заедно с ръката като че ли се раздроби и откъсна от тялото му. Подплашен, конят се дръпна настрана и едва не събори ездача си. Ударът като че ли беше дошъл от небето. Алтай изохка, полуизгубвайки за миг съзнание, и повдигна очи нагоре. От страхотната височина на скалите невидими ръце изсипваха върху него и хората му отпред истинска и смъртоносна градушка от тежки камъни. Из тясната дълбина на клисурата се понесоха човешки викове на изненада и невъобразим смут. Впримчени натясно, подплашените татарски коне се хвърлиха бясно един върху друг, обръщаха се назад, задръстваха пътя и отмятаха ездачите на земята между копитата си. За пръв път татарите влизаха в бой с един невидим като дявола враг, който ги затрупваше със смъртоносни камъни и стрели, без да успеят да извадят дори ятаганите си срещу него. Това не беше битка, а страшен предсмъртен сън, от който те нямаше да се събудят никога.
Блъснат от първата отстъпваща вълна на хората си, без да има време да извика или да ги насърчи в нещо. Алтай също обърна коня си и го пусна назад. Обезоръжен от болката, със светкавична мисъл той разбра, че нямаше друг изход от тази небивала и страшна битка с небето, освен бягството. Видя как под гривата на коня му се заби дълбоко стрела и остана да стърчи там. Див нечовешки вой се понесе край него и той за пръв път срещна с погледа си онези, които в този черен час унищожаваха ордата му. Бърдоква, Ристак, Кузман и стотина още подгорци ги причакваха вече открито по техния път на бягство.
Конят на Алтай падна и той ловко стъпи на земята. Озърна се. Не беше сам. Около петдесетина също спешени татари с извадени ятагани плътно вървяха след него. Други, останали невредими, бързо ги настигаха отзад. Път за бягство отстрани нямаше. Трябваше да се пробива с бой живата човешка стена, която се изпречваше пред тях. Каменната градушка отгоре не спираше.
Настъпи кратка и бясна сеч. Брадви и ятагани запотъваха в меката и безчувствена от напрежение и ярост човешка плът. Алтай, младата гордост и надежда на татарските орди, още веднъж и за последен път блясна като падаща звезда със своята храброст. Блед, с налети от кръв очи, той се вряза като железен клин между врага, нанасяйки страшни удари с ятагана си. Изведнъж врагът пред него като че ли се огъна, отстъпи и му отвори път. Не отстъпи само един човек. Това беше Бърдоква, който го дочака. Могъщ и страшен, изтеглил широкия си войнишки меч, той го очакваше като на единоборство. За миг Алтай се спря и отпусна ръка, като стъписан пред нещо. Величественото спокойствие, с което го очакваше другият, го порази.
— Хайде, поганецо! — изръмжа Бърдоква.
Алтай го разбра и като дебнеща котка се запромъква все по-близо към него. Един миг още и перчемлията татарска глава се търколи по надолнището към бистрата вода на потока.
Бърдоква прекрачи потрепващия още труп на татарина, наведе гневно глава и като разярен бик се втурна напред.
Така завърши Алтай.
Ще минат много и много години, но споменът за първата битка на Бърдоква и дружината му срещу татарите няма да се забрави. Гуслари и песнопойци ще разказват на поколенията по стъгди, мегдани и кръстопътища как половин денонощие е текъл Даниловският поток мътен и кървав, за да измие страдалческия образ на една поругана земя. Ще разказват как Алтай и ордата му до един оставиха разбойнишките си души по скалите на Хемус и станаха най-после нощна плячка на вълците и орлите. Но ще забрави унесеният и просълзен разказвач нарочно, за да не наскърби притаените сърца на ония, които го слушат, да спомене за падналите подгорци. Ще пропусне да разкаже той за Никодима, чиято глава хвръкна близо до Алтаевата; за Секула, който с една ръка се би дотогава, докато му отсякоха и другата и той падна безрък на земята; за Кузман, който макар и изпуснал брадвата в борбата, продължи със зъби, ръце и крака и насечен на десетина места, не издъхна, докато не видя края на татарската гибел.
Прибраха подгорците изстиналите трупове на скъпите си мъртъвци и ги сложиха в петдесет пресни гроба край каменния кръст, под скита на отца Данила. Никога едно погребение сред зеления и величествен олтар на планината не беше виждало, също толкова величествен йерарх като отец Данил, който предаваше жертвите в ръцете на бога. Полуголи деца, жени и старци хълцаха едновременно от скръб и възторг пред смъртта и подвига на своите синове, мъже и бащи.
