— Значи, мечката сигурно се е скрила там на брега в храсталака и яде.
— Хау.
— Твърдокаменни Харка, Нощно око. Убиецо на вълци! Сега аз ще ти разкажа нашия боен план, в който ти ще имаш важна задача, която инак може да бъде изпълнена само от възрастен боец. Ти ще трябва да раздразниш мечката, така че тя да излезе иззад храсталака и да насочи вниманието си само към теб, защото ще иска да те нападне. А аз, незабелязан от мечката дотогава, ще изтичам и ще забия ножа си в сърцето й!
— Добре, татко.
Харка произнесе думите спокойно, ала почувствува, че цял пламна.
— Сега изтичай най-напред отсреща до онова малко възвишение. Там, където чимовете са разровени, ще видиш няколко камъка да стърчат от земята. Вземи ги, за да замерваш с тях мечката.
— Добре.
Харка изтича бързо към мястото, което беше посочил баща му, и изтръгна няколко удобни за държане връка камъка от песъчливата пръст.
Когато се върна при баща си, той завари конете вече съвсем неспокойни. Край водата нещо се беше раздвижило. Кракът на жребеца беше издърпан навътре в храсталака. На Харка се стори да чува пречупването на кости между две яки челюсти.
Матотаупа отиде да се скрие в тревата, доста далеч от конете, като нареждаше на сина си Харка, който вървеше с него:
— Тук, към това място, където аз лежа, ще трябва да се оттеглиш, когато мечката излезе от храсталака, за да те нападне. Трябва да се опиташ така да я раздразниш, че да се изправи на задните си крака. Тогава най-лесно ще мога да забия ножа в сърцето й!
— Да, татко!
Харка си пое дълбоко дъх, после хвана по-удобно камъните и се насочи право към опасността.
Вървеше изправен през тревата, която тук стигаше до коленете му, към онова място на брега на рекичката, където лежеше огромната сива мечка. Когато се приближи на един хвърлей, той запрати първия камък.
Ударът не даде никакъв резултат.
Харка чуваше обаче прашенето и мляскането, с което мечката поглъщаше вкусната си плячка.
Харка хвърли втория камък и веднага след това и третия. Прашенето и мляскането престанаха, клоните се раздвижиха, появи се една остра муцуна и една лапа, която още стискаше с ноктите си крака па младия жребец.
Харка се прицели с четвъртия камък върху муцуната, ала удари до нея. Може би беше улучил челото на мечката или само го беше закачил. Звярът изръмжа злобно, със заплашително ръмжене, което прониза до мозъка на костите онзи, към когото беше насочено.
Харка хвърли последния камък.
Въздействието беше слабо. Мечката само се подаде малко по-напред, ръмжеше и изчакваше.
Страшното спокойствие на огромната сива мечка направи положението за Харка съвсем опасно. Той не можеше да си позволи да отиде да вземе други камъни, след като беше раздразнил вече звяра. Докато отиваше до изровеното място, бързата мечка можеше да му пререже пътя към баща му. Ала Харка не искаше и да изостави задачата си.
Той изрева срещу мечката.
Това също не подразни огромния хищник. Той отговори само с късо, силно раздразнено ръмжене. Харка се реши на сетна смела постъпка. Скочи съвсем близо край брега.
Сега той видя сред клоните на върбалака огромното тяло на звяра, приведен над наяденото кърваво тяло на убития жребец и измъкващ се все по-напред, леко ръмжащ, с издадени напред лапи и с насочен към нападателя поглед на малките си очички…
Харка беше измъкнал ножа от канията и го захвърли, прицелващ се спокойно, въпреки голямата си възбуда, с все сила срещу мечката.
Ръмженето замлъкна. И след една секунда злокобна тишина огромното животно излезе иззад храсталака. Лапите и устата му бяха още кървави от току-що погълнатото месо. Мечката отмахна ножа, който стърчеше в кожата на главата й като нахална муха, и побягна с неочаквана, всяваща ужас бързина към Харка. Момчето беше на твърде голямо разстояние от баща си. Извърна се и се хвърли в бяг с все сили със зигзагообразни скокове към мястото, където знаеше, че се намира баща му.
