Достатъчно силни бяха те двамата заедно, Матотаупа и Харка. Достатъчно силни, за да живеят сред прерийната пустош, която беше тяхното голямо отечество. Засега мислите и чувствата на двамата не се разпростираха по-надалеч. Всичко, което беше скрито в дълбините на тяхната обща съдба — отчаяние, омраза, жажда за мъст, — засега още беше далеч от тях.
Баща и син яхнаха конете и Матотаупа поведе отново на запад. Едва сега той проговори:
— Да яздя чак до планините, без да извръщам поглед назад — така се заклех. Оттам нататък сме свободни. Ала ловните райони на дакота ние с теб вече никога нямаме право да пристъпим.
Мустангите поеха отново в галоп.
ПЛАНИНАТА МЪЛЧИ
Слънцето стоеше високо на небето. Под обедната жега въздухът трептеше, сякаш развяваше лъчите му в златен воал. Над мястото, където беше бушувал в началото на пролетта смерчът на склона на Черните хълмове, сега цареше спокойствие. От раните на повалените дървета дъхтеше на смола. Коренища стърчаха във въздуха, по тях още висеше полепнала изсъхнала пръст и засъхнали мъхове. Докато изкоренените дървета измираха, тревите и ягодовите коренища растяха на воля под наново получената обилна светлина. Бръмбари пъплеха упорито по своя мъчителен път, навред бръмчаха и жужаха пчели.
На края на новообразуваната горска поляна, сред сенчестите дървета стоеше една мечка. Само няколко слънчеви петна играеха през листака на дърветата и игличките им чак до кафявата кожа и малките й очи. Тя замижа, седна, вдигна предните си лапи а грижливо ги заоблизва една след друга. После си пое дълбоко дъх, замисли се и отново започна да души.
Най-после тя стана и се запромъква през натрупаните едно връз друго повалени дървета. При това тя използуваше, както само мечките умеят, дългите си нокти, за да се катери, и балансираше умело от един ствол върху друг, докато слънцето сега печеше силно кожата й. Тя все по-решително се насочваше към едно огромно старо дърво, което се беше запазило неповалено сред всеобщата разруха. Дънерът беше дебел, листакът му — разбъркан, кората — напукана. Листата си играеха тихо с вятъра, слънцето и сенките, а навред наоколо гъмжеше от пчели.
Мечката се приближи към дървото и започна да става предпазлива. Тя не беше вече млада. Поумняла от дълъг опит, тя заобиколи целта си, смъкна се от един проснат напряко ствол и се мушна сред храстите и между клоните. Бавно, на зигзаг, сякаш не знаеше накъде иска да върви, тя все повече се приближаваше към дървото и към разнасящия се приятен за нея мирис на мед.
В една дълбока дупка от чеп на дървото се беше поселил рояк пчели. Мечката искаше да открадне зимния запас от мед, който пчелите събираха. Когато кафявата мецана се приближи до ствола на дървото, без да възбуди недоверието на пчелите, тя неочаквано се изправи на задните си крака. Застанала така, тя бръкна с предната си лапа в дупката на дървото, измъкна я, капеща от мед, и възхитена започна да я ближе.
Сега вече вниманието на пчелите бе привлечено най-напред изхвърчаха възбудени онези, които крадецът бе разтревожил с лапата си. Почти по същото време прилетяха и други, които тъкмо се приближаваха със своя меден товар към дупката, и за миг някакво неизвестно за мечката съобщително средство бе пуснато в действие, защото пчелите започнаха да налитат от всички страни като облак. Непознаващи смъртта и затова безстрашни, насекомите налетяха върху своя неприятел и започнаха да го жилят навред, където можеха да достигнат тялото му.
Мечката удряше вбесена с предните си лапи на всички страни и гледаше да запази преди всичко очите си. Ала жужащите малки нападатели бяха бързи и умели и съвсем отровиха на кафявата дебелана радостта от плячката. Наистина тя си измъкна за втори и последен път една лапа мед и бързо я облиза, без особено удоволствие, непрекъснато обграждана от прелитащите пчели и жилена отвред. Ала после тя бързо започна да се отдръпва назад. Заподскача като гимнастик по стволовете и въпреки тежестта си отскочи сръчно като катеричка от последното дърво и най-после отново навлезе сред сянката на гората. Разбеснелите се пчели продължаваха да я преследват. Тя тичаше и тичаше, пробивайки си път през гъсталака, та чак клоните се прекършваха.