Само Бърдоква и дружината му ги нямаше сега тука и нямаше да се върнат скоро… Яхнали оцелелите татарски коне, те препускаха из равнината, далеч към Алтаевия стан.
ГОНИ!…
Вестта за неочакваното разгромяване на първата татарска орда от дружината на Бърдоква се разнесе бързо и надалеч. Като лекокрила птица тя полетя, надонвайки вятъра, между къдравите и зелени брегове на планините, над села и колиби, за да изтръгне отвсякъде първата облекчителна въздишка на избавлението. Без поличби и знамения, простодушните хора, с овчи калпаци и кожуси посред лято, занаизлизаха от своите дупки и скривалища и тръгнаха предпазливо, неуверено още към запустелите села. Едно име, малко особено и непознато за повечето от тях, но около което хвърковатата мълва бързо изтъкаваше най-невероятни легенди, се носеше от уста на уста и поразяваше въображението:
— Бърдоква!…
По пътищата препускаха конници. Отдалеч се виждаше, че не са татари. По себе си те още носеха тъмните петна на кръвта от битката при Даниловия дол. Въоръжени с татарски лъкове, ятагани и маждраци, те позатриваха за малко разпенените от гонитбата си коне по села, оброчища, колиби и гори и надуваха тревожно бойни рогове, за да оповестят навсякъде появяването и волята на незнайния Бърдоква. Всички, които имаха стари и нови сметки за разплащане с татарите, всички, в гърдите на които биеше обидено сърце и им беше додеяла робията, Бърдоква ги викаше за подвиг, за нов живот, за освобождение. Пламъците на едно въстание за един народ са същото, каквото е очистителният огън на треската, която поваля и повдига едновременно за ново съществуване болния, надмогнал смъртта.
Пред летящите вестители на бунта се развяваха навсякъде и дългите поли от кожуха на Радул Подгореца.
Впил поглед в далечините на полетата, хълмовете и пътищата, той препускаше алестия си татарски кон, гладен и жаден, навсякъде, където можеше да разбута и изкара под слънцето, като гнездо на оси, човешките свърталища. Широка и безкрайна е земята, а той на един дъх иска да я прелети и да свърши всичко. Животът му през тия дни не беше нищо друго, освен чудесен сън. Допреди няколко дни пасеше стадото си, укриваше се из планината, див, забравен от света и следван само от нямата вярност и другарство на рунтазите си песове. Бедна овчарска орис, в която човек може да забрави и себе си. А ето че сега е друго. Изведнъж целият свят, догдето стигаше погледът и въображението, като че ли е станал негов, свой, и все пак му се вижда тесен и мъничък. Славният Бърдоква беше отворил за него и всички като него тежките порти на тази слънчева, скъпа и безкрайна бащиния.
Ала чудно му е на Радул. Колкото и да бърза, макар че и конят му залита вече от изтощение под него, винаги го очаква едно и също — огорчаващата изненада, че пак е закъснял. Разни люде — окъсани и сакати божеци, изскочили като лалугери из дупките си, и скитници, подушили, че друмищата са отново разчистени от татарската напаст за нови богоугодни или просяшки странствувания — са научили по неведоми пътища и разнесли вече новината за чудото от Подгорието, преди да ги настигне Радул. При прочутия и богат Макрински манастир, потънал целият в зеленината на гори, ливади и пасбища, вестоносците на Подгорието откриха още един такъв самозван пророк-скитник. Той току-що беше събрал около себе си малка пъстра тълпа от богомолци, селяни и селянки, очакващи да им се отворят дълбоките врати на манастира по случай празника през този ден. Полугол, висок и слаб като скелет, целият обрасъл в косми и с никога неподрязвана и сплъстена от пот и нечистотия коса на главата, скитникът-богоугодник дори и не погледна към пристигналите непознати конници, които слязоха от конете и се вмъкнаха в тълпата около него. С възпалени от някаква болест очи, в които остро бляскаше самоувереният и трескав поглед на фанатик или лъжец, той говореше с милостта на някакъв боговдъхновен човек-праведник. Снели калпаци, селяните слушаха и преглъщаха думите му, без да забележат в своя унес нито странната група на непознатите гости конници, нито пък да чуят скърцането на портата, която манастирските ратаи отваряха за тях. Те бяха донесли за черноризите калугери богати подаръци. Печени птици, погачи с мед, агнета, сребърни пари и кошове с пшеница, всичко това трябваше да се изсипе на плочите пред чудотворната икона, покровителка на този край, като по чудо оцеляла досега от безбожния огън на татарите.
— Не внасяйте курбаните си вътре! — хриптеше с пренебрежителна мъка голият звероподобен скитник,
