— Хавандшита, заклинателят на вашите шатри, издигна тази сутрин едно страшно обвинение срещу твоя баща. Той казва, че твоят баща е издал на белия мъж тайната къде в земите на дакота може да се намери злато. Белите мъже се стремят към златото, както мечката към меда. Сега те ще се стремят с всички сили да нарушат договорите и да заграбят нашата земя.
Татанка-Йотанка млъкна и зачака дали Харка ще отговори нещо, ала Харка също мълчеше и не се помръдваше.
— Белият човек на име Червения ни избяга. Той отнесе тайната със себе си.
Харка остана мълчалив.
— Баща ти не знае какво е сторил, докато е бил глупак. Той не може и да повярва, че оглупелият му език ни е издал. Ние му вързахме ръцете, защото той охули Хавандшита и ни се противопостави, ала той се закле да се подчини на решението на Общия съвет. Тогава аз му освободих ръцете. Общият съвет вече си каза думата.
Харка не отвори уста, не попита нищо.
— Общият съвет приема обвинението на Хавандшита за вярно и баща ти за виновен.
Момчето понечи да каже нещо, ала преглътна думата си, така че, отваряйки и затваряйки веднага уста, заприлича на риба, която се мъчи да си поеме въздух, защото са й отнели водата и живота.
— Искаш ли да попиташ нещо, Харка?
— А ти? — произнесе момчето.
— Аз също. Аз също смятам, че Хавандшита каза истината. Не мога да се съмнявам в това. Намерих двата меха, за които той говори.
Харка не гледаше, вече очите, а ръцете на Татанка-Йотанка. В мисълта си той възстанови още веднъж всичко, което бе изговорил през изтеклите часове във въображението си пред Общия съвет, за да докаже невинността на баща си. Сега той не можеше да държи дълги речи пред Великия заклинател. Трябваше да бъде, кратък и все пак в думите му трябваше да се съдържа всичко, което щеше да докаже истината. Откъде да започне? От тайнствената и останала неразгадана следа в гората при пещерата? Да спомене ли за нея, за да убеди Татанка-Йотанка, че бедите мъже отдавна вече бяха влезли по дирите на тайната на планината? Но тогава Татанка би го запитал защо вождът Матотаупа не е проучил по-основно тези следи. Не, Харка не можеше да започне оттам. Трябваше да каже, че Хавандшита, който обвиняваше Матотаупа, е лъжец. И той заговори, сигурен в себе си, наблягайки на всяка дума:
— Хавандшита лъже. Той сам беше при племето на пани и при белите мъже, които искат да построят пътя за Огнения кон и той им е казал, че аз съм намерил на брега на реката, която заобикаля подножието на Черните хълмове, едно зърно злато и че Мечата орда знае тайната на златото. В замяна на това, че им е издал тази тайна, белите мъже са му дали неговото голямо тайнство: бизони и мир за нас. Дотогава Мечата орда и белите мъже почти не знаеха нищо едни за други. А сега вече всички езици говорят за това, което Хавандшита им е разказал за нас и белите мъже вече идват един след друг — първо Жълтата брада, сега Червения. Това е вина на Хавандшита. Моят баща Матотаупа обаче знаеше много добре, че ние трябва да пазим тайната на златото и че ни грози унищожение, ако белите мъже я узнаят. Моят баща хвърли златното зърно в реката, Хавандшита отново го прибра. Моят баща ме накара да му се закълна, че ще мьлча. Хавандшита обаче отиде заедно с Шонка и със златното зърно при пани.
— Твърдокаменни Харка!
— Аз качах, хау!
— Как ще докажеш думите си?
— Шонка придружаваше Хавандшита. Ала той никога няма да каже истината. Той също ще излъже. Къдрокосия е дал на Хавандшита златното зърно, което извадил от водата. Той няма нищо да каже, защото бащата на Къдрокосия, Непознатата мида, е бил освободен чрез предателството на Хавандшита. Затова езикът на Къдрокосия също е завързан. Хавандшита обаче лъже.
— Хавандшита не лъже, момче! Той е заклет враг на белите мъже, аз знам това. А ти си въздържай езика! Иначе ще трябва да овържем и теб като баща ти.
