Реси — неуловимият приятел

маршрутите на Индекс, се досещаше, че някой се мъчи да залови Индекс; но смелите действия на модела доставяха на доктора голямо удовлетворение, защото Индекс се изплъзваше от преследвачите и, както се предполагаше, носеше реални доходи от морското дъно.

„Как по-рано не се сетих, че машината е гениална! — размишляваше фон Круг. — Сега мога да кажа гласно: по своите способности моделът е надминал създателя си!…“

А създателят на Реси също изучаваше данните от наблюденията, които му предаваше командирът на плоския диск, и клатеше глава. По всичко изглеждаше, че и той е удивен от хитростта на този търсач на съкровища.

„Една осма от златните запаси на човечеството — си спомни навъсен Громов. — Колко още са останали? С колко време разполагам аз? И какво ще стане после, когато се изчерпят подводните съкровища? Може би аз вложих у Реси прекалено голяма самостоятелност?“

Професорът бе много разстроен: не такова си представяше той бъдещето на Реси. А сега, когато Реси беше попаднал при фон Круг, той просто стана опасен. Както е опасен за обществото един много ловък разбойник. И ето той, създателят на Реси, трябва да измисли за своето изобретение Забраняващи теореми…

Има учени, които доказват какво не може и не бива да има в природата. Това са важни за науката трудове; те предупреждават: по този и този път не бива да се върви, там се стига до безизходица. Но тези учени не съставят Забраняващи теореми.

Забраняващите теореми са предназначени за действуващите машини. Те прекратяват живота на всеки опасен механизъм и ги измисля същият учен, който знае как е устроен разбунтувалият се механизъм.

Тази работа беше мъчителна. В редовете на обикновените уравнения, които всекидневно пишеше на листове Громов, се криеше няма опасност. И не само за Реси. Ако основно, изчерпателно се разработят Забраняващите теореми, могат да бъдат спрени всички машини в света. Професорът разбираше прекрасно какви рисковани изчисления прави. Но той се надяваше да спаси Реси, без да го разрушава.

Диспечерът на Океана повика бързо диспечера на Космоса. Останаха включени морските линии и градове, космодруми и орбитални станции. Четирите океана, близкият и далечен космос слушаха краткия разговор. Капитани, космонавти, надзиратели на морета и планети разбираха, че щом един диспечер търси съвета на друг, значи на някого е нужна бърза помощ.

— Астронавт, извинявай, само няколко секунди. Нужен ми е съвет. Слушам.

— Разбрах те, Командор. Слушам.

— Аст, кажи какво правите вие, когато се развали лагът, космонавтът изгуби връзка с кораба, излети в открития космос и трябва да бъде заловен?

Няколко секунди мълчание.

— Изчисляваме орбитата на полета. Настигаме претърпелия авария. Подхващаме го в движение… В никакъв случай — в насрещен полет: ще се разбие. Слушам.

— Благодаря, Астронавт. Отбой!

Всички, които слушаха краткия диалог, разбираха, че се касае за спасяването на нечий живот.

И никой не се досещаше, че Командорът иска да спаси една рядка машина.

— Сироежкин, какво ме гледаш така? — Таратар отвори дневника и избираше кого да извика на дъската. — Ти искаш ли да кажеш нещо? — попита той Сергей.

Сироежкин съвсем леко кимна.

— Добре, днес няма да те изпитвам. За геометрията на Вселената ще ни разкаже Виктор Смирнов.

Серьожка огледа с гордост другарите си. Опитът му излезе сполучлив. Той мислено внушаваше на Таратар да не го извика на дъската.

Никой в класа още не знаеше за новите експерименти на Сироежкин. Мисленото внушение не се нуждаеше от никакви думи. Сергей от сутринта още не беше отварял уста. Затова пък от него излизаха невидими вълни.

За Макар Гусев, който седеше отпреде му, Сергей избра по-прост опит.

„Гъсок, почеши се по главата — повтаряше той на себе си и пронизваше с поглед широкия гръб на Макар. — Хайде де!“

Макар се почеса с длан по тила, обърна се към Сироежкин, прозина се и рече:

— Главата нещо ме боли. Мисли много, дори насън ме избива. Колко остава, докато удари звънецът, Сироега?

Сергей погледна часовника си и махна пет пъти с ръка.

— Ти какво, да не си онемял? — със силен шепот каза басово Макар. — Подскажи ми, ако ме вдигнат.

Сироежкин, без да продума, се засмя.

„Ха-ха, казваш, мисли много. Аз ти заповядах да се почешеш. Да проверим още веднъж. — И той устреми поглед върху Вовка Каролков. — Я кихни, Професоре“.

Професорът кихна, без да откъсне поглед от тетрадката, в която рисуваше някакви символи.

Сега Сироежкин съсредоточи цялото си внимание върху Електроник. Това бе много важно. Той съсредоточаваше волята си, за да управлява не някакъв Макар или Вовка, а машини. Той, само той, се беше научил след дълги тренировки да концентрира волята си. Електроник е слабак по тия въпроси и нещастен отличник, всичко прави еднакво добре. Вярно, понякога почва да танцува и да тананика своето „бали-бали“, като по такъв начин се отвлича от неразрешимите за него въпроси. Нека, стига да не прегори!

Електроник сякаш почувствува вбиващия се поглед на приятеля си и вдигна глава. По едва доловимото движение на устните на Сироежкин той прочете безмълвната заповед: „Кажи нещо умно…“

В тази минута на дъската мънкаше Витка Смирнов, който се беше оплел в геометрията на Вселената. Електроник вдигна ръка.

— Моят асистент иска да поправи отговарящия? — попита Таратар.

— Да. — Електроник стана. — Както е известно — със скърцащия си глас каза той, — не ударът на ябълката по главата накарал Нютон да се досети за притеглянето на телата, а математически изучените от него закономерности на движението на планетите.

— Ясен ли ти е намекът? — попита математикът Смирнов, като криеше усмивката в мустаците си. — Надявам се, че ще развиеш мисълта си, Електроник.