Другият се усмихна леко, след като се увери, изкачил се върху едно дърво, че Бен наистина се понесе в галоп нататък.
— Глупак! — каза си той още веднъж. — Един-единствен човек ще намери златото… и този единствен човек съм аз.
Той изтича обратно към коня си изяде останалото от някакъв уловен предишния ден дивеч, без да пали огън и после легна до коня да поспи няколко часа. Събуди се отново в часа, който предварително си беше определил. Беше вече тъмно. Това съвсем нямаше да попречи на намерението му Тъй като знаеше, че Мечата орда се е изселила със своите шатри, той тръгна без много предпазни мерки към гористия склон, където се намираше скалата с оня вход към пешерата, който бяха използували Матотаупа и Харка. Непознатия, също се спусна с помощта на ласото си до отвора и влезе внимателно вътре. Започна да се вмъква опипом и чу клокоченето на водата, която се беше превърнала в зла участ на Бен. Когато достигна подземния поток, той седна на земята и запали с огнивото си огън, за да разгледа внимателно обстановката. Непрекъснато насочваше поглед към десния страничен ход, откъдето излизаше водата и после се хвърляше в дълбочината вляво.
— По дяволите — каза той сам на себе си — и още веднъж по дяволите, и три пъти по дяволите! Това е единственото, което оня жалък пес не ми призна. Защо изобщо е искал да се качи оттука нагоре… където водата слиза надолу… тук трябва да има нещо. Той отново заоглежда скалите. — Но оттук никой не може да се изкачи, дори и аз, червения Джим, и аз не бих могъл… Но по-дяволите! Какво търсеха тук червенокожият и оня хлапак? Точно тук? Тук трябва да има нещо, ала аз не го знам какво е, гръм и мълния!
А оня жалък пес също не е знаел каква е работата, инак не би полетял надолу с водите на водопада… Светлинката угасна. И така, за днес стига. Ще трябва другояче да се подхване работата, някак си съвсем другояче. Но това ще бъде моя запазена зона и никой друг не бива да се мярка насам, както е истина, че аз съм Червения Джим. Той мрачно пое пътя обратно и преспа още един час край коня си.
На следващото утро Червения Джим стоеше заедно с коня си на края на гората и наблюдаваше оттам следите от преселническата колона на Мечата орда, които все още се виждаха ясно. Той примижаваше на слънцето и вътрешно отново се радваше на победата, която беше удържал над беззъбия Бен. Беше убеден, че този търговец и контрабандист, и златотърсач, и каквото е бил той още през целия си живот занапред ще се подчинява сляпо на него, Червения Джим. Идеята за търговската будка край Ниобрара, която беззъбият чернокос приятел трябваше да отвори, беше случайно хрумване на Джим, ала не съвсем безпочвено. Когато наближаваше Черните хълмове, той нямаше никаква възможност да си купи каквото и да било в далечните погранични райони. Това неудобство можеше да бъде ликвидирано от такъв предприемчив търговец като Бен. Той само не биваше да става твърде доверчив. Но поне желанието да предприема самостоятелни приключения вече го беше напуснало.
Надмощието, което завоюва над Бен, Джим беше налагал още като дете на своите връстници, защото беше хитър, як и безогледен, и те всички се страхуваха от него. Той се радваше на своята зла власт, ала в същото време го терзаеше и мисълта, че не беше намерил нищо в пещерата, нито в речния пясък. Нито едно зрънце злато! И все пак мълвата говореше за несметни богатства и той искаше да бъде първият — трябваше да бъде първият — и щеше да бъде първият! Той, само той. Това беше негова запазена зона.
След като стигна в решението си дотам, той направи нещо, което сякаш нямаше нищо общо с така лелеяната надежда; насочи коня си извън гората и тръгна спокойно по дирята, оставена от кервана на Мечата орда.
ВРАЖДЕБНИ СЪСЕДИ
Втори ден Мечата орда продължаваше пътя си все на юг. Харка седеше върху игривия си пъстър жребец. Той постоянно шареше с поглед по околността. Най-много се взираше обаче на юг, по посока на новите ловни райони, където се надяваха да намерят бизони и отново да утолят глада си. Не разговаряха. Всеки беше зает със собствените си мисли и наблюдения. Високо горе в небесата кръжеше граблива птица. Към пладне Хавандшита и Матотаупа насочиха колоната надясно, тоест на юг, и под искрящите снежни корони, блеснали ослепително на слънцето, на хоризонта изплуваха очертанията на далечните Скалисти планини.
