От дългото мълчание нервите на Харка започнаха да треперят. Той вече беше разбрал, че освен Татанка-Йотанка и него самия в шатрата нямаше никой друг. Четан не беше тук, Къдрокосия не беше тук, Унчида и Шешока, изглежда, също бяха излезли. Уинона не се виждаше никъде.
Завивките на жените и децата бяха подредени, подставките за главите бяха избутани настрана.
Кога бяха свършили всичко това? Защо Харка нищо не беше усетил?
Нима беше спал така дълбоко и толкова дълго?
Какво искаше сега заклинателят от него? Колкото по-дълго мълчеше Татанка-Йотанка, толкова по- неспокоен и по-несигурен ставаше Харка. Единственото нешо, което му вдъхваше сигурност в това загадъчно положение, беше неговата двуцевна карабина, която той, скачайки от постелята си, беше грабнал заедно с малко куршуми.
В шатрата беше полутъмно, тъй като входното чергило беше спуснато и изпод пепелта в огнището просветваха само искри. Отвън долитаха шумове. Едва сега Харка ги чу, тъй като до този момент сетивата му дълго бяха привлечени само от мълчаливото присъствие на заклинателя.
И ето сега той дочу високи викове, весели викове. Смехове. Множество крака, които тъпчеха по обраслата с трева земя. Хората на бивака се приготвяха за голямото ловно тържество, радваха се на новото състезание по стрелба, на печеното месо, на песните и танците. Харка чуваше високите гласове на Младите кучета и по-мощните басове на Червените пера, стори му се, че разпознава биковете на Четан и Къдрокосия и вече не се чувствуваше заобиколен от това странно и потискащо усамотение, сам срещу Татанка-Йотанка, а усещаше цялото племе около себе си, стените на шатрата бяха преграда само за очите, но не и за ушите, не и за всеобщата радост от предстоящото тържество. Макар че Харка не можеше да види баща си, бойците, белокожия човек, връстниците си и другарите, мислено те все пак бяха пред него, всички бяха облечени в празничните си одежди, всички вече се бяха измили, изтъркали телата си с мас, сресали косите си и ги сплели наново, заболи перата във връзките на челото — всеки според сана си. Мъжете, младежите и момчетата изпробваха лъковете и стрелите си, с които щяха да вземат участие в състезанието по стрелба, жените и девойките стояха пред своите шатри и не биха спестили подигравките си за никой лош стрелец.
Харка обаче се беше успал и мисълта за това изтласка кръвта в бузите му. Той не се беше събудил дори когато останалите обитатели на шатрата бяха излезли навън. Четан и Къдрокосия ще има да му се присмиват, може би щяха да му сложат и нов прякор, Поспаланкото. Целият бивак вече беше буден. Големият гост на бивака, най-уважаваният заклинател на племената дакота, вече беше облякъл празничното си одеяние, а Харка стоеше пред него неизмит, невчесан, дори още необлечен край постелята си, беше успял само да сграби двуцевната си карабина.
И изведнъж момчето почувствува да се събужда нечистата му съвест! Той се беше измъкнал през нощта навън, за да издебне онова, което му беше забранено да види. Беше видял как бойците пиха тайнственото питие и се превърнаха в глупаци. Татанка-Йотанка беше велик заклинател! Ако наистина е много велик заклинател, той сигурно е разбрал през нощта и през стените на шатрата, че Харка бе проявил неподчинение.
Момчето потреперя леко. Може би сега нямаше да му разрешат да вземе участие в ловното празненство, може би дори щеше да се случи нещо по-лошо, нещо много по-страшно. Вече имаше случаи хора, които бяха наблюдавали забранено тайнство, да бъдат убити след това.
Татанка-Йотанка продължаваше да мълчи. Как можеше един велик заклинател да отдели толкова много време за едно момче? Какво беше толкова важно тук, та да задържи един Татанка-Йотанка все още на същото място като прикован?
Харка не се помръдваше. Не движеше дори вече и клепките на очите си. Ала по слепоочията му избиха първите капки пот.
Татанка-Йотанка му даде знак, съвсем кратък, лек знак с единия пръст на дясната ръка, която придържаше прехвърленото през рамото кожено покривало. Знакът означаваше: Ела!
