звезди, се устремиха къщите-стрели, къщите-пчелни пити, къщите-класове; като живи дървета, заобиколени от зелени ливади, те се бяха обърнали към светлината. Интересни мостове — плетени паяжини, извити като улеи листа, лъчисти морски звезди — бяха прехвърлени през улиците, водеха към стадионите, басейните, пързалките, театрите, кулите, които приличаха на дворци от други планети. Подводният град, който по красота не отстъпваше на земните столици, сияеше в своята прозрачна раковина.
Корабът-кит доближи до стъклената стена и шлюзовете ги притеглиха навътре.
В залата на пристанището посрещна професора и неговите спътници един младеж, когото Сергей веднага позна: Дон!
Морският надзирател гледа около минута ту Сироежкин, ту Електроник, после се засмя, назова всеки по име и не сбърка. Дон каза на Громов:
— Чакат ви, професоре.
Катерът, който Дон управляваше, заведе гостите в центъра на града, където насред площада се издигаше огромно кълбо без нито един прозорец. Това беше всеизвестният Център на Световния океан.
През шлюзовете пътниците излязоха на площадката на асансьорите. Над един асансьор светеха буквите: „Диспечерът на Океана“.
Морският надзирател покани гостите в асансьора на диспечера.
Те сякаш бяха попаднали в центъра на Земята.
В кръглата зала на диспечера синята сфера на световния океан с тъмните петна на материците прозираше от край до край. Материците изглеждаха безжизнени, а целият океан беше пронизан с извитите пунктири на светещите точки. Всеки кораб-подводница, рудовоз или танкер, всеки плаващ в океанските дълбочини светеше като малка искра и изпращаше свои сигнали на диспечера; дори под ледените връшници на Арктика, в дълбоките проломи на Антарктика се вмъкваха подводни кораби. Всичко в кълбовидната зала беше прозрачно, за да не се пречи на наблюдаването на световното движение — стените, подът, столовете, микрофоните и кръглата маса, около която, разговаряйки тихо с корабите, сушата, въздушния океан, космоса, работеха диспечерът на Океана и двамата му помощници. Когато на вратата се показаха гостите, диспечерът кимна на помощниците си и като удари с крак по стъкления под, тръгна насреща им.
Громов, който се взираше с късогледите си очи, позна във високия рус човек Командора: няколко пъти те се бяха срещали на научни конгреси.
— Драго ми е да ви стисна ръката, Командоре. Извинете, че ви откъснах от работата.
— Здравейте, професоре — гръмогласно отговори Командора. — Моля да ме извините, че за тази среща трябваше да се спуснете на самото дъно…
— Засега не съм разочарован — каза шеговито Гел Иванович.
Момчетата, притаили дъх, гледаха възхитено диспечера на Океана. За пръв път виждаха те знаменития повелител на трите четвърти от планетата.
А Командора, като погледна чипоносите близнаци, както и Дон, се разсмя високо:
— Виж ти загадка! А как ви различава Реси?
— Къде е той? — в един глас попитаха осмокласниците.
— Впрочем, дали ще ви познае…
Като каза тези думи. Командора рязко се обърна и с грамадни крачки тръгна към триъгълника на Африка. Той отиде до черния блок на материка и отвори една незабележима наглед вратичка.
— Излезте!
От вратичката, като се наведе, странно се показа една масивна фигура.
Човекът изведе кучето, вързано с ремък.
— Реси!
Командора спря децата с махане на ръка.
— Моля запознайте се — отривисто каза Командора. — Господин Мик Ури, главният управител на лабораториите на фон Круг. Професор Гел Иванович Громов.
— Ние се познаваме — иронично отговори Громов.
А Мик Ури хвърли бдителен поглед и потвърди:
— Срещали сме се.
— Толкова по-добре. Господин Ури е задържан на яхтата „Албатрос“, когато… ъ-ъ… как да го кажа по- меко… когато си присвояваше чужди ценности.
— Може би пиратите са роднина на господин Командора? Или намерихте притежателите на древните кораби? — мрачно иронизира Мик Ури.
Командора се обърна рязко:
— Според Кодекса на Океана древните потънали кораби принадлежат на държавата. Вие заедно с вашия господар ще отговаряте по цялата строгост на закона.
— Трябва да се докаже… — измърмори Ури.
— Така че господин Ури няма какво да губи — продължи високо Командора, без да обръща внимание на репликата на Ури. — Освен ей това куче…
Рошавият фоксер седеше спокойно до краката на Ури. Той дори не помръдна, сякаш не ставаше дума за него.
— Той е мой. — Мик Ури дръпна ремъка. — И за ваше сведение моето куче се казва Индекс…
— Това е Реси! — каза звънко Сироежкин и се огледа. — Така ли е, Електроник? Така ли е, Гел Иванович?
Професор Громов и ученикът му мълчаливо гледаха Реси.
— Реси, при мен! — заповяда Сироежкин и направи крачка напред.
— Не приближавай — дрезгаво предупреди Ури.
— Решавайте сами — Реси или Индекс. Аз не съм ви съдия. Подводният плувец е заловен от мене по молба на професор Громов. Преди това аз никога не съм го виждал — Командора се отдръпна встрани.
В тишината на залата прозвуча слабо жужене — Електроник даваше тихо команди за Реси. А след жуженето — гръмовит лай; Реси се озъби и започна яростно да лае бившите си стопани. Мик Ури едва възпираше кучето за повода.
— Какво ви казвах! — ръмжеше Мик Ури. — Можете да се махате оттука. Толкоз. Докато сте здрави и читави.
— Оттук няма да излезе никой без мое разрешение — каза твърдо Командора.
И сякаш в отговор на думите му Реси разпери с трясък прозрачните си крила и като се изскубна от ръцете на учудения Ури, излетя до самите сводове. Всички вдигнаха глави към синия таван, а помощниците на диспечера скочиха от местата си. За пръв път в Центъра на Световния океан хвърчеше такова необикновено същество.
— Продължавайте връзката с корабите! — заповяда Командора на помощниците си. И после се обърна към Ури: — Усмирете го. Пречи ни да работим.
Ури само се усмихна, като наблюдаваше шегите на своя Индекс.
— Той не ни слуша — измърмори Сироежкин. — Електроник, че как може така? Дон, ти поне видя какъв послушен беше. Можеш ли да го познаеш?
Дон кимна, а Електроник каза със скърцащ глас истината:
— Той ни е изключил от паметта си.
Гел Иванович Громов следеше летящия Реси. После извади от джоба си бележника, написа нещо на листче, откъсна го и го подаде на Електроник:
— Прочети го.
И докато Електроник с монотонен висок глас изговаряше формулите, професорът с удоволствие наблюдаваше как Реси постепенно се снижава и прибира крилата си, как се превръща в обикновено куче, как той меко скача отгоре на четирите си лапи и отива при Мик Ури, предпазлив, недостъпен — още не Реси, но вече не и Индекс.
Командора се обърна към професора:
— Виждам, вашият урок не беше без полза. Благодаря ви много.
— Засега да. Но не забравяйте, че в нашия спор участвува още един събеседник.
