като сочеше гневно с костеливата си и мръсна ръка към отворените врати. — Стига сте хранили и слушали тия чернокапи дармоеди!… Не стига, дето ограбиха: земята и пасбищата ви, уж че имали право и някакъв хрисовул за това от самия цар, а сега сте тръгнали да им натъпчете гърлата и с последния си залък! Нека ви посочат хрисовула, къде е?… Пък и да не мислите, че са останали гладни нещо, та сте тръгнали да ги калесвате като кумове… Боже опази! Лойта им тече по брадите и ще ги задуши вече в това дяволско свърталище. Лъжат на всяка стъпка и вас, и бога. И самата икона, дето я крият вътре, не е истинската, Макринската, а самият дяволски образ на филипополския владика, грък, когото познавам като петтях си пръста.
— Ами и ти не лъжеш ли? — се откъсва самотен и полурешителен глас от богомолската тълпа.
— Не! — с презрителен израз на досада отвърна той. — Срещу истината, която ви казвам, аз не искам нищо от вас. На мен ми стига желъдът и дивите плодове, които бог ми поднася из пътищата. За утрешния ден няма защо и да мисля. Бъдещето на всички нас е в ръцете на небесния, а ако не вярвате в думите ми, ще ви кажа нещо, в което скоро ще повярвате.
— Говори!… Ти еретик ли си?
— Не, аз съм раб божи.
— О-хо, извърташ нещо, праведнико!…
Невъзмутим и недостижим беше за такъв упрек скитникът. Той дори и не дочу закачката на шегобиеца, селянин. Загледан някъде през главите на хората, високо към синия кръгозор на планината, неусетно, той като че ли се унесе в някакво видение. Възпалените клепки на очите му се спуснаха бавно като за сън и ръцете му потрепваха от гърчовете на внезапен пристъп на припадък. За няколко мига той, пребледнял като истински мъртвец, неустойчиво се залюля напред и назад, като че ли ей сега ще рухне, но не падна. Притаила дъх, богомолската тълпа се кръстеше и не сваляше очи от едно зрелище, което не й се случваше всякога да види. Някаква стара жена прохълца. Праведник ли, или самият дявол стоеше пред тях, това вече не ги вълнуваше толкова, колкото общото и внезапно съчувствие към тази човешка руина на мъченик, който за няколко мига заминаваше и се връщаше пред очите им от онзи свят. Скитникът, дошъл отново на себе си, откри мътен поглед.
— Вие ще повярвате! — глухо продължи той сред общото мълчание пророческите си думи. — Аз виждам, ще дойде нов цар на нашата земя!…
— Цар ли?… Та нали си имаме?…
— Не, друг ще дойде…
— Татарин?
— Не!… Народен… И ще прогони татарите и болярщината! — отговори, позатруднен от нещо, странникът, като хвърли за пръв път бърз, ловък и любопитен поглед към заслушания пред него Радул и другите спешени конници край тълпата. Между миризливите и кирливи кожуси зашумя неразбраната глъч на някакво недоумение. Новият фокус на скитника беше попаднал на място. Та откога селяните чакаха вече тази новина! — Ех ти, дяволе, разказвай де!…
— Някой деспот ли?
— Нее…
— Ами кой тогава?
— Спасител!… Сам свети Димитър му е предал в ръцете своя меч, за да ни спаси и брани… А че ще бъде от царско коляно, то се знае…
Радул притвори уста, преглътна слюнката си и се намръщи, като настъпен от конско копито. Неволното напрежение, с което той беше изслушал досега скитника, изведнъж се бе сменило с едно разочарование и такъв прилив на гняв, че той едвам се удържа да не посегне с яздашкия си бич по главата на лъжливия пророк. — Ще ти дам аз на тебе едно коляно, та не ще можеш и кокалите си да събереш отпосле, просяко неден!… Не познавам аз Вуколовската колиба колко е царска, та си седнал да лъжеш, дяволе! — мислено изруга той скитника и се обърна назад към своите хора.
— Деяне, надувай рога!… Този върколак, както я подкара, може цял ден да лъже хората, без да се умори… Кажи им ти за Бърдоква и как бихте татарите.
И веднага след това той поведе бавно коня си и влезна през отворените врати в манастирския двор.
Истински подгорец беше Радул.
