силно пристегнатите върви.
Гърдите му се издигаха и спускаха от дълбоки, къси вдишвания. Срещу Матотаупа стояха Татанка- йотанка и неколцина бойци. Бавно, съвсем бавно великият заклинател извърна глава и погледна към Харка. Това беше мигът, в който Харка, едва-що влязъл в шатрата, веднага замръзна на мястото си. Баща му сякаш още не го беше видял и познал. Той изглеждаше все още напълно погълнат от онова, което се беше разиграло до този миг в шатрата.
Ала след като Татанка-Йотанка гледа толкова дълго към входа на шатрата, вождът на Мечата орда най-после извърна глава и видя сина си, стиснал карабината в ръка. Никой в шатрата не се съмняваше, че именно Харка беше стрелял в Заклинателската типи.
Татанка-Йотанка тръгна към момчето. Харка се опита да наблюдава едновременно Великия заклинател и баща си. За няколкото само мига, необходими на Татанка-Йотанка да направи петте крачки, Харка се опита да разбере какво можеше да се случи или какво трябваше да направи той, дали баща му щеше да му помогне, или дали той можеше да помогне на баща си. Матотаупа гледаше сина си безмълвно, ала с проникновение, което силно развълнува Харка. Нищо нямаше да направи или да каже той, което да не бъде в защита на баща му, нищо нямаше да направи срешу него. Никога нямаше да позволи да го принудят да се срамува някога, че е изоставил баща си.
Татанка-Йотанка застана пред Харка.
— Изпратих да те повикат, Твърдокаменни Харка, Ловецо на мечки — заговори той. — Защо стреля, преди да дойдеш?
Харка отново задиша спокойно.
— Татанка-Йотанка! Ничий език не ми е предавал твоите думи. Аз не знаех, че ти си изпратил да ме викат. Хавандшита само ми заповяда да предам своето мацаваки на Шонка.
По лицето на Великия заклинател премина леко потръпване, чието значение не можеше да се отгатне. Той сигурно беше разбрал от думите на Харка, че момчето не бе дошло в отговор на неговото сегашно нареждане, а бе влязло във вождовата типи против предишната забрана. Но той сигурно беше разбрал също така, че Хавандшита и Шонка не бяха казали на момчето онова, което бе наредил Татанка- Йотанка.
— Ти си вече тук — каза Татанка. — Можеш да запазиш своето мацаваки. Баща ти сам ще ти каже, че не бива да го насочваш срещу никой мъж от Мечата орда. Обшият съвет ще се събере и ще реши въпроса на твоя баща. Докато решението още не е взето, ти ще се върнеш в шатрата на Хавандшита. След като бойците и старейшините кажат своята дума, ти ще научиш решението им.
Харка погледна към баща си.
— Върви и направи каквото ти казват — каза Матотаупа, изричайки всяка дума с мъка. — Аз съм невинен, разбираш ли? Бойците и старейшините ще ми повярват.
— Да, татко.
Тежко беше на Харка да напусне шатрата. С цялото си чувство на уважение и любов, с всичкото си доверие, с цялото си възмущение срещу противниците и клеветниците той се вкопчи още за един миг в образа на баща си. В баща си, чиито ръце са били обвързани и който стоеше пред него мъртвешки блед.
Взел твърдо решение, което му сви гърлото, Харка се извърна и излезе от шатрата с двуцевната карабина в ръка.
Навън той не се огледа встрани, вървеше направо, без да забавя крачка и влезе в шатрата на Хавандшита. Там седна пред огнището, точно на същото място на което беше седял преди това, и сложи отново карабината напреко върху скута си, а патроните до себе си, за да може да ги вземе всеки миг. Под погледа на Хавандшита зареди и двете цеви. Шонка вече не беше в шатрата.
Харка чакаше. Сега вече го вълнуваше една-единствена мисъл — трябва да помогне на баща си. Беше готов да направи за баща си всичко, което бе по силите му.
Отначало отвън не се чуваше нищо, по което можеше да се съди, че се очаква някакво необикновено и обезпокояващо събитие. Харка дочу вика на вестителя, който оповестяваше свикването на Общия съвет. И един час по-късно Хавандшита, който не бе казал нито дума на момчето, напусна шатрата.
