Гел Иванович скочи, смачка вестника, пъхна го в джоба си.
— Тю, че глупости! Обикновено подводно грабителство в рубриката „Произшествия“ — каза възбудено той. — Но защо все си мисля за Реси? Каква е тази натрапчива мисъл!… Сега във всяко загадъчно събитие ще ми се мярка изчезналият Реси… Трябва да се успокоиш, уважаеми Гел Иванович — каза си той — и… и… но къде е вестникът? Къде е статията? Наистина, цяло наказание…
Като претърси цялата стая и намери вестника в собствения си джоб, професорът взе да чете по- нататък:
„Служителите от морската инспекция, които пристигнали на местопроизшествието, направили оглед на трюма, на потъналия кораб и взели проба от водата. Установено е, че ръждясалите ключалки на сандъците са отворени с ключ с особена форма. Слабата следа във водата, анализирана с «електронен нос», за съжаление, не показала досег на крадци, а пък е известно, че най-новата машина «електронен нос» определя по миризмата приблизително възрастта, професията, района, където живее лицето, извършило престъплението. И картотеката на морската инспекция не се оказала подобна миризма. Освен това, контролните проби на водата, взети около потъналия кораб и от неговия трюм, съдържат продукти на радиоактивно разпадане. От всички средства за движение, които работят с ядрено гориво, нито едно не би могло да проникне в тесния корабен трюм на «Санта-Мария»…“
— Той е — каза твърдо Громов. — Сега съвсем точно чувствувам, че това е Реси!…
Гел Иванович седеше, хванал главата си с две ръце. Малкият Реси е отличен плувец — само той е могъл да остави в трюма следа от реактивен двигател. Професорът скочи, закрачи из стаята.
— Ако определим мисленето като присъщо само на човека качество, то създаването на мислеща машина е невъзможно. — Той се спря, разсмя се. — Но тя съществува! Самият аз опровергах този шашав тезис! И кой, бих искал да знам, може да посочи предела на усъвършенствуване на машината?!
Громов извади от джоба лулата, запуши.
„Може вълненията да са напразни и подозренията ми — глупави — успокояваше се професорът. И веднага си спомни: — Но нали моята машина е неуловима. И за нея никой не е измислил никакви Забраняващи теореми!“
За Забраняващите теореми, които могат да спрат не само Реси, но и всяка електронна машина, Громов се мъчеше да не мисли повече: професорът смяташе тези мисли опасни за бъдещето на човечеството. Но в паметта му изплава един ред от вестника: „Една осма от световните запаси на злато и сребро“.
Громов поклати глава: „Каква е тази странна фантазия! Разбирам: да беше например търсене на редки лекарствени водорасли, които ще помогнат за излекуването на неизлечими засега болести. Откритието на залежи на манган, никел, уран на океанското дъно. И най-сетне, ако някой иска бързо да забогатее, събиране на диаманти по материковите плитчини на Югозападна Африка. Там в пясъка — диаманти колкото щеш — по четвърт карата, направо ги слагай на машината за шлифоване, че и в бижутерийния магазин… Но потънали кораби със съкровища, какво мизерно, примитивно използване на най-новата машина!…“
Гел Иванович си представи рошавата муцунка на своя Реси и се усмихна.
„Навярно съм се преуморил — реши професорът. — Всички тия преследвания, пътешествия, изобретения не са за моята възраст. Каква «гениална» хипотеза: Реси — търсач на съкровища! Когато го създавах, мисля, че бях с всичкия си ум и не програмирах грабителство…“ Но тази вестникарска дописка има само един достоверен, потвърден от науката факт: „Корабът «Санта-Мария» е от същия град, в който е роден Христофор Колумб. А всички останали хипотези искат най-грижлива проверка!…“
Громов взе да рисува схеми на Реси и все поглеждаше към вестникарската статийка. После той вдигна телефонната слушалка, набра номера:
— Ало, глъбинниците ли? Говори професор Громов. Моля свържете ме с диспечера на Океана. Кажете на Командор, че имам да му предам важно съобщение…
На всеки половин час океанът затихваше. Подводните радиолинии, по които летяха гласовете на капитани, свързочници, учени, на всички плаващи и странствуващи на разни дълбочини, мълчаха по три минути: спасителната служба слушаше внимателно ще прозвучи ли в дълбочината сигналът SOS. Кажи-речи, това беше по-скоро традиция, отколкото необходимост: откакто морските съдове се бяха спуснали под водата, тревожни сигнали се чуваха много рядко — когато избухнеше пожар, когато двигателите отказваха да работят или кораб не се върнеше в пристанището. И немите секунди на ефира се възприемаха като мълчалив спомен за милионите загинали в морето, за ония, които с живота си хиляди години бяха плащали данък на стихията. Само от време на време триминутната тишина беше нарушавана от слаб писък. Спасителите се вслушваха и после махаха с ръка: бяха делфини и китове, които носеха в себе си микропредаватели.
