Насъбралите се наоколо бойци сякаш отстъпиха крачка назад. Харка долови тихо изговорени думи на учудване. Страхуваше се да погледне към баща си или към заклинателите.
Може би не беше правилно той, Харка, едно дете, да даде първия изстрел. Може би изобщо не беше работа на белокожия да решава това, ала Харка гореше от неопределимо желание да стреля. Искаше да чуе изстрела и да почувствува ритането. След този първи изстрел обаче той искаше занапред да даде още хиляди изстрели, които да улучват целта.
Белокожият не обръщаше внимание на присъствуващите първенци. Той хвана момчето за рамото и безцеремонно го потикна да тръгне заедно с него през горичката към прерията. Харка чуваше множество крака, които тъпчеха до него и зад него. Имаше чувството, че всички обитатели на бивака идват да присъствуват на първия изстрел, който един син на Мечата орда щеше да даде с тайнствено желязо. И този изстрел щеше да бъде на Харка, това беше решено.
Всички бяха обзети от някакво всеобщо безпокойство. Кучетата тичаха наоколо и лаеха, конете мърдаха неспокойно, мъжете, младежите и момчетата си шепнеха нещо вървешком. От време на време прокънтяваха кратки викове.
Сега Харка се огледа за баща си и го видя от дясната си страна. Отляво вървеше едрият белокож с червеникавите коси. Момчето почувствува нечий поглед върху тила си и извърна бързо глава. Срещна погледите на Хавандшита и Татанка-йотанка. Те също се бяха присъединили към шествието. Такава сила притежаваше белокожият мъж със своето мацаваки.
Хората на Мечата орда и гостите им прекосиха горичката и излязоха сред откритата прерия. Небето блестеше червено, в някакъв тъмен пурпур, който не предвещаваше нищо добро. Скалистите планини приличаха на обгоряла стена на фона на поразяващия небесен огън. Слънчевото кълбо се смъкваше от облак на облак, подавайки се и отново изчезвайки. Бързите промени на времето в прерията не бяха нешо необикновено. Ала мъжете, привлечени от случилото се в бивака, не бяха обърнали внимание на облаците и вятъра. И сега те се изненадаха, че светлият и ясен ден замря в предвещаваш буря сумрак.
— Е-хей! — извика едрият червенокос млад човек, спря се, вдигна собствената си карабина в знак, че иска да говори, и накара с това всички да се спрат — Е хей? Бойци на Мечата орда! Сега вие ще чуете първия изстрел сред вас и ще преживеете най-добрия изстрел, изстрелян в прерията от Канада до Мексико! Внимавайте! Направете място!
С големи крачки, стъпващ здраво с високите си ботуши, белокожият проправи път между на събралите се и отмери по права линия две отсечки: от двеста метра и от петдесет. После се върна на мястото си.
— Хей, момче! — извика той на Шонка. — Постави мишените. Най-напред сложи една дреха от бизонова кожа, а на втория край — един щит от опъната бизонова кожа. Побързай, преди слънцето съвсем да се е скрило!
Шонка изтича да донесе поръчаните вещи.
„Колко странно — помисли си Харка, — аз ще стрелям, а Шонка ще ме обслужва и ще ми издига мишената, защото белият мъж заповяда така. Този чужденец е велик главатар!“
Шонка скоро се върна с дрехата от бизонова кожа на едно момче и я закачи на петдесет метра разстояние от мястото, където стоеше белият, върху един прът, който той заби в земята. На двеста метра разстояние окачи щита на друг прът, който бойците междувременно бяха вече забили. Беше един от кръглите изрисувани щитове от многократно опъвани една върху друга кожи от бизонов гръб.
— Мъже на дакота! — извика сега белият отново. — Аз ще стрелям пръв. Ще улуча кожената дреха на онова място, дето би туптяло сърцето на този, който носи, а щита ще улуча в средата и ще го пробия. Аз казах, хау!
Белият премери карабината си в ръка, клекна на лявото си коляно, опря оръжието на дясното бедро и стреля. Изстрелът разкъса вечерната тишина. Кожената дреха се раздвижи леко. Белокожият се изправи, ала не мръдна от мястото си. Бойците изтичаха натам.
— Улучи! Улучи! — развикаха се те, изгубили ума и дума от учудване, че белокожият можа да улучи от описаната стойка.