Харка отново остана сам със себе си. Не беше ял, нито пил още нищо през този ден, ала въобще не забелязваше това. Дебнеше да чуе тихите шумове, стъпките на мъжете, които се отправяха към голямата Съвещателна шатра, съседна на Заклинателската типи. Той се ослушваше да дочуе гласовете на говорещите, които долитаха до него ту силни, ту приглушени, ала неможеше да разбере думите, които бойците и старейшините и заклинателите произнасяха. Ослушваше се час по час, защото Съветът се проточи дълго. Той просто нямаше край.
Отдавна вече светлинното петно, което Харка си беше избрал за наблюдение, беше променило формата си и загубило от светлината си. Денят клонеше към залез.
В полутъмната шатра стана още по-тъмно и Харка стоеше самотен и уединен със своето мацаваки, което сега му се струваше най-добрият и единственият доверен приятел.
Най-после гласовете на говорещите в Съвещателната типи престанаха да долитат до него. Харка чу как мъжете напущаха шатрата. Те не се спираха пред входа, не се събираха на групички, не разговаряха помежду си. Всеки, изглежда, вървеше направо към своята типи.
В бивака цареше тишина. Момчетата не шумяха. Отнякъде, много отдалеч, се разнесе лай. Може би пак беше някое от кучетата, избягало по време на глада, което сега се стремеше към стадото си.
Първите часове на дългото очакване не се сториха на Харка най-тежките. Той беше мислил само за баща си, най-напред не за баща си, както го видя при последната им среша застанал пред него, а за бащата от годините на целия му млад живот, за бащата, който винаги беше за него опора и закрила, учител и пример за подражание, откакто той можеше да се държи на краката си и да мисли самостоятелно. После мислено се пренесе в Общия съвет и говори в защита на баща си. Колко много добри доводи можеше да приведе той за невинността на баща си във всяко отношение! И той си представяше, че Съветът ще му даде право, ала колкото по-дълго се проточваше истинският съвет и колкото повече се приближаваше истинското му решение, толкова по-силно избледняваха въображаемите му картини.
Най-тежки бяха последните часове на съвета и сега този последен час, сега, когато решението бе вече взето, а Харка все още не го беше научил. Той не знаеше в какво бяха обвинили баща му или в какво изобщо можеха да го обвинят. Той знаеше само, че баща му беше казал: „Аз съм невинен!“ Това беше достатъчно за Харка. То трябваше да бъде достатъчно и за бойците, и за старейшините. Трябваше да бъде достатъчно! Ала ако…
Това „ала ако…“ се уви като въже около шията на Харка. Той почти не можеше да диша вече, не можеше да мисли повече. Всичките му мисли се прекършиха. Той не беше нищо повече от „очакване“, нищо повече от един овързан, прикован от своята прекомерна възбуда човек. Дори слухът не му се подчиняваше вече. Той изпитваше страх да чуе каквото и да било.
Така седеше Харка на мястото си, когато в шатрата отново влезе Татанка-Йотанка.
Момчето си пое дълбоко дъх от облекчение, че не Хавандшита влезе при него.
Татанка-Йотанка седна срещу него, сякаш момчето беше мъж и боец, с когото щеше да разговаря вожд. Сега Харка се осмели отново да раздвижи поглед и да наостри слух. Погледна Татанка-Йотанка спокойно и сериозно и сам се учуди на собственото си външно хладнокръвие.
— Ти трябва да научиш всичко, Твърдокаменни Харка, Ловецо на мечки — започна Великия заклинател. — Ти вече знаеш повече, отколкото би трябвало да знаеш, тъй като си дебнал и подслушвал през нощта край вождовата типи.
Харка не сведе поглед. Беше решен да отговаря за всичко, каквото беше извършил.
— Така ти знаеш — продължи Татанка-Йотанка, че миниваки на белия мъж е превърнало петима бойци от Мечата орда в глупаци. Всеки е имал възможност да им се смее. След това белият мъж излъгал баща ти и му поднесъл по-слаба тайнствена вода от друг мех, като му казал, че това била същата тайнствена вода, която надвила бойците, а баща ти повярвал на белия човек и продължил да пие доверчиво. Когато след това му дали от силната тайнствена вода, без да подозира това, той най-сетне сам се превърнал в глупак. На това никой не можел вече да се смее. Разбираш ли ме?
Мина доста време, докато Харка отговори.
— Разбирам те — каза най-сетне той съвсем механично. Друго нищо не каза.
