— Велик ли е? Тайнство ли е?
— Да.
— Тогава сигурно е същият дух, защото две велики тайнства не могат да съществуват.
— Ти говориш разумно, дете.
— Може ли твоят дух да прави магии?
— Аз не го познавам така отблизо. Той е твърде велик за мене.
— Какво казват вашите заклинатели?
— Различни неща говорят техните езици.
— Как така говорят различно?
— С теб не може да се справи лесно човек, Харка: Едни казват, че тайнства или чудеса — както ние казваме — е имало само в някогашни времена. Други казват, че те са възможни и днес. Трети обаче мислят, че никога не е имало никакви тайнства и всичко може да се обясни съвсем естествено.
— Ти си мъж, Жълта брада, ти трябва сам да разсъждаваш и сам да знаеш кое е правилно!
— Ти още не си мъж, Харка, а само момче. Но кажи ми, как ти си обясняваш нещата?
Бузите на Харка пламнаха, ала той не се подвоуми! да отговори:
— Съществува Великото тайнство и много по-малки тайнства, има един Велик дух и други по-малки и затова има голяма магия и малки магии. Някои заклинатели са силни и властвуват над по-големите тайнства. Някои заклинатели не умеят така добре да разговарят с духовете. Тогава те грешат и другите, пък и бойците, са недоволни от тях.
— Това е интересно. Ти ми отговори откровено, Харка. Затова и аз ще ти отговоря, ако имаш да ми зададеш други въпроси!
— Имам още един въпрос. Ти смяташ ли, че мечият дух ни преследва, задето ние надупчихме образа му?
— Но това е истинска глупост, моето момче! Кой говори такива неща?
— Жените от шатрата на Непознатата мида.
— Трябва да ги накарат да млъкнат!
— Хау! — съгласи се Непознатата мида и стана, за да отиде в своята шатра и отново да се погрижи да въдвори ред там.
Сега белият мъж и Харка отново не можеха да разговарят. Затова те останаха край огнището и зачакаха. Харка не се изморяваше така лесно.
Навън валеше като из ведро. Дори и призори все още не се разсъмваше, тъй като облаците продължаваха да закриват небето.
Най-после братът на Матотаупа влезе в шатрата. Нямаше нищо ново за разказване. Мечката не се беше появила вече. След дългия и силен дъжд обаче беше станало невъзможно да се открият следите й и да я проследят. Не оставаше нищо друго, освен всички да бъдат нащрек. Тримата бойци, които бяха отишли да търсят следите на изток, се бяха върнали без резултат.
Преди обяд дъждът спря. Различни ветрове гонеха облаците по небето с различна сила и във всички посоки. От време на време синият небосвод отново просветляваше и слънчевите лъчи, освободени за миг и пак бързо прикрити, достигаха до ливадите и горичката, където тревите и листата блестяха с безброй водни капчици. Част от мъжете се бяха събрали, за да подемат отново мечия танц за успокояване на мечия дух. Тъй като всички знаеха, че хищникът е някъде наблизо, подражаването на ръмженето и рева на мечката и видът на преоблечените като мечки мъже правеха силно впечатление на хората и непрекъснато държаха нервите им в напрежение. Децата нямаха желание за игра. Младежите се упражняваха в хвърляне на копие. Художникът наблюдаваше мечия танц, ала не смееше вече да прави своите скици, защото се страхуваше да не предизвика неприязънта на възбуденото племе.
Харка се навърташе около белия човек. Къдрокосия и Харпстена стояха заедно и поглеждаха ту към Харка, ту към художника. По пладне, когато вече стана приятно топло и вятърът беше изсушил високата трева, художникът се запъти към конското стадо. Бяха отнесли вече убития млад жребец, ала следите от голямата локва кръв все още се разпознаваха. Харка реши за следващата нощ да завърже най-добрите коне от стадото на баща си за кола пред шатрата им. Щеше да помоли чичо си за разрешение.