Край устните на стрелеца играеше само лека усмивка, израз на онова чувство на превъзходство, което всякога прилича на подигравка. Сега той допря карабината до бузата си, за да стреля втори път. Отново се чу гръм. Отново изтичаха бойците към мишената — здравия щит от бизонови кожи. Куршумът го беше пробил точно в средата.
Отекнаха няколко високи вика, ала повече гласове зашепнаха:
— Вакан, вакан! Магия.
Червенокосият млад човек изпусна само едно късо „Хе!“ през устните си и се обърна към Харка.
— И ти така ще се научиш да стреляш, моето момче! Имаш достатъчно ум за това. Хайде ела — ще заредим пушките и двамата — така, сега прицели се!
Харка с удоволствие се подчини, ала беше силно възбуден. С мъка си наложи спокойствието, задължително, за да може да даде добър изстрел. Оръжието беше твърде голямо и тежко за него и той се страхуваше, че ще се изложи.
Изстрелът отекна, Харка беше очаквал ритането и затова не се помръдна от мястото си.
Шонка — да, именно Шонка! — изтича към дрехата от бизонова кожа, в която се беше целил Харка. Дрехата беше улучена. Изстрелът не бе попаднал точно в сърцето на собственика на дрехата, ала все пак в областта на сърцето. Шонка трябваше да признае това.
— Не е лошо! — каза белият човек. — Ти ще получиш куршуми от мен, млади ловецо на мечки. Предостатъчно, за да продължиш утре да се упражняваш.
Бузите на Харка пламнаха. Той се върна напълно от унеса в действителния свят и осъзна, че той, Харка, вождът на Младите кучета, занапред щеше да бъде уважаван по нов начин като най-първото момче на целия бивак. Тази му мисъл беше ясна като небето рано сутрин и като потока при извора. Харка се засмя, защото забеляза, че четириногите кучета, несвикнали с гръмките изстрели, бяха избягали в прерията и че конете се страхуваха и се мъчеха да избягат.
Белият мъж заговори Матотаупа.
— Какво по-добро можеш да си пожелаеш, вожде, от това, да имаш такъв син? Тази нощ аз ще обясня и на теб съвсем точно как да си служиш с оръжието и от утре и ти ще започнеш да се упражняваш. Аз казах, хау!
Непознатият отстъпи крачка назад и направи пред Хавандшита и пред Татанка-Йотанка поклон, за който никой не можеше точно да каже дали беше направен сериозно, или не.
— Простете, велики заклинатели — каза той, — че моите подаръци отидоха в ръцете на един обикновен вожд и на неговия дванадесетгодишен син. Ала аз много добре съзнавам, че съм твърде малък боец, за да мога да поднеса подаръци на вас. Ако имате, нужда от моите услуги, моля, на ваше разположение съм!
Татанка-Йотанка не обърна внимание на белокожкя и на неговия странен начин да се изтъква. Лицето на Хавандшита потрепна.
— Ще видим! — отвърна късо той, ала не и нелюбезно.
Здрачът премина в мрак и тъй като облаците покриха небосклона, светлинката на звездите не достигаше до земята. Стана тъмно. Мъжете, младежите и момчетата забързаха към шатрите. Внимателно се приближиха отново и кучетата.
Татанка-Йотанка беше гост на Хавандшита. Затова старият заклинател въведе знаменития си гост в своята шатра. Непознатия белокож Матотаупа покани у дома си.
Вождът и гостът му седнаха в шатрата край огнището, докато децата и жените стояха в дъното. Харка също си възвърна обикновеното скромно държане. Унчида предвидливо беше приготвила вече лапите на едната кафява мечка, която Матотаупа беше убил, когато излязоха на лов с Дългото копие, и ги бе набола на шиша и сега Матотаупа въртеше печащото се месо.
Белият се усмихна под мустак и извади една къса лула от ловния си жакет.
— Велики вожде Матотаупа — каза той, — миризмата на печено в тази шатра ми харесва! Ти си добър стопанин! Добър стопанин си и добър ловец! Нека станем приятели. Чуй моето име: аз се казвам Червения. The Red се казвам аз.
— Ти стреляш добре и ръката ти е щедра — отвърна спокойно Матотаупа, а Харка слушаше внимателно. — Да, нека бъдем братя.
Матотаупа превъртя още веднъж мечата лапа на шиша. Когато тя се изпече, той я свали и я сложи в