Харка вдигна глава и отново погледна Татанка-Йотанка в очите и когато разбра, че те останаха прикрити за него, отговори:
— Ще си въздържам езика.
Гласът му прозвуча студено като лед, който причинява болка всекиму, който го е държал дълго.
Изразът на Татанка си остана недоверчив, дори стана тъжен. Той наблюдава момчето дълго, безмълвно, сякаш искаше да надникне в мислите, които сега се въртяха в главата на момчето, и сякаш разсъждаваше.
— Твоят баща — каза след това той — се закле пред нас, че ще се подчини на решението на бойците и старейшините. Съветът реши — Матотаупа да бъде отстранен от Мечата орда, от племето на оглала и седемте племена на дакота. Тази нощ той ще напусне нашите шатри без оръжие, за да не се върне никога вече. Ти обаче, Харка, Ловецо на мечки, ще останеш при нас и ще станеш един ден велик боец и вожд.
— Един ден аз ще бъда велик боец и вожд — повтори механично Харка и никой друг освен него не можеше да знае какво мисли и чувствува в момента.
— Затова аз ти оставих и твоето мацаваки.
— Това ще бъде мацаваки в ръцете на един велик боец и вожд, който ще всява страх у враговете си.
— Хау, така ще бъде, както казваш. А сега ела.
Харка се изправи. Последва Татанка-Йотанка така, както си беше, все още гол, с разчорлени коси, със засъхнало небце, за което езикът му непрекъснато лепнеше.
Великият заклинател на дакота отведе момчето в родната му, бащина типи. Харка видя стройните борови прътове, които се събираха горе на върха на шатрата, някои ловни трофеи, които висяха на тях — бизонови рога, приготвени за украса на главата, мечи нокти, оръжия на победени врагове, лъкове, бойни тояги, видя кожите и постелките по земята, огнището. Всичко беше, както си е било всякога, и все пак съвсем различно. В дъното на шатрата стоеше Унчида, вкаменена като мъртвец. До нея седеше Уинона, тиха, със сухи очи, бледа. До нея седеше и Харпстена, устните му се бяха разтеглили в потиснат плач. Шешока беше превила раменете и гърба си и сигурно се питаше кой отсега нататък ще изхранва обитателите на тази шатра. Нещастията се трупаха едно върху друго и бойците на Мечата орда ставаха все по-малко на брой.
До огнището, малко по-близо от останалите, седеше Шонка. Той се ухили на Харка. Татанка-Йотанка го отпрати при жените и децата в дъното на шатрата.
Харка стоеше още при Татанка-Йотанка.
— Искам да се измия и да си среша косата. Ще отида на реката — рече спокойно той, както казваше всяка сутрин.
— Ще се върнеш ли?
— Ще се върна. Казвам истината, хау!
— Тогава върви. Аз вярвам на думата ти.
Харка взе от Унчида едно малко канче меча мас и при това докосна ръката й, която беше хладна. После изтича навън, отнасяйки карабината със себе си. Не искаше да се дели никога от нея.
Месецът блестеше над прерията, сенките бяха ясни. Харка не вървеше особено бързо, малко по-бавно, отколкото когато отиваше заран рано на потока. Той чуваше, виждаше и възприемаше всичко около себе си, което човек можеше изобщо да възприеме със сетивата си през тази късна вечер: лекия полъх на вятъра, тъмните очертания на горичката и на шатрите, прашенето на огъня в огнишата, някой светъл лъч, когато хората влизаха и излизаха от шатрите, тих говор, тропота на конските копита, кучешкия лай откъм стадото, пеещия ромон на водата.
Когато се приближи до потока, момчето скочи вътре, потопи се, излезе отново навън, натърка се с пясък, вчеса си косите и разтри добре кожата си с мас.
После взе карабината в ръка и бързо се скри, залягайки в тревата. Защото чу откъм бивака да се приближава ездач и сърцето му съвсем замря.
Ездачът се показа от горичката. Беше Матотаупа. Той яздеше най-добрия си кон. Прегази ходом потока в западна посока, където блестеше в далечината едно по-светлозелено петно пред тъмновиолетовата верига на Скалистите планини.