Момчето се подчини. Така както си беше, с карабината в ръка, с разбъркани коси, необлечено, то излезе заедно с Татанка-Йотанка от шатрата и тръгна с него. Не се оглеждаше наоколо, не искаше да вижда никого и онези, които го виждаха, замлъкваха дори и ако тъкмо преди това бяха разговаряли високо и се бяха смели.
В Татанка-Йотанка водеше момчето през поляната сред бивака. Харка разбираше откъде минават само по земята, по пътеките през тревата, по силно утъпкания пясък и глина на поляната, по следите от стъпки.
Великият заклинател отвори една шатра. Беше шатрата на Хавандшита, пред входа на която на трофейния прът висеше плененото от пани мацаваки. Момчето влезе заедно с Татанка-Йотанка в шатрата. Не искаше да се огледа наоколо, ала все пак го стори, сякаш подтикнат от някого против волята си.
И тази шатра беше съвсем празна. Хавандшита не беше вътре.
Татанка-Йотанка посочи на момчето да седне и Харка се подчини. След това заклинателят даде да се разбере със знаци, че Харка трябва да остане да седи, не бива да говори и да се помръдва от мястото си.
Момчето се превърна в каменна статуя.
Татанка-Йотанка излезе от шатрата.
Харка остана сам. Не се помръдваше. Седеше с подвити крака край огнището, в което имаше само пепел. Карабината беше поставил напряко върху скута си.
В шатрата влизаше достатъчно дневна светлина, така че Харка можеше да разпознава предметите наоколо си. Подът беше постлан с кожени постилки. На коловете бяха окачени странни предмети: змийски и други животински кожи, изсушени жаби, на жили висяха барабани, маски и шапчици. Харка често беше виждал заклинателя по време на неговите танци за призоваване на духовете, при което той носеше такива дрехи. От най-ранно детство на момчетата и на момичетата от племето беше внушен страх пред властта на тайнствата. У Харка още повече се засили потисканото чувство, че някаква опасност е надвиснала над него.
Веселата глъч навън беше отшумяла. На поляната обаче все още се носеха неясни, приглушени шумове, които стигаха и до момчето в шатрата. Той чуваше гласове, ала не можеше да разбира думите. Ослушваше се непрекъснато няма ли да разпознае отнякъде гласа на баща си или на някой вестител, или гласа на младия бял човек, който раздаваше мацаваки и миниваки. Ала вече не се разнесе никаква шумно изказана дума, никакъв разбираем вик. Само неясната бъркотия от гласове все още се носеше на вълни край шатрата подобно на вода, тласкана насам и натам от различни ветрове.
Харка си мислеше за какво ли можеха да разговарят мъжете, младежите и момчетата тихичко помежду си. Още рано сутринта сред бивака сигурно се беше разчуло за срама на Старата антилопа, Гарвана и останалите гости на вожда. Сега вече Харка не смяташе, че онова, което се беше случило през нощта в шатрата на баща му, беше весело. Тъй като той самият беше напрегнат и се чувствуваше зле, сега виждаше само жалкото и недостойното в държането на бойците, победени от тайнствената вода. Може би сега обитателите на бивака си шушукаха и шепнеха именно за това, а той, Харка, трябваше да седи затворен в Заклинателската типи, защото беше видял всичко. Изведнъж Харка реши със снгурност, че Татанка-Йотанка знае за нощното му бдение.
Колкото по-дълго седеше Харка сам и неподвижен в Заклинателската типи, толкова по-силно се надигаше у него страхът, че двамата заклинатели ще упрекнат вожда Матотаупа и белокожия с червените коси, задето бяха направили за присмех петима бойци от Мечата орда. Този страх ровеше отначало несъзнателно, като скрито чувство, подобно на къртица, която рови под земята, ала лекаполека страхът изплува в съзнанието му, както къртицата излиза на повърхността, след като дълго е ровила земята. След всичко случило се през изтеклите месеци у Харка беше заседнало едно дълбоко, плашещо самия него недоверие към Хавандшита. Сега към това недоверие се прибави и неясното предчувствие, че старият заклинател може би желае нещо зло и всичко казано от Прелетната птица Жълтата брада и Дългото копие се оформи в една картина, в която старият заклинател се изправяше като зъл и опасен дух срещу светлия образ на великия боец и ловец Матотаупа.
В тази картина Татанка-Йотанка не заемаше никакво място. За него Харка мислеше само със страхопочит. Червения също не заемаше място в тази картина, прилична на съновидение. Може би белият човек стоеше край Харка, за да я наблюдава заедно с него.