Там, в Даниловия дол, той беше оставил млада невеста, най-хубавата от целия край, с близнаци бозайници на бялата й гръд. Колко обич, колко безсънни овчарски нощи беше изживял той някога, докато спечели сърцето й и я измоли от бащината й колиба. С каква могъща ревност ги повлече той из шумаците на гората, за да ги скрие от хищния поглед на татарите. А ето че сега — странно — той дори се и не сеща за тях. Дните тичаха неусетно един след друг и не оставаше време да се мисли за това. Дене и ноще, в сънища и действителност, пред него винаги се изпречваше само един образ и едно име — Бърдоква! От седем дена вече не го беше виждал. Какво ли правеше?… Дали не беше вдигнал вече и повел отмерената си дружина от Алтаевия стан за някоя втора и още по-славна битка или поход, и то без него, Радула?
Засегнат от неприветливи мисли, той реши, че е време да се връщат назад. Поотпочинали бяха конете на вестоносците през този ден в оборите на Макринската обител. Похапнаха до насита манастирски овес. Какво от това, че игуменът и черноризите братя се бяха понамръщили от неканените гости, които бяха нахълтали тука като у дома си, без дори и да се прекръстят пред чудотворната икона!… Нищо, Радул се престори, че дори не ги е видял. Нека прощават!… Но затова пък сега конниците се носеха така леко по обратния път към Подгорието. Денят отдавна преваляше и нощта ги настигаше по пътя. Тъмни буреносни облаци ги гонеха по петите и ръсеха първите капки на дъжда.
А Бърдоква ги чакаше.
Легнал ла мек татарски губер, през същата нощ той се мъчеше да затвори очи, но не можеше. Срещу него в другия ъгъл на Алтаевия шатър спеше ковачът Ристак. Извърнал се по гръб и разперил ръце нашироко, той хъркаше така дълбоко, че малкото пламъче на лоения светилник, закачен над него, потрепваше колебливо, като люшнато от вятър.
Върху платното на шатъра отвън с тих приспивен ззук шепотяха едрите и редки капки на нощния дъжд. Лятната нощ беше прохладна. В такова време и най-неспокойната човешка съвест не може да противостои да не заспи под сънливия ромон на капките. Ала Бърдоква и в тази късна доба не чуваше нищо друго, освен непрекъснатия галоп на собствените си мисли.
До краката му, катурнат на земята, лежеше като пронизан от стрела сребърният паун на Алтай. По конусовидната платнена стена на шатъра, върху изкусно прикрепени лавици и закачалки, висяха скъпи походни принадлежности, сахани, легени, сърмошити кожени елеци и тежки бурки. Един истински малък оръжеен склад от ловджийски и бойни лъкове, стрелници, медни щитове, пиринчени боздугани, кривовърхи ножове и ятагани дебнеха като острите зъби на хищник над самата глава на Бърдоква. На няколко пъти той притваряше очи, за да не ги гледа. — Тежко. Ако не валеше дъжд, щеше да излезе и си легне навън. Още утре той ще накара да се изнесе и раздаде тази татарска смет оттука!
Няколко нощи вече не беше спал. Трябваше да си почине, а ето че не можеше. Завиждаше на Ристак. Блазе му. Три пръста липсваха на лявата му ръка. Къде ги беше оставил в боя, и той сам не можеше да си спомни. По цял ден се мръщеше сега от болка. Но стъмнеше ли се, заспиваше като невинен младенец… — Добре ни позкастриха и нас татарите — си мислеше Бърдоква и потриваше чело. — Ако не е делвата с чудотворния мехлем на отца Данила, сигурно още половината ще червясат!…
Мнозина бяха ранени. Като сенки се клатеха из лагера. А нямаше време за губене. Трябваше да се върви, да се търси и гони врага.
Отвън край шатъра се понесоха тихите стъпки на будни хора. Нощната стража се разговаряше шепнешком и някой се изкашля. Невидима ръка повдигна предпазливо платното на входа и в полусветлината на лоения светилник се показа мокрият кожух и вълнестият калпак на Сокола, застанал там с въпросителен поглед. Младият овчар беше поставен на висока чест през тази нощ. Той възглавяваше нощната охрана на целия стан. В неговите ръце — същите, с които той удуши през време на битката възседналия пред него татарски ездач и го отвлече мъртъв заедно с коня му из усоите на Даниловия дол — беше сложена сигурността на подгорската дружина. Посмял се беше Бърдоква на неговото премеждие още на другия ден. Но никога той, Сокол, няма да заспи вече така лекомислено, както тогава, когато го беше събудило татарското въже.