Мечката вече беше непосредствено зад него.
Изведнъж Харка се спря. Сърцето биеше чак в гърлото му. Той се извърна и видя мечката, която се беше изненадала от светкавичното обръщане на момчето. Хвърлило се в тази битка на живот и смърт, момчето нададе остър боен вик в лицето на звяра. То знаеше, че баща му беше все още твърде далеч, твърде далеч!
Ала в този миг се случи нещо. Някакъв предмет изхвърча покрай Харка, но се забоде в тревата…
Ножът на баща му!
Той не беше улучил звяра.
Мечката, раздразнена до краен предел, като видя, че нападателите й са двама, сега се изправи върху задните си крака, за да смаже най-напред момчето със силните си предни лапи.
Харка, който стоеше пред нея, със своите дванадесет години беше израсъл вече до един метър и шестдесет и осем сантиметра, ала изправеният звяр далеч го превишаваше. Момчето не достигаше дори до рамото на мечката и огромната лапа можеше да се стовари с всичка сила върху него. То разполагаше вече с едно-единствено оръжие, гъвката бойна тояга, и в това отчаяно положение все още не можа да прецени, че трябва да си послужи с нея. Само за миг то я размаха и улучи с камъка едната лапа на звяра.
Това забави нападението на животното. Този миг използува Матотаупа. Притича с огромни скокове. Без оръжие в ръка, той се хвърли зад гърба на мечката и обгърна гърлото й с ръце.
Звярът, който беше насочил цялата си ярост и внимание към Харка, беше силно изненадан от нападението откъм гърба. Той не отвърна изведнъж с пълна сила, а заудря напосоки с лапите си; тъй като едната му лапа беше улучена от бойната тояга на Харка, той почти не можеше да я използува.
С невъобразимо, нечовешко напрежение борещ се с всички сили за своя живот и за живота на сина си, Матотаупа стискаше шията на мечката. Краката му здраво, се бяха вкопали в тревата, мускулите му бяха изскочили, вените набъбнали, посинели, а от слепоочията му се стичаха капки пот. Раззинал огромната си паст, хищникът се бранеше, издаваше езика си силно напред, показвайки всичките си опасни зъби. Той направи опит да прехвърли врага си през глава.
— Татко! — извика Харка и замахна тоягата, за да улучи още веднъж мечката, този път по задната лапа, с която животното се беше запънало в тревата.
Силите на мечката явно не отслабваха, макар че от устата й излизаше предсмъртно хъркане. Очите на Матотаупа бяха широко отворени, той дишаше тежко.
Харка съзря между снопчета трева дръжката на ножа, който Матотаупа беше захвърлил. Той скочи и измъкна ножа. Когато се върна при баща си, който продължаваше борбата, мечката, която вече беше загубила дъх, полетя към земята, ала вождът също беше изразходил силите си. Сгромолясващото се животно повлече със себе си и Матотаупа.
Харка искаше да подаде ножа на баща си. Ала Матотаупа все още не му обръщаше внимание. Хъркащ, той се измъкна изпод мечката … и сега сграби ножа.
Тялото на животното потреперваше; то удряше с неранената си лапа на вси страни. Матотаупа безстрашно се свря под лапите на звяра и заби ножа в сърцето му.
Главата на мечката се отпусна назад, лапите също паднаха безжизнени. Мечката се обърна още веднъж на другата страна. След това вече не се помръдна.
Голямата сива мечка беше мъртва.
Над прерията се разнесе високият, ликуващ победен вик на двамата индианци.
След като си поеха на няколко пъти дълбоко дъх, те се наведоха заедно да разгледат животното. Беше особено едър и силен звяр на средна възраст. Сега, когато той вече лежеше в тревата, Харка още веднъж се учуди на огромната челюст, на едрия труп, на лапите с извити нокти, които само няколко мига преди това бяха все още така опасни за него.