Когато този ден слънцето се скри, бяха преминали разстояние от петдесет и седем километра. Мъжете, жените и децата не се интересуваха от красотата на червеното огнено кълбо, което още веднъж обля небето и прерията със своите лъчи, преди да се скрие зад хоризонта. Те потреперваха леко от студа, който се спусна заедно с тъмнината, и жените и момичетата вършеха работата си по-бързо и по-сръчно от всеки друг път, опъвайки тридесетте шатри, които обещаваха защита на уморените тела.
Момчетата и момичетата заспаха веднага в своите завивки и се събудиха едва когато слънцето се зададе на изток с подновена пищност. И тази нощ бяха лагерували край едно малко поточе. На сутринта се оказа, че наблизо има две удобни за къпане места. Жените и девойките се отправиха към едното, мъжете и момчетата — към другото. Харка съжаляваше много, че нивото на водата, дори и сега, през пролетта, беше все още толкова ниско, че не можеше да се плува. През лятото този поток навярно съвсем пресъхваше. Момчето легна в средата на реката, започна да се въргаля и да се пръска с по-малкия Харпстена. След банята децата се изтриха с пясък и натъркаха телата си с меча мас; от това кожата ставаше мека и нечувствйтелна към слънчевите лъчи, вятъра и студа. Тази сутрин във всяка типи раздадоха вълчо месо за закуска; не беше вкусно, но по-добре, отколкото нищо.
След закуската до тръгване остана още малко време. Баба Унчида седеше край огнището и разпределяше билките, които беше събрала край потока. Харка и сестра му Уинона следяха работата й. Бабата обясняваше на децата целебните билки: тези — казваше тя — били добри да се слагат върху отворени рани онези обаче служели за лекуване на заздравяващи рани. Уинона слушаше много внимателно, защото иска ше някога да стене също така уважавана лечителка каквато беше баба й. Харка проявяваше по-малко търпение. Той попита Унчида дали смята, че има опасност ловците на Мечата орда да получат скоро рани и да имат нужда от нейните лечебни билки.
— Ти четеш мислите ми, Харка Убиецо на вълци — отвърна майката на Матотаупа. — Ние отиваме там, където сльнцето стои на пладне. Там обаче живеят хората на пани, които са враждебни на дакота. Те също искат да ловят бизони и ако се срещнем с тях, нашите мъже ще трябва да се бият.
— Земята на дакота се простира до една голяма река, ми е казвал татко, и затова пани нямат право да я преминават!
— Така казват вождовете и бойците на дакота. Главатарите и бойците на пани обаче мислят другояче за границите на ловните райони.
Унчида искаше да каже още нещо, ала прекъсна мислите си, защото в шатрата влезе майката на децата. Тя беше възбудена и съобщи, че съгледвачите са открили следи — чужди следи от стъпки край бивака. Толкова беше научила тя, повече нищо не знаеше.
Миг след това Харка изскочи от шатрата. Искаше да чуе повече за откритите следи.
Той видя Матотаупа и Летния дъжд, застанали пред шатрата на заклинателя, сякаш се канеха да влязат при Хавандшита. Двамата мъже се бяха спрели непосредствено пред Заклинателската типи. Летния дъжд увешаваше нещо Матотаупа. Изглеждаше, че той иска да спечели вожда за своето мнение, преди още да започнат съвещанието със заклинателя. Двамата мъже явно не можеха да стигнат до едно мнение. Най- после те прекъснаха разговора си, влязоха заедно в Заклинателската типи и се скриха от погледа на Харка.
Момчето се спря насред път, разсъждавайки дали да се върне обратно в бащината шатра, или да потърси Четан, или да намери някой от Младите кучета. В същия миг бе му отнета възможността да реши каквото и да било, защото неочаквано Четан се изправи пред него.
— Какво стоиш тука като бизон, изгубил стадото си? — попита той момчето.
— Те се съвещават в шатрата на Хавандшита.
— Знаеш ли за какво?
— За откритите следи — отвърна Харка.
— И ти какво мислиш?
— Нашите съгледвачи са открили следи. Какво мога да мисля, аз по това, след като още не съм видял самите следи? Трябва най-напред да ги видя, пък след това да започна да разсъждавам.
