всичко, че сякаш още веднъж видя пред себе си огромния сив звяр и отново чу дрезгавото му зло ръмжене. Видя отново баща си пред себе си, ръцете му, които се сключиха около врата на страшния хищник, бликналата пот и кръв, набъбналите му вени и мускули! Харка сякаш още веднъж замахна с бойната си тояга към страшната лапа на мечката. Разказът му така се оживи, че другарите му край огъня сякаш също участвуваха в лова и изпитваха всичката възбуда, цялата радост от победата. Когато Харка свърши разказа си, приятелите му завикаха:
— Ловец на мечки! Ловец на мечки! — И всички се радваха.
После те продължиха разговора си по същия начин като мъжете във вождовата типи за ловни преживявания, за новите и учудващи огнени оръжия, за упражненията по стрелба, които щяха да започнат на другата сутрин, и Харка обеща на Четан и на Къдрокосия, че и те ще могат да се научат заедно с него как се управлява мацаваки. Харпстена също щеше да стане стрелец с мацаваки, когато пораснеше с още две лета. Момчетата бяха въодушевени и крояха планове как занапред ще ловят много по-лесно мечки и бизони и ще побеждават бойците на паии.
Те все още разговаряха оживено, когато в шатрата влезе Шонка. Той се отпусна на пода край момчетата. На това никой не можете да възрази. Шонка живееше в шатрата на Матотаупа и се числеше към братята и сестрите на Харка. Ала неговото присъствие ги смущаваше, разговорът се пресече и после тръгна съвсем вяло. Причина за това не беше само фактът, че Шонка седеше сред тях. Смушаваше ги странният израз на лицето му, този малко надменен, малко снизходителен израз, с който той сам се изключваше от всеобщото весело разположение. Той явно съзнателно се стремеше да предизвика впечатлението, че има да каже нещо много по-важно, отколкото знаеха всички останали.
— Какво току все преглъщаш нещо? — обърна се най-сетне Четан към него. — Изплюй го де!
— Аз не плюя в твоята шатра!
— Значи, все пак имаш толкова ум в главата!
Четан нямаше намерение да дразни Шонка. По-скоро искаше да му развърже езика по момчешки. Ала той сам се почувствува засегнат от отговора на Шонка и затова и неговите думи прозвучаха заядливо.
— Може би на някои пък акълът им не стига за друго! — отвърна Шонка по-скоро подигравателно, отколкото самонадеяно.
— Грешка е само, когато човек не осъзнава, че му липсва акъл.
— Или силите не му позволяват да го осъзнае.
— Няма такъв сред нас.
— А кой ти е казал, че аз говоря за нас тук?
— Никой. Но ти можеш да ми кажеш за кого говориш.
— Ако искам.
— Искаш или не, на мене ми е все едно. Справи се сам с мислите си, щом така по ти харесва.
— Дори и аз сам да се справя сега с тях, утре вече Общият съвет ще се занимае с това.
— О, толкова важни ли били твоите размисли! Това, разбира се, е само твое мнение.
— Утре не ще се подиграваш вече, Четан.
— То си е моя работа.
— Ще видим. Аз всеки случай видях достатъчно… днес.
— Ти да не смяташ някога да ставаш заклинател? Зер добре си се научил да говориш тъмни приказки!
— Думи, тъмни като делата, за които се отнасят.
Къдрокосия тъкмо щеше да се разсмее над този словесен двубой, но тъй като никой не се присъедини към веселостта му, тя отново замря и той загледа също така изпитателно като Харка двете по-големи момчета, които сега се измерваха с недоверчиви, не много приятелски погледи.
— Ти си играеш с мъгли — поде Четан отново двубоя. — Аз мога да почакам, докато те се разсеят.
— Чакай, щом искаш. А можеш и веднага да надзърнеш в тях, ако желаеш. Прескочи само до шатрата на вожда Матотаупа.
— Няма да направя такова нещо.
— Не, няма да го направиш, защото той ни отпъди всички. Той много добре знаеше защо не бива да стоим там.
— Шонка! — извика възмутено Къдрокосия. — Защо говориш така за нашия вожд? Това не ти прилича!
— Я мълчи пък ти, къдраво хлапе!
— Къдрокосия има право! — каза натъртено Четан. — Ти каза твърде много, Шонка. Сега вече трябва да кажеш всичко.
— Няма да кажа повече, отколкото казах. Хау. Ако искате да научите нещо, вървете там и подслушайте!
— Ние не пристъпваме, заповедите на вожда и не подслушваме нашите братя и бащи. Запомни това, Шонка! Иначе никога няма да станеш боец сред нашите редици!
— Пррр!
Четан се наежи.
Шонка направи отбранително движение с ръка, сякаш искаше да го умири. Когато Четан продължи да го гледа заплашително, той каза тихо:
— Да говорим за нещо друго. Какво мислите за белия човек?
За изненада на другарите си Къдрокосия много лесно се отзова на въпроса му.
— Той има зли очи — каза момчето уклончиво.
— Това е вярно — отвърна Шонка.
— Но той има добра ръка! — намеси се Харка в разговора. — Щедър е и ударите му улучват целта! Ти си видял досега много лоши неща от белите мъже, Къдрокоси, ние знаем това. Но не всички бели мъже са лоши.
— Белите мъже притежават много тайнства! — продължи Къдрокосия все така недоверчиво и загрижено.
— Тайнствата на белите мъже могат да бъдат отровни.
Четан каза това. Харка много се учуди на думите му.
— Но не и техните мацаваки — отвърна той на приятеля си.
— В шатрата на вожда той не раздава мацаваки, ами… — поде Шонка.
— Какво „ами“? — искаше да узнае Четан.
— А миниваки, тайнствено питие.
Къдрокосия Чернокож се стресна.
— Тайнственото питие на белите мъже е опасно. Щом пийнат от това питие, белите мъже се превръщат в глупаци и зверове. Започват да бият жените и децата и робите си!
— Какво означава „това питие“? — извика възмутено Харка. — Нима ти, Къдрокоси, си изпробвал вече питието, което Червения е донесъл? Не? Тогава не говори за него и не казвай, че то действувало като тайнствената вода. Нима може един човек, който ни подарява мацаваки, да иска изобщо да ни стори някакво зло?
Четан и Къдрокосия сведоха погледи. Какво можеха да отговорят на въпроса на Харка? Настъпи мълчание. Най-сетне Шонка каза:
— Рибарят трябва да слага стръв на въдицата си, иначе рибите няма да кълват.
Харка натика една клонка по-навътре в огъня.
— Приказваш така, като че ли не говориш със собствения си език, Шонка.
— Възможно е. Но ти прескочи дотам и виж какво става в шатрата на Матотаупа.
— Аз няма да отида! — каза решително Харка. — Забрави ли какво те предупреди Четан?
— Не съм забравил. Пък вие си запушете ушите. Щом искате, и аз ще запуша моите. Аз казах, хау!
Шонка стана и напусна шатрата.
Четан и момчетата останаха вътре разтревожени и неспокойни. Харка беше огорчен, най-вече затова, че не беше успял да доведе Шонка до пълен провал. Подмятанията на момъка бяха като отровни хапове, които момчетата трябваше да погълнат. Но те не говореха вече за това, а решиха да си лягат.
— Можете всички да останете тук! — покани ги Четан. — Ще спим заедно!
