Матотаупа беше гологлав, не носеше никакви орлови пера. Тялото му, рамото със следите от одраскано от мечите нокти бяха голи.
Харка видя само очертанието на лицето му. То беше хлътнало, отслабнало, с изпъкнали кости, за един- единствен ден то съвсем се беше променило.
Матотаупа не забеляза Харка. Без да поглежда в друга посока, той пътуваше на запад към още по- суровото плато и планината.
Харка остана на мястото си, докато ездачът се скри от погледа му. После отиде спокойно, както беше дошъл, при конското стадо, където Старата антилопа стоеше на пост. Момчето отведе своя ловен кон на друго място и там поотпусна вървите на предните му крака. Като свърши това, тръгна обратно към шатрата, която вече не беше шатра на вожд. Беше жилище на семейството на един прокуден и отлъчен.
Момчето видя, че жените и децата, а също и Шонка вече си лягаха. Неговата собствена постеля стоеше на обичайното си място край входа. Той я хвана и я издърпа в дъното на шатрата при другите, между постилките на Унчида и Уинона. Придърпа по-близо празничната дреха на Уинона, която тя предишната сутрин беше облякла за очакваното ловно тържество и сега я беше съблякла.
— Харка отива при жените — пошушна Шонка.
Момчето се престори, че не чу думите му.
До входа на шатрата се намираше постелята на Татанка-Йотанка, който щеше да прекара тази нощ не при Хавандшита, а сред семейството на Матотаупа. Може би заради Харка. Оръжията на Матотаупа бяха оставени, свързани на сноп отдясно на Татанка, заедно с двуцевата карабина, която Червения беше подарил на вожда Матотаупа.
Момчето притвори очи, така че от тях остана само една тънка рязка. Наостри слух и отново зачака, както беше чакал през целия ден. И все пак сега, след като Общият съвет бе произнесъл решението си, чакането на Харка беше съвсем различно. Сега вече той не чакаше да види какво ще сторят другите. Чакаше само да настъпи моментът, когато той ще започне да действува.
Час след час се ослушваше да долови дишането на хората в шатрата и всяко раздвижване на спящите в постелите им.
Първи заспаха Шонка и Харпстена, след това Шешока и най-сетне към полунощ и Татанка-Йотанка. Само Унчида, майката на Матотаупа, която този ден беше загубила и последния си син, не спеше. Широко отворените й очи блестяха в мрака.
Харка постави ръката си върху устните на Унчида и тя извърна поглед към момчето. Сложи своята все още студена ръка върху неговата и това беше достатъчно.
Харка погледна към Уинона. Тя лежеше със затворени очи и се преструваше на заспала, ала не дишаше като спящ човек. Харка я погали леко по главата и тя веднага отвори очи, ала не се помръдна. Момчето притегли празничната рокля на сестра си към себе си и се пъхна сръчно в нея, без да се изправя. Ножът стърчеше от канията, която висеше на изсушената бизонова жила на врата му, то не го беше свалило от вечерта. Оръжието остана да виси на гърдите му, скрито под необичайната дреха. Харка взе карабината и напъха куршумите в джоба на колана, какъвто имаше всяка женска дреха. Най-сетне притегли още една кожена завивка към себе си. След това се изправи безшумно, с всичката сръчност и опит, които беше придобил още от най-ранна възраст. Измъкна се пълзешком точно оттам, където предишната нощ беше дебнал и подслушвал, изпод чергилото навън от шатрата. Като хвърли последен поглед във вътрешността на бащината типи, той видя как Уинона изтегли спалната си завивка нагоре и скри и лицето си под нея. Разбра, че момичето плаче. Никой нямаше да го чуе, никой не биваше и да види това. Дъщерята на един прокълнат и сестрата на един избягал брат щеше да се чувствува твърде много самотна сред всички останали деца.
Харка беше вече навън. Тръгна между шатрите с провлечени стъпки като момиче, което е станало съвсем рано. Трябваше да внимава само да не би някои да разпознае карабината под прехвърлената през рамото му завивка. Стоящият на пост край конете не му обърна внимание и той намери в горичката своя ловен кон точно там, където очакваше да го намери. Край мястото, където го беше отвел, имаше петно сочна трева и конят, почувствувал краката си освободени, беше отишъл там. Харка разряза вървите на краката му, бързо, защото чу постовия да се приближава. Ала боецът не избърза достатъчно и преди още той да предприеме нещо, Харка яхна коня и полетя към прерията на запад.