А след сто метра тя неочаквано се спря като вкаменена.
Докато част от пчелите все още я преследваха, сега пред нея изведнъж се появи най-омразният от всичките й врагове: един човек.
Човекът се смееше гръмогласно. Мечката помисли, че врагът й реве, и отговори със зло фучене, за да му вдъхне страх. Ала омразното за мечката същество продължаваше да се смее. През това време пчелите се възползуваха от създаденото положение и започнаха да жилят кафявата дебелана изотзад по най- чувствителните места. Това вече беше твърде много за мечката, която през този тих обеден час се беше приготвила за удоволствие, а не за опасност. Тя се шмугна встрани и побягна с все сили през гората надолу. Най-упоритите пчели я преследваха още известно разстояние, после роякът насекоми се върна тържествуващ към пчелина си. Избитите бяха неизброими.
Мъжът проследи с поглед бягащата мечка и още веднъж се изсмя високо. Когато хищникът изчезна, той се удари по устата, нарече се тихо „глупак“ и се скри между храсталака и стволовете на дърветата, за да стигне до образуваната от силната буря горска поляна на склона и да обгледа околността.
Когато се убеди, че освен него самия и всевъзможните животинки нямаше никой друг сред гората и на поляната, той отново се раздвижи. Оглеждайки се настрани с вниманието, на което бяха способни ловците сред пустошта, подобно на преследвани, той премина стоте метра през гората до края на поляната. Извръщаше се след всяка крачка и след всяко задържане по клоните, за да се убеди, че не е оставил следа след себе си, а щом забележеше нещо, без да бърза, старателно унищожаваше дирята. Като стигна до поляната, образувана от пролетната буря, той се закатери, по-сръчно и от кафявата мечка, през безредно повалените дървета, през изсъхналите клони на короните, и изтръгнатите от земята коренища. Той също се беше насочил към самотното огромно дърво, което беше устояло на стихията на смерча. Ала съвсем нямаше намерение да краде пчелина. Заобиколи дървото, приближи се до него от обратната страна на дупката с пчелите и заразглежда едно скривалище, което беше забелязал още от края на поляната. Клоните на едно дърво, по което още висяха увехнали, а и няколко зеленеещи се листа, корените на друго дърво и няколко храсти образуваха един вид естествена беседка. Мъжът пропълзя под нея, извади ножа си и изряза гъсто преплетените клони и корени, за да може да се движи по-свободно. Два кожени меха, които носеше със себе, си, и карабината той скри в най-затънтения ъгъл. После потърси внимателно с поглед откъде би могъл да се изкатери от скривалището си по огромния ствол в короната на дървото и веднага изпробва пътя, който му се стори най-подходящ за това. Високо горе в гъсто зашумения листак намери желаното място за сядане на един клон, който беше достатъчно як, за да не се олюлее. Един олюляващ се клон би привлякъл вниманието на скрил се враг. Спокойно се заоглежда човекът от своето скривалище над върхарите на дърветата по склоновете на планината, над прериите в подножието на планинския масив, които блестяха под обедното слънце и чиито обрасли в трева и песъчливи хълмисти възвишения се губеха в маранята. На югоизток той разпозна в далечината пусти земи и чудновати скали.
Разбунените, все още неспокойни пчели бяха неприятни за човека, но все пак не го дразнеха чак дотам. Той не се помръдваше, само от време на време отместваше поглед в друга посока.
Високо над горите кръжаха две грабливи птици.
Спокойното пладне, тишината на пущинака, неподвижността на върхарите на дърветата доставяха удоволствие на човека. Да бъде сам и да знае, че далече наоколо няма никого другиго, беше за момента всичко, което желаеше.
Той остана в листака до вечерта, неподвижен, сякаш сам беше клон. Когато слънцето се наклони още, по-ниско, той се смъкна ловко, без да раздвижи клоните, без да предизвиква никакъв шум, и се вмъкна в скривалището си.
Тук отвори най-напред единия мех, извади отвътре половин шепа сушено и стрито на прах бизоново месо и го остави да се разтопи върху езика му, за да го глътне след това бавно. После си позволи да отпие глътка вода от втория мех. Това беше храната му за днес. Той нямаше нужда от повече, защото беше доста силен и тялото му можеше да издържи известно време.
Изтегна се за половин час да си почине. Замисли се — което правеше съвсем рядко — за себе си и за досегашния си живот. Замисли се затова, защото се надяваше, че през започващата нощ щеше да промени