Тъй като нямаха работа, децата отново претърсиха горичката за мечи следи. Може би все пак щяха да открият нещо, убягнало на мъжете. Художникът наблюдаваше заинтригуван как момчетата оглеждат всяко стръкче трева, всяко листо, всяко стебълце. Можаха да разберат по кой път мечката се беше приближила до конското стадо и откъде бе избягала отново, а край потока в пясъка се беше запазил последен отпечатък от мечата лапа. Но това беше всичко. Навън в прерията следите съвсем се губеха. Проливният дъжд беше заличил всичко, което би могло в друг случай да се открие.
След напразното търсене момчетата отново се събраха край художника. Харка използува удобен момент, за да попита дали би могъл да даде един изстрел.
— Не бих имал нищо против, моето момче, ала; куршумите ми са вече на привършване. Ще трябва да изчакам, докато отново се върна при белите мъже, за да подновя запаса си.
Харка беше разочарован, ала не го показа. И не беше разочарован само защото няма да може да стреля нито веднъж с пушката. Към това се прибави и ужасът, че собственикът на една пушка не само трябва да заплати за нея с голяма разменна стойност, но че и непрекъснато остава зависим от белите мъже, защото трябва да се снабдява от тях с куршуми. Човек не може сам да си майстори куршумите както стрелите!
Денят клонеше към залез; слънцето се скри зад гребена от Скалистите планини.
От групата на Матотаупа, която беше излязла на лов за мечката, още никой не се беше върнал. Когато здрачът съвсем се сгъсти и стана тъмно, се върнаха съгледвачи, които бяха излезли с конете си да проследят мечката. Не я бяха открили. Това беше учудващо. Животното сигурно беше много хитро и опитно, щом умееше да се крие така добре. Освен това мечките можеха да се придвижват бързо на големи разстояния.
Мъжете откараха конското стадо от реката на поляната сред бивака, за да могат по-добре да го охраняват през нощта сред шатрите. Кучетата обикаляха, душейки, ала също не намериха нищо ново. Харка завърза своя ловен кон и Пъструшко пред бащината типи. Мъжете се посъветваха и се разпределиха на групи за нощно дежурство. Младежите също щяха да излязат да дежурят, ала нямаше да носят сами отговорността.
Ветровете гонеха високо горе по небето облаците и цялата нощ бе осеяна със звезди. Само на изток все още се кълбяха тъмни облаци.
Харка си легна веднага след вечеря и посъветва и Харпстена и Къдрокосия да сторят същото. Трябваше навреме да си отспят, та да бъдат бодри и готови, ако се случи нещо късно през нощта, каза им той. Преди да заспи, дочу тихия разговор на Жълтата брада и Непознатата мида край покрития огън, ала можа да разбере само отделни думи.
Нощта премина, без да се случи нещо.
На сутринта Стрелата с пера, братът на Матотаупа, свика бойците на съвещание.
— Бойци от Мечата орда, от племето оглала от големите племена на дакота! — заговори той. — Аз дълго мислех къде може да се скита мечката и дали ще нанесе още щети на нашите коне и шатри. Питах се това вечерта. През нощта обаче сънувах дълъг и съвсем ясен сън. Аз самият бях мечката. Отидох на юг, натам, където надуших останките на бизоновите трупове. Вие знаете, че ние бяхме оставили за храна на нашите кучета и на вълците някои стари, жилави бизони, които бяхме убили по време на лова. Аз бях мечката и забързах натам, за да се наям. Аз, мечката, намерих и три млади бизона, които нападнах. Вълците се разбягаха, защото се уплашиха от мен. Младите животни бяха крехки и много вкусни. Никой не ме безпокоеше. Когато се заситих, аз отново се запътих на север, за да нападна конското стадо на Мечата орда. Тогава насреща ми се изпречи един огромен боец с копието си и ме уби. Какво означава този сън за нас?
Насядалите в кръг бойци го изслушаха с голямо внимание. Сега те започнаха да се изправят един след друг, за да кажат скромно мнението си.
Сънища може да гадае само Хавандшита, заклинателят — заговори първият, наричан Стария гарван. — Да изчакаме той да се върне.
— Не — противопостави се вторият, наричан Чотанка Флейтата. — Този съвет е лош. Духовете са ни