Една от тези „стихийни точки“, на която радистите и спасителите не обръщаха внимание, се движеше по определен маршрут. Ако някой се вгледаше в картата на нейния живот, би открил пълно съвпадение с картата на потъналите кораби. И то не на всички запазени в паметта на човечеството кораби, а само на ония, за които в историческите хроники и морските справочници е казано, че са пренасяли ценен товар.
Това беше Реси. Впрочем, вече не Реси, а Индекс — така беше кодирана новата механична система в паметта на Круговата машина. Реси-Индекс, безценният подводен разузнавач, беше гордостта на фон Круг: с остър усет, бърз, той мигновено се откликваше от дълбочината. Облечен в еластична делфинова кожа под власите на козината, той можеше да съперничи на всяка подводница, на всеки морски робот. След Реси плаваше по вълните обикновена морска яхта, каквито в океаните има хиляди и хиляди. Само ако човек прочетеше името й „Албатрос“, можеше да установи по специалния каталог, че „Албатрос“ принадлежи на фирмата „Пеликан“.
Външно Реси никак не се беше изменил — все така рошав, с пухеста опашка, леко раздут, приличен на малък кит. Но плувецът Индекс вече не беше оня любопитен, храбър Реси, който някога спаси синия кит заедно е делфина Бялата бъчва. Ако Индекс срещнеше в морските дълбочини Бялата бъчва, равнодушно би отплувал край него. Индекс се подчиняваше само на новите си господари: на яхтата „Албатрос“, на фон Круг, на неговата машина. Впрочем, Индекс не помнеше и предишното си име.
Самотният плувец беше спринтьор на дълбочините. Когато Реси набираше скорост, неговата делфинова водоотблъскваща кожа му позволяваше да се носи леко във водните струи. Всички звуци на морето го интересуваха не повече, отколкото интересуваха един делови човек — разговори на дресиран папагал. В скърцането, трясъка, писъка, тракането и бърборенето на рибните ята, в грохота на разбиващите се в брега морски вълни и в монотонното шуртене на подводните течения той отделяше само шума на корабите, от които се страхуваше. Килватерната следа във водата оставаше дълго време и Реси се стараеше да заобиколи встрани морските пътища на корабите. Той използуваше понякога пътищата на кашалотите, които преследваха калмари и дълбоководни риби, и тези пусти морски „ловджийски пътеки“ водеха Реси към целта.
В едно от теченията той се натъкна на миризмата на синия кит. В паметта му се мярна някакъв познат образ и веднага изчезна. Бързите струи подхванаха Реси и самотните пътешественици — Нектон и неговият бивш спасител — изобщо не се срещнаха.
Два кораба като огромни, затънали в калта риби, лежаха на дъното. Към тях именно бързаше Реси. Преди няколко века в бурното море се бе разиграла обикновена трагедия: корветата, който пренасяше злато от колониите, пресрещнат от корсари, беше разбит и потопен; бурята, която настигна по пътя разбойниците, довлече кораба им на същото място, блъсна го в канарата, която стърчеше над вълните. Те лежаха обърнати на половин миля един от друг — двама стари противника, и светът бе забравил за тях, само старите ръкописи бяха записали няколко реда.
Като приближи до корабите, Индекс изпрати условния радиосигнал на яхтата „Албатрос“. Пусна стоманената сонда и с лекота взе да руши гнилото дърво. И макар че Индекс виждаше под водата, той включи сондажният лазерен лъч, за да работи сигурно в корабния трюм. Тесният сноп светлина привлече
