сваляше своите плахи очи от него.
— Кой е този? — запита Алтай.
— Овчар… Снощи го хванахме…
— Защо ви е?
— Той знае пътеките, които водят към новите селища из планината.
— А-ха! — повдигна вежди, припомняйки си нещо Алтай. — Доведете го тука!.
Доведоха Сокола, дългокосия овчар, с посиняло до задушаване лице от затегнатото и впито в шията му въже. Ръцете му също бяха вързани на гърба. Едно-нощното му пленичество го беше съсипало съвсем. Той едва стоеше на краката си. Пред Алтай се изправяше един човек, който с последно и върховно усилие се задържаше да не рухне на земята полумъртъв от задушаване и изтощение.
— Отвържете го! — заповяда Алтай, като направи лека гримаса на отвращение пред онова, което виждаше.
Отвързаха пленника и с помощта на стария, полугърбав и с проядено от шарка лице татарин, който умееше да срича не само писмата на Ногай, но в своето дълго скитничество с ордите беше научил и няколко славянски думи с татарско произношение, Алтай заразпитва овчаря.
— Кажи му, Мурза — каза той на уродливия татарин, — че ако ме излъже, ще го набия на кол и жив ще го опека!
Татаринът Мурза избърбори нещо съвсем неразбрано, показа тъмните си зъби срещу овчаря като куче, което ръмжи и се готви да ухапе. От фъфлещия и бърз поток на думите му Сокол разбра само едно, че е заплашван, и кимна глава, за да го не разсърди.
— Откъде си? — питаше Алтай.
— От новото село…
— Къде е то?
Пленникът посочи с поглед и ръка по посока на Даниловия дол.
— Много ли сте?
— Много…
— Стадата ви там ли са?
— Там…
— И житото там ли занесохте?
— Там.
— Ами защо избягахте?
— Страх ни е.
— Кучета! — изруга ниско Алтай като на себе си. — Ами коне имате ли?
— Много — излъга Сокол.
— Далеч ли е селото?
— Близко.
— Ще ни заведеш ли?
— Ще ви заведа.
Алтай искаше още нещо да го разпита, но се въздържа. Напоследък го безпокоеше смътното предчувствие за една неочаквана съпротива от страна на тия мирни и подплашени хора. Той знаеше, че всяко нещо има край, та дори и страхът. Но да говори за това открито пред своите хора, които дебнеха всяка негова дума и решение, той смяташе за слабост и мислеше, че случайните опасения не подхождаха на неговото име и прочута храброст. Затова сега се въздържа да зададе такъв въпрос на простодушния и изплашен пленник пред ушите на своите хора. Всички от неговата малка орда знаеха вече, че рано или късно трябва да препуснат конете си за нова плячка и огън към укритото Подгорие. Днес или утре, все едно, това щеше да стане. В това се състоеше и цялата им работа, смисълът на тяхното съществуване и тяхното идване в тази чужда земя. А имаше и друго нещо — едва ли не истинската опасност за ордата; Касим бег, който не спеше и се увираше навсякъде, можеше да ги изпревари и тука. Алтай, често бърчеше чело пред тази мисъл. — Ех, Касим, Касим, много бързаш ти, но няма да стигнеш далече!
Времето беше хубаво, а охранените с пшеница коне се бяха схванали по коневръзите на стана. От две седмици те не бяха мърдали наникъде, пръхтяха и дълбаеха сухата земя с копитата си. Суеверен като племето си, Алтай вярваше, че новолунията му носят винаги успех, й реши да тръгне още днес.
Сипаничавият татарин приятелски поднесе на Сокола дървена паница с кобилешко мляко и просена каша, за да се съвземе и да дойде на себе си от нощното изпитание край колите. Овчарят се нахрани, навел глава, и се замисли. — Добре, че най-после му отвързаха гърлото, щеше да пукне без малко, ей богу!
