някакви странни същества. Сплесканите, извиващи се тела тръгнаха към разузнавача и той повика на помощ акулите.
Афритите — злите духове на морето, както ти наричат подводничарите, — се явиха незабавно и почнаха да унищожават сплесканите твари. Ято акули с радиокуршуми в телата следяха по пети Индекс; когато някой му пречеше, той повикваше своите стражи. Те се подчиняваха на сигналите на Индекс и всичко живо, щом зърнеше дръзките дълги сенки, се пръскаше кой накъдето свари.
След акулите подводният търсач на съкровища извика делфините, които кръжаха над потъналите кораби. Делфините бяха отлични носачи: те пренасяха на яхтата чувалите със скъпоценния товар. Тези хитро направени чували, които оставаше на морското дъно един делфин, ловко смукваха златото заедно с морската вода и Реси следеше зорко водата да е по-малко от златото.
Понякога го отвличаше от работата пронизителното свистене на делфина. Реси оставаше чувалите и отплуваше към куриера, нападнат от някоя свирепа акула. Самозабравилият се страж получаваше електрически удар и с гърчове политаше към дъното, а после, ако не успееха да го разкъсат другите африти, плуваше, като да не се е случило нищо. Реси намираше захвърления чувал, изсвирваше кратко на пострадалия делфин: „Плувай!“ и делфинът плуваше към яхтата.
Когато трюмовете се изпразниха, Реси напусна кораба. Подире му послушно заплуваха афритите. На пустинната морска повърхност, където отдавна вече не минаваха кораби, след подводния търсач на съкровища пореше вълните с острия си нос яхтата „Албатрос“. А подир яхтата плуваше послушно ято делфини.
Скоро след като се появи статийката за тайнственото изчезване на товара на „Санта-Мария“, търсачът на съкровища се оказа съпроводен от преследвачи.
Отначало това беше потъналият дирижабъл, с въртящо се под търбуха му витло. Ушите на Реси усещаха шума на витлото, когато то започна да реже твърдото дърво на старата галера. Оставил находката, търсачът на съкровища доплува бързо до дирижабъла, повъртя се пред тъпия му нос и се спусна стремглаво. Той различаваше прекрасно релефа на дъното и се насочи към широката цепнатина в скалата, като знаеше, че след първия завой тя изведнъж се стеснява. Рошавият плувец махаше опашката си плавник пред илюминатора на дирижабъла, като му даваше възможност да го фотографира и изучава — той беше уверен в своята неуловимост. На завоя Реси заплува по-бързо, понеже забеляза, че тромавото сребристо тяло също увеличи скоростта си. Завой — и дирижабълът връхлетя върху скалата. Командирът на дирижабъла повика техническата служба и изпроводи Реси със завистлив поглед: ех, де и той да знаеше така релефа на океанското дъно!…
След няколко дни се появи подводница, която приличаше на акула. От тази остроноса подводница Реси се спаси с бясната скорост на рибата-меч: нито един голям кораб не можеше да плува така бързо, колкото механическият Реси и живата риба-меч, чиито способности професор Громов някога беше вложил в него. На тези способности завидя и командирът на подводницата.
В морското състезание Реси за известно време загуби своите спътници. Като се отдалечи на безопасно разстояние от преследвачите, той се свърза с яхтата, закръжи предпазливо и се приближи до нея.
На картата за пътешествията на Реси имаше морска яма с бунище на кораби. Преди стотина години моряците бяха нарекли това място Носът — заради коварната скала, която се подаваше под водата: тук винаги бушуваха щормове. Ония, които Носът беше победил, лежаха на дъното. Мачти и комини, обрасли с водорасли и облепени с раковини, стърчаха от пясъчните дюни.
Когато се спускаше в дълбокото, Реси обикновено леко се раздуваше и заприличваше на дебело малко китче. Дори там, където тежестта на водата можеше да сплеска стоманената подводница, Реси плуваше спокойно, сякаш захвърлено на дъното яйце: неговата делфинова кожа като черупка на яйце пропускаше по малко вода и уравновесяваше разликата в налягането. Тук трябваше да се работи много точно, защото преносвачите-делфини не можеха да останат дълго на дълбокото.
