Момчето хвана здраво с две ръце карабината върху скута си. Това беше оръжие. Едно забележително оръжие. То не беше никакво тайнство и никакъв дух, нито зъл, нито добронамерен. Прелетната птица Жълтата брада му беше обяснил, че един сръчен бял човек може да направи подобно оръжие.
Харка разговаряше сам със себе си.
„Сега трябва да запазиш спокойствие и да гледаш и чуваш всичко, което можеш да видиш и чуеш като пленник в Заклинателската типи. Трябва да размислиш точно и ясно над всичко, което забележиш. Хау.“
От този миг нататък Харка изключи от съзнанието си всички мисли и предчувствия, задълбочи се съвсем в себе си, в онова изчакващо спокойствие, с което ловецът дебне плячката си. Плячката за Харка беше всичко, което се разиграваше в момента край него, и той можеше да го долови със сетивата си. Той трябваше да възприеме всичко това и ако беше необходимо, бързо да реагира.
Харка напълни карабината си.
Шумовете навън заглъхнаха, сякаш мълчанието, с което Татанка-Йотанка беше посрещнал момчето, се бе разстлало над целия бивак. Харка напрегна слух, дебнеше да долови и най-слабия трепет на въздуха долови нещо неясно. Това не беше човешки глас. Можеби някъде биеха леко барабан, някъде надалеч, защото звукът беше много слаб. Харка доби впечатлението, че навън пред шатрата хората от неговото племе вървяха насам-натам, че може би заемаха някакво ново разположение или се извървяваха поред към някакво място и отново се отдръпваха оттам, ала той не беше убеден в това. Обутите в меки мокасини крака вдигаха съвсем лек шум.
Момчето наблюдаваше светлинните лъчи, които падаха на пода през отвора за пушека и през процепа между чергилата на входа. Беше сутрин и до обяд сигурно трябваше да минат още няколко часа.
Момчето си избра едно светлинно петно за наблюдение. Според движението на това светлинно петно то щеше да измерва минаването на времето. Тихият звук, който, изглежда, идваше от биенето на барабан, заглъхна. Навън настана пълна тишина. Минаха два часа, без нищо да се промени.
Ала след това се разнесе глас. Той достигна до Харка, чергилата на шатрата поемаха силата на неговите вълни, така че момчето не можеше да разбира думите. Беше глас, който Харка не познаваше. Може би говореше Татанка-Йотанка. Той сигурно не беше на поляната, защото тогава момчето би долавяло гласа много по-ясно. Гласът звучеше приглушено, толкова приглушено, че Харка сметна, че говорещият сигурно се намира в някоя друга шатра. Ала там, където се намираше, говорещият сигурно приказваше високо и настойчиво, иначе Харка изобщо не би го чул.
Момчето си помисли, че Татанка-Йотанка навярно се намира в шатрата на вожда Матотаупа и говори там.
Когато гласът замлъкна, отново настъпи мълчание, ала само за миг. После един вик раздра изпълнената с очакване тишина така, че Харка целият потрепера и сграби още по-здраво оръжието си, защото този вик беше на Матотаупа — синът на вожда веднага го позна.
Последва втори вик, така необуздан, така изпълнен с негодувание, че момчето можа дори да разбере няколко думи.
— … не е вярно! Не е вярно!
Не е вярно! Тези думи и тонът казаха на Харка достатъчно. Бяха обвинили баща му в произнесената реч. Сигурно ужасно го бяха обвинили. Ала онова, което беше казал говорещият, не беше вярно. Беше лъжа. Лъжа!
Харка сякаш започна да разбира по малко. Положението вече му се изясняваше със светкавична бързина. Когато Татанка-Йотанка изведе него, момчето, от шатрата на Четан и го доведе в Заклинателската типи, той сигурно вече е знаел какво има намерение да стори, сигурно вече е знаел, че ще обвини Матотаупа, сигурно вече е знаел, че Харка се бе примъкнал през нощта край бащината типи и беше видял как силата на Матотаупа бе устояла на тайнствената вода … и понеже е знаел всичко това, той доведе Харка в шатрата на Хавандшита, Харка, единствения човек, който можеше да свидетелствува за бащата.