Момчето чу зад себе си сподавения вик на постовия. Извърна още веднъж поглед назад, после горичката изчезна за него сред леките възвишения, а оттам и него вече не можеха да го видят.
Но той вече беше открил дирята на баща си, която следваше сега с острия си поглед в бледнеещата нощ и пукващата утринна зора.
Харка се носеше в бърз галоп. Галеше мустанга, шепнеше му гальовни думи и животното напрягаше всички сили и летеше, напред. В целия бивак само Татанка имаше мустанг, който можеше да настигне Харка. Ала той може би не го яхна. Или пък го беше яхнал твърде късно.
Лек ветрец обвиваше Харка и го освежаваше. Той язди дълго, часове наред в галоп, после малко ходом, за да остави животното да си поеме дъх. Стана пладне, после следобед.
Изведнъж обаче Харка изгуби из очи ясната следа, по която беше вървял. Спря изнурен н се заоглежда, търсейки. Разбира, че оттук баща му беше скрил дирята си.
Харка слезе от коня. Измъкна се от неудобната моминска дреха, прехвърли я през гърба на коня и внимателно започна да разглежда дирите. Изглежда, Матотаупа също беше слязъл тук. По тревата беше пълно с объркани следи от конски копита, сякаш мустанг беше тичал свободно наоколо и беше пасъл, ала не можеше да се разбере в каква посока беше тръгнал накрая. Така или иначе конят не беше вече наблизо, макар че отпечатъците от копитата му бяха още съвсем пресни. Следи от човешки стъпки Харка не откри. Дали изобщо щеше да ги намери някога? Матотаупа беше опитен боец и ловец. Как можеше едно момче да намери дирята му при положение, че той не е искал да се остави да го открият?
Харка се облегна на запотения си мустанг.
Конят вдигна глава и започна да души.
Неясна надежда, която Харка сам не смееше още да осъзнае, го накара цял да потрепери.
Животното ставаше все по-неспокойно и неспокойството му беше радостно. Момчето махна ръката си от гърба на коня и се ослуша. Не можеше да долови никакъв шум, ала безпокойството на коня се предаваше все по-силно и върху него.
— Татко! — каза тихо той. — Татко! — Каза го без сам да съзнава това, мислите му бяха раздвижили устните. — Татко!
Сякаш беше чудо, а всъщност беше това, което той така силно бе очаквал — край Харка изникна висока човешка фигура.
— Татко!
Матотаупа нямаше сили да проговори. Притегли момчето до себе си само за миг, колкото трае един удар на сърцето.
После го хвана за ръката и го отведе заедно с коня при собствения си мустанг, който лежеше скрит в една лека падинка.
Конят на Харка поздрави другия мустанг, сякаш всичко беше съвсем естествено. Матотаупа и Харка все още не говореха. Легнаха на земята и си отпочинаха върху вратовете на животните. Слънцето осветяваше с коси лъчи прерията, тревите се привеждаха леко под полъха на вечерника.
Харка притисна лице на рамото на баща си.
Двамата все още не бяха разменили нито дума. Нямаше какво да говорят. Те двамата принадлежаха един на друг. Щяха да споделят заедно съдбата на прокудените. Сега вече те нямаха родина. Никога посече нямаше да пристъпят шатрите на своето племе, никога вече нямаше да слушат привечер песента на флейтите, никога вече нямаше да чуят веселите викове на децата сутрин рано, никога вече нямаше да танцуват танца на бизоните заедно с мъжете от своето племе … никога вече нямаше да ядат край огъня заедно с близките си, никога вече нямаше да облекат дреха, везана от майка или от сестра.
Никога вече.
Защото Хавандшита беше лъжец и защото всички му вярваха, всички — и Татанка, и Четан, и Къдрокосия.
Харка подаде на баща си своя нож. Ала когато искаше да му даде и карабината, Матотаупа отказа. Харка трябваше да си я запази.