Търсачът на съкровища разгреба пясъка и влезе в древния кораб, но не намери нищо, което да му е нужно, или по-точно, което да е нужно на господарите му. После той се вмъкна в парахода, огледа каютите, коридорите, палубите и се измъкна навън през камина.
В зеления полумрак високо над себе си Реси видя нов преследвач. Прилепнал с пипалата си към отвесната скала, над потъналия параход висеше плосък диск. И макар Реси да беше значително по-надолу, в непрогледната черна дълбочина, той, като опипа диска със сигнали, установи, че изпъкналите очи на илюминаторите, екраните и чувствителната електроника спокойно различават силуета му сред крабовете. Реси моментално си представи схемата на океанското дъно, която раздели на две линии — линията на живота му и линията на смъртта. Така го беше учил някога Громов: в двубоя с електронната машина Реси винаги пресъздаваше в паметта си модела на задачата и точните линии на живота и смъртта бяха границата на неговите действия.
Този път те минаваха твърде близо една до друга, колкото и да хитруваше Реси. Плоският диск се въртеше и се спускаше подир него в дълбочината, плаваше по калъч из тясната цепнатина, стремително се носеше в плътните слоеве на водата и нито за минута не губеше от погледа си плувеца. Сякаш дискът предугаждаше действията на Реси—Индекс, като предварително беше изчислил неговата и своята линия на живота. И в този безшумен дуел двете линии в механизмите на Реси постепенно се доближаваха в стремежа си едната да покрие другата.
Той избра единственото правилно решение: стрелна се нагоре към слънчевата светлина, в прозрачните води и, като пореше с нос вълната и набираше възможната най-голяма скорост, извади от гърба си и разтвори сребристите си крила. В момента, когато Реси полетя над вълните и, като промени посоката подобно на колибрите „синята брада“, се устреми нагоре с опашката напред, неговата електрическа памет отбеляза пълна победа: вътре в схемите двете линии затрептяха и рязко се раздалечиха — искрящата струя на живота отнесе Реси в слънчевата вис.
А във въртящия се диск, който проблесна далеч долу под Реси, командирът възкликна удивено: „Това се казва състезател!…“
Но Реси не чуваше възхитителния възглас; той летеше над океана, търсеше партньорите си…
Едва сега, когато бързоподвижният плувец внезапно излетя и така се спаси, командирът на подводния диск оцени както трябва конструкцията на професор Громов. Че това беше изчезналият Реси, той не се съмняваше: Громов, като получи от диспечера на Океана фотографии, веднага позна подводния търсач на съкровища. Командирът знаеше също, че Реси е неуловима машина и е свободен в действията си. Но когато се впусна да лови Реси, командирът не можеше да си представи, че не само няма да спипа търсача на съкровища на местопрестъплението, но дори че няма да го настигне с бързоходния си диск. А без точни улики диспечерът на Океана нямаше право да задържа морската яхта „Албатрос“, която придружаваше Реси.
Командирът на подводния диск се сърдеше на новите господари на Реси: „Да покварят такава машина, да я пуснат да търси потънали съкровища… Ние тук бродим по морското дъно, изучаваме океана… И изведнъж някакъв рошав Реси ти показва, че можеш да се движиш в дълбочините без подводници, без дискове и скафандри. Значи този безупречен, безстрашен плувец може да помогне на глъбинниците.“
… Дискът непрестанно следваше Реси. Безшумно кръгло привидение се носеше след плувеца от море в море. Реси трябваше често да включва аварийното управление, за да може да изпълни задачата и своевременно да се изплъзне от преследвача. Всяка машина от момента на раждането си е обречена на смърт: с течение на времето тя се износва. Реси никога не решаваше задачи за своето бъдеще: обратното, срещнеше ли трудности, той работеше с всички сили. Неговите крайно чувствителни сетива бяха подчинени на възложената му цел: да намери поредния потънал кораб и да избягва опасностите.
В тази бясна гонитба изостанаха от яхтата делфините и акулите. Индекс сам пренасяше на „Албатрос“ пълните чували. Капитанът проклинаше и ругаеше този нехранимайко от глъбините, който го караше да се мота по океаните, но покорно следваше Индекс, като изпълняваше заповедта на фон Крут. Край капитана се мяркаше квадратната фигура на Мик Ури.
Доктор фон Круг, като изучаваше информацията на своята изчислителна машина и рисуваше на картата