Момчето видя Татанка-Йотанка отново изправен пред себе си. Нима самият велик заклинател беше лъжец?
Това не беше възможно.
Не, то не можеше да бъде възможно.
Ала кой беше излъгал Татанка-Йотанка?
Хавандшита?
Хавандшита?
То щеше да излезе наяве, трябваше да излезе наяве.
Харка не чу повече гласа на баща си след двукратното извикване.
Ала сега той отново чу приглушения звук на гласа, който той беше сметнал за гласа на Татанка-Йотанка. Навън пред шатрата се разнесе шепот, който, звучеше изплашено и ядно, страхотно и заплашително. Ту се усилваше, ту отслабваше. Момчето не можеше да различава вече отделни гласове.
Какво да стори? Да скочи, да изтича със заредената карабина в ръка, да стреля, за да го чуят всички, и след това да извика с всички сили онова, което беше видял през нощта? За да знаят всички, че баща му нямаше за какво да бъде упрекнат, за да знае баща му, че Харка никога не би повярвал на една лъжа за него? В този миг съзнанието на Харка заработи напрегнато и даде заповед на двигателните му нерви да започнат да функционират, и когато мускулите на краката му искаха да се задвижат…
… входът на шатрата се разтвори и вътре влезе Хавандшита, придружен от Шонка.
Харка не можеше да спре вече нервите, мускулите и жилите си, дори и да искаше. Не можеше да стои вече мирно, както му беше заповядано, скочи и се изправи пред влезлите със заредената карабина в ръка.
Хавандшита и Шонка се сепнаха и се спряха. Зад тях чергилото на входа се затвори.
Хавандшита гледаше втренчено момчето.
Харка не срещна погледа на заклинателя. Той наблюдаваше Шонка. Момчето се беше превърнало в олицетворение на подигравката. Стоеше с леко разкрачени крака. Устните му се разтеглиха, без да се отварят. Очите му побляскваха отдолу нагоре, главата му беше леко приведена като на бик пред нападение.
— Дай мацаваки на Шонка! — заповяда стариятзаклинател на сина на Матотаупа.
Харка не се помръдна веднага. Той не изпускаше Шонка из очи. Беше впил погледа си в неговия, така че той не можеше да го отмести.
— Ела тук! — каза Харка на своя стар противник със спокойствие, което означаваше много повече, отколкото би издал всеки признак на безпокойство.
Шонка се подвоуми и сякаш изчакваше ново нареждане на Хавандшита, ала след това срамът го надви да не би някой да помисли, че той се страхува от едно момче. Скочи неочаквано напред, за да грабне карабината от ръцете на Харка.
Харка сякаш имаше намерение да я предаде на Шонка, както му нареди заклинателят, ала в същото време натисна спусъка и в шатрата изгърмяха два изстрела, така че Шонка отскочи назад като улучен. Момчето извика силно и излетя през шатрата навън, стискайки здраво карабината и патроните си.
Навън се бяха натрупали много мъже, възбудени от събитията през последните часове, макар и външно спокойни и мълчаливи. По лицата им се беше изписало стъписване, страх и ужас от разнеслия се в Заклинателската шатра гръм. Всички изглеждаха като вкаменени и Харка изтича между тях, несмущаван от никого, към бащината типи.
Какво се беше случило там, откакто той беше излязъл предишната вечер по желание на баща си?
Харка нахлу като хала в шатрата ала веднага се спря на място, щом чергилата се затвориха зад гърба му. С един-единствен поглед той обгърна обстановката в шатрата.
Огънят пращеше, ала над него не висяха нито котлето, нито шишът. Не се виждаше никаква жена и никакво момиче.
Край огнището стоеше Матотаупа. Той беше облечен със същите дрехи, както през нощта, когато Харка го беше наблюдавал скритом. Лицето му беше мъртвешки бледо. Кафявата му кожа изглеждаше сива. В широко разтворените му очи се четяха чакащи отговор въпроси и безмерно възмущение. На земята, пред краката му, лежеха разрязани върви от лико. По китките на вожда все още личаха следите, оставени от
