всички нюанси, и особености на нашите най-добри певци — много от тях са и отлични актьори. Никой не може да предаде тези вътрешни вибрации, тези пориви, тази възбуда, тези «цветове» на сцената, които са толкова различни дори и от други изпълнения на същите изпълнители! И все пак аз мисля, че най-голямо удоволствие в нашите записи ще достави именно атмосферата на театър и сцена — въздействащи повече от всякога. Един заслужен комплимент за Decca!“
Техника
Ранният стил на Клайбер е жизнен и подвижен, с подчертана емоционалност, като той развива една невероятна пестеливост на жестове, генерираща интензивна енергия — качество, забележимо при всичките му филмови записи. Архивни кадри от 30-те години разкриват човек, който осъзнава значимостта си пред камерата, с открито и силно излъчване и наред с това — способен на невероятно остроумие, финес и експресивност. По-късен филм показва още по-убедително съдържателния му и самоуверен стил, в който се долавят леки нюанси на истинска целенасоченост и сила. К. Прирауер, който работи с Клайбер в Берлин, отдава тези му качества на неговата свръхчувствителност към музиката, която му се налага да контролира с помощта на класическия си усет за дисциплина. В това се крие успехът на Клайбер при Моцарт и Бетовен, където усещането му за стил е с години напред от времето — то е комбинация от сдържаност и интензитет.
Повече от всеки друг свой колега, Клайбер успява да наложи Бетовен като основоположник на симфонията (най-вече с 3, 5, 6 и 7 симфонии) — така той заздравява мястото си в световната традиция. С подобни качества се откроява третирането му и на Рихард Щраус. Прочутият му виенски „Der Rosenkavalier“ — едно от най-ярките негови изпълнения — е изключителен със своята яснота дори и в най- тежките страници; навсякъде той успява да предаде емоцията на операта без намек за сантименталност.
Когато става въпрос за оркестрова музика и певци, Клайбер е истински психолог. Онези, които го помнят от дните му с Лондонска филхармония и Ковън Гардън, говорят за него с най-голям респект и любов.
„Не се изнервяйте на концерта;“ — казва той веднъж на Кьолнския радиооркестър — „изнервянето е за репетициите. Просто си седете спокойно и правете музика. Аз няма да ви преча.“ В разбори от оперните му представления през годините разбираме, че чудесата, които извършва на пулта, са уникални по рода си. По подобен начин той осъществява близка връзка с певците, като извлича от тях изпълнения, чиято висота не е достигана преди. Много от тях се превръщат в негови дългогодишни приятели. За съжаление, тази любов не се простира до интенданти и мениджъри… Цената на магическото влияние на Клайбер върху певците и музикантите е неговата изтощителна взискателност на репетициите. Към този факт се прибавят високите хонорари, които изисква в по-късните си години. Всичко това му спечелва репутацията на труден, дори капризен човек. „Дори когато няма проблеми в театьра, аз ги създавам“ — заявява той.
Вместо постоянния оперен пост, към който се стреми, късните си години той прекарва като гост-диригент в Амстердам, Прага, Будапеща и все повече работи с германски радиооркестри, предоставящи му времето, от което се нуждае. Записите за Decca, както и радиопредаванията му, показват Клайбер в неговия разцвет, както на живо (според скорошните преиздадени записи за EMI от серията „Великите диригенти на ХХ век“), така и в студийните записи на „Der Freischutz“ и „Fidelio“ за Koch. Много от представленията на живо на Клайбер от Буенос Айрес и дори Лондон чакат своето легално издаване на диск. Между ярките изпълнения, които трябва да бъдат преиздадени, е Шуберт — Девета симфония — с Кьолнския радиооркестър от 1953 г. Но може би най-доброто признание за него би било издаването на последния му концерт със същия оркестър една седмица преди смъртта му — с музиката на обичаните от него Вебер и Моцарт и завършващ с любимите му „Немски танци“ на последния. Запис, който чакаме със затаен дъх…
Разговор с Ерих Клайбер относно записите му
(La Pensa, Аржентина; 6 октомври 1929)
Не бихме могли да си представим, че Ерих Клайбер — един от най-ценените записващи диригенти — не е мислил особено за записи. На него му е чужд ентусиазмът, характерен за повечето от неговите колеги, но това не пречи записите му да включват интересни творби като Moldau на Сметана; Dancesk на Моцарт и Firebird на Стравински.
По повод на една визита на Клайбер в Буенос Айрес проведохме разговор с него за отношението и мнението му относно записите. Той ни прие в апартамента си в хотел „Плаза“, разхождайки се от единия край на стаята до другия, докато разговаряхме с него.
— Току-що чухме Вашето изпълнение на Firebird — започнахме ние разговора. — Наистина е много добро. От дълго време ли записвате?
— Да — отговори Клайбер. — Спомням си първите фонографски опити, когато трябваше да свирим пред една голяма говорителна тръба с малък оркестър с общо пет или шест първи цигулки. Изработката на всяка матрица за плоча беше много болезнена! А колко повече усилия и репетиции бяха нужни, за да се получи добър запис!
— Коя плоча записвахте по това време?
— Сега не си спомням. Правих записи за Vox.
— Сега е различно, нали?
— Да, различно е. Правим плочи по начин, по който пожелаем, с пълен оркестър, както е по време на концерт, и микрофоните улавят звука.
— Оставяйки настрана плочите, които познаваме, кои други произведения сте записвали?
— Няколко. Не правя изключение да записвам за никои други музикални компании, освен за пет или шест от тях. За Victor завърших записа на Е-flat Symphony от Моцарт, който вече пристигна в Буенос Арйрес, и записа на три Виенски валса на Щраус с Виенската филхармония, направени в техните старинни и красиви концертни зали. За Polydor записах Втората симфония на Бетовен и New World Symphony от Дворжак. Сега те ме помолиха да запиша Деветата симфония, един цикъл на Моцарт и някои други произведения, но нямам достатъчно време за това. С театъра, концертите и пътуванията остава малко време за записи.
— Не е ли уморително да се правят записи?
— Определено. Всяко изпълнение трябва да бъде чуто, повторено и коригирано на няколко пъти. Това е тежка работа.
— Дали бихме могли да Ви попитаме — какво е вашето мнение за фонографията?
— Много ми харесва — отговаря Клайбер не много уверено. — Интересно е, но все още доста несъвършено. Бавното темпо и паузите не се получават добре. Например, в началото на прелюдията към Tristan, след първият звук на виолончелото има пауза, предвидена от Вагнер. Това не е възможно да се получи при записа. Вместо тишина се чува шума на иглата по плочата. Друг пример е Don Juan на Щраус — след фортисимото има дълга пауза, така наречената „корона“, предназначена да направи голям контраст. Това не се получава на записа. Там е просто тишина без никакъв смисъл.
— Но тези дефекти са били поправени.
— Да, били са поправени, — повтаря Клайбер отново не много убедително — но доброто относно плочите е, че фиксират завинаги определено изпълнение с уникалния емоционален елемент в него, тъй като в действителност никога две музикални изпълнения не си приличат. Един ден усещам музиката по един начин, следващия ден — по съвършено различен. Кой от тях е истинският, който трябва да остане на плочата? Това е въпрос на умствена нагласа. Кръвта не тече всеки ден с една и съща скорост. Плочата фиксира това, което е подвижно, нещо, което е живо.
— Това означава, че творецът ще трябва да търси „своя“ ден за записи …
