайбер израства от студент по химия (решение наложено му от бащата), през Немската опера в Рейн, Цюрихската опера, Щутгартската държавна опера, Баварската държавна опера, Байройтския Храм, до най-големия и най-трудния — за съжаление и до най- нечутия — диригент на нашето време.
Когато хора от пресата отново се ровят във вътрешния свят на Клайбер, с удоволствие прибягват до един цитат на Херберт фон Караян:
„Той е гениален диригент, дирижирането обаче не му доставя никакво удоволствие. Той винаги пояснява: «Аз дирижирам само когато към гладен.» И това е така. Той има фризер, който напълва, живее от него и когато е почти празен, си казва: «Сега бих могъл отново да дам един концерт.» Като вълк. Въпреки това на него принадлежи цялото ми възхищение.“
На Ленард Бърнстейн Клайбер казва: „С удоволствие бих бил зеленчук. Искам да си живея в градината, да седя на слънце, да ям, да пия, да спя и да обичам.“
На писмото на един концертен мениджър през 1992 г. Маестрото отговаря саркастично: „Оперното и концертно съвремие ме оставя бездушен и пуст, въпреки че може би в Судан расте един тенор или диригент, на чието представление не бих заспал.“
Тежи ли му и до днес сянката на неговия баща, легендата на диригентския пулт Ерих Клайбер, когото синът отдавна е надминал по отношение на изкуството? Той, който празнуваше триумфа си в музикалните метрополии Мюнхен, Байройт, Виена, Ню Йорк, Милано и Лондон, с неговите гениални и в много репетиции съвършено подготвени оркестранти, с оперите „Wozzeck“, „Otello“, „La Boheme“ или „Tristan“ и с водещите оркестри в света? Или така високо интелигентният, смешно-ироничен, както и жаден за творчество Маестро презира целия музикален свят?
Човек би трябвало да се присъедини към изказването на един от неговите най-големи почитатели — тенора Пласидо Доминго, който казва: „Клайбер е най-великият, той би могъл да бъде диргентът с най-много ангажименти в света. Аз му пожелавам при следващото му завръщане да видим същото качество, както сега, но и с огромното желание за работа на един Доминго“.
„Неговата гениалност се състои в това, че може да чете в партитурите това, което не е записано. Той може да си представи кой звук композиторът е чул.“ Така мисли мюнхенският цигулар Ерих Гергеле, свирил в малобройните изяви на Клайбер. „За разлика от повечето други диригенти, той не е в състояние да произведе сив тон. Музиката, която прави, винаги е синя, червена, зелена — никога сива…“
Дирижирането при Клайбер, при всичката му дисциплинираност и прозрачност, топли сърцето. В това се състои неговата уникалност. Той не се задоволява с перфекционизъм, макар че се стреми към него. Той търси най-вече изповеди към публиката.
Клайбер изглежда желае да изразява всеки път своята несантиментална, но откровена съпричастност за съответното произведение, своето възхищение към композиционно-визионерното постижение на Майстора. Това дава на неговите интерпретации вълнуваща оригиналност. Те приличат на любовни писма, адресирани без капка старомодност към добрата стара Виена, а явно като такива се разчитат и от публиката му. Всяка негова поява на сцената е съпроводена със суперлативи и разкази за „най-дългите и гръмки ръкопляскания за най-добрия и своенравен диригент в света“. Възторженото одобрение, което Клайбер жъне след всяка своя проява доказва неотслабващата му способност да предоставя на меломаните незабравими музикални преживявания от възможно най-висока класа.
Поклониците му резервират полети за Гран Канари или някъде другаде, където Маестрото (както казват