Татарите го бяха хванали съвсем неочаквано и за самия него. Цяла неделя, тъй както беше поръчал Бърдоква, той се тътра със стадото си из поляните под Даниловия дол в очакване да види татарите, да го подгонят и се укрие от тях. Нищо подобно не стана. Отчая се Сокол, помисли си, че никога няма да ги види вече и че нищо не излиза от работата му. На шестия ден притвори очи, за да си подремне от мъка, но когато ги отвори, първото нещо, което усети, бе татарското въже, стегнато около врата му, и тримата перчемлии ездачи, които се смееха над него. Поскача, попремята се овчарят като уловен заек, но разбра, че е безполезно всичко, и утихна, укроти се. Единият татарин върза другия край на въжето за седлото на коня си и тримата удариха тръст напред към татарския стан, а Сокол тичаше с всички сили след тях, за да не падне и се удуши: — Ох, Бърдоква, Бърдоква, нали ти казах, че така ще излезе, ето на!…
Едва след разпита на Алтай овчарят дойде на себе си и се поуспокои. Разбра, че още не е дошъл краят му. Татарите искаха от него да ги води и им покаже пътеките за новото селище и той щеше да стори това. — Ех, майчице, та откога ги чакаха вече там! — Хм!… — размисли се Сокол и тръпки на обнадеждваща възбуда полазиха като мравки по гърба му. — Ще ги води, то се знае, та нали и за това го уловиха!.
Рано зашумя през този ден татарският стан. Зацвилиха конете, раздвижи се неспокойно и бързо между шатрите и колите поганският мравуняк като пред нов поход. Намръщен и възседнал неспокойния си кон, Алтай следеше отвисоко приготовленията на конниците, разменяйки къси и сърдити думи с хората около него… Невесел тръгваше този ден той. Защо ли? Той пришпори с крака танцуващия под себе си жребец, дръпна разсърдено юздечката му и конят, треперещ и изправен на задните си крака, обиколи бегската шатра и сеплъзна леко към полето. Само триста души ездачи препуснаха без ред и в галоп след него. Между тях, възседнал зад гърба на мургав татарин, двама върху един кон, се носеше и Сокол. В този миг той беше най-щастливият човек на света поради това, че не беше вързан и отиваше свободно натам, където бдеше и го очакваше Бърдоква. Все по-далеч зад тях оставаше татарският стан. Във въздуха се носеше обедната топлина на деня; високо над зеленото поле в простора се гмуркаха със звънлива песен чучулиги и беше тихо, задушно като пред буря. От север по небето неусетно бяха изплували над Хемус тъмни дъждовни облачета, събираха се в едно и бързо, като неизмерима небесна вълна, лазеха срещу слънцето.
Алтай погледна натам и сви вежди. Лошо време. По челото му се стичаше пот. Той я обърса с ръка и продължи да препуска напред. По гърдите и хълбоците на конете избиваше бялата пяна на непрекъснатия галоп. Защо ли бързаше толкова Алтай, като че ли го гонеше някой? Никой не знаеше и не питаше. Близо зад него, високо и пискливо, някой поде татарска бойна песен, но той повдигна другата си ръка високо над главата, без да се обърне. Не му се слушаше. Песента замлъкна и се стопи в тъпия тропот на копитата.
Пред устието на Даниловия дол Алтай позапря коня си след полудневен път и мина настрана от ордата. Сокол посочи с ръка нагоре към дълбокия и страхотен процеп на скалите, през който минаваше тесният път към новото село. Заедно с мургавия татарин, с когото яздеха на един кон, те минаха напред пред конницата и най-последен тръгна и Алтай. Пътят почваше стръмен, неравен, засипан от каменните плочки на сипеите, и криволичеше като змия край един малък поток. На места той се стесняваше дотолкова между високите и неравни стени на скалите, че небето се губеше над главите на странната върволица от конници. Неспокоен, Алтай хвърляше предпазливи погледи настрани, като че ли се плашеше от нещо. Тази горска бездна не допадаше на вкуса му. Може би той вече съжаляваше хиляди пъти, че се беше вмъкнал в нея, но за връщане не можеше дори и да помисли. Писък на непозната горска птица, високо протяжен и тревожен, процепи тишината и отекна в скалите. Пронизано от тръпка, блъсна Алтаевото сърце. — Птица! — успокои се той. — Дяволска страна… И птиците тук не са като кримските!… Той се попипа за муската. Увита в кожен калъф, тя висеше на мястото си, върху сърцето му. Все там, грижливо сгънато до нея, стоеше и пергаментовото писмо на Ногая.
Изведнъж той се олюля върху коня и се сви от непоносимата болка на неочакван удар. Лявото му рамо