Непознатата мида превеждаше.
— Ако я улуча в сърцето или право в мозъка… но това е само една пушка, а черепът на Гризли е твърд.
— Значи, и твоето оръжие върши работа колкото стрелата и лъка, тогава ти ще си останеш в шатрите.
— Както кажеш.
Стрелата с пера си избра седмина въоръжени с лък и стрели бойци, с които щеше да отиде най-напред, за да разгледат мечата следа. За да не заличат дирята, мъжете не излязоха с конете си, а пеша.
Когато те изчезнаха и групите на любопитните отново се пръснаха из бивака, Харка, Харпстена и Къдрокосия се озоваха на върха на пясъчния хълм.
— Сега ще се съвещаваме — каза Харка. — Какво мислите вие?
— Следата била от около два дни — каза Къдрокосия.
— Да, и аз чух това — потвърди Харпстена.
— Какво означава то? — попита Харка другарите си.
— Или е същата мечка, или е друга — каза Къдрокосия. — Ако е същата мечка, която са срещнали Дългото копие и Жълтата брада, тогава и тя е избягала като тях от планината и е дошла в околностите на нашия бивак. Матотаупа и неговите трима бойци или са забелязали това и са се върнали обратно към бивака ни по дирята, или не са я забелязали и търсят животното в планините. А може да е и друга мечка.
— Няколко сиви мечки никога не се задържат в една и съща местност. Ала две, това е възможно — подхвърли Харпстена.
— Хау, това е възможно. Какво ще правим сега?
— Ще търсим около бивака нови мечи стъпки. Никой не може да ни забрани това — предложи Харпстена.
— Съветът ти е умен — съгласиха се Харка и Къдрокосия.
— Какво ще направим? — попита Харка.
— Аз мисля така — рече Къдрокосия — или мечката е минала покрай нашия бивак на три хвърлея копие, или е дошла на някое местенце още по-близо до шатрите ни. Ето това ние ще трябва да проверим. Ще претърсим най-основно около бивака.
— Точно така.
Водени от Харка, който най-добре се беше изучил да разпознава следи, трите момчета се промъкваха целия следобед около бивака. Те проверяваха и най-мъничката следа и тъй като обитателите на шатрите бяха многобройни, имаше твърде много отпечатъци по земята. За свое най-голямо съжаление обаче те не можаха да намерят нищо, което да говори за минаването на сива мечка наблизо.
Когато започна да се стъмва, Стрелата с пера се върна с четирима от своите седем бойци. Те също не бяха свършили много работа. Открили две следи, които сякаш били от същото животно. По тях можело да се съди, че мечката е отишла на изток. Трима от бойците продължили по посока на тези следи. Когато Стрелата с пера разказваше за това в шатрата на Непознатата мида в присъствието на децата, на тях им се стори, че заместникът на вожда не е доволен от хода на събитията. Накрая той подчерта това изрично:
— Нашите бойци се пръскат насам-натам — четирима на запад, трима на изток, и по този начин ние се лишаваме за момента от едни от най-добрите си бойци.
Случаят с мечката занимаваше много децата. Трите момчета стояха цялата вечер и накрая Харка и Харпстена останаха в шатрата на Непознатата мида да спят заедно с Къдрокосия. Нямаше нищо необичайно в това децата да останат да преспят една вечер при съседи, приятели или роднини.
Заровиха огъня и трите момчета се сгушиха едно до друго под завивките. Непознатата мида не беше в шатрата. Той беше поел дежурството край конското стадо още с настъпването на нощта. Така децата бяха сами в шатрата с петте жени.
Харка още беше буден, когато двамата му другари вече спяха дълбоко. Той долови шушукане откъм женските постели и се ослуша да чуе какво се говори.
До ушите му достигна ясно гласът на бабата Шарената крава.
— Ще се случи нещастие — шепнеше тя.
— Хуш, хуш. — Четирите останали жени се скупчиха като подплашени птици в гнездо.
— Мечката ще ни накаже.
— Хуш, хуш — изсъскаха четирите жени страхливо.
— Духът й е обиден!
— Хуш … хуш …
— Всички, които стреляха по духа, ще бъдат преследвани от него. Вярвайте ми!
— Хуш… хуш… — Жените се свираха все по-близо една до друга.
— Жълтата брада … Шонка … Харка … Харпстена … цялата шатра на вожда!
— Хуш … хуш … хуш!
— Я млъкнете най-после! — каза високо и решително Харка.
Жените млъкнаха. Загърнаха се в завивките си и сякаш заспаха. Само бабата продължаваше да мърмори нещо неразбираемо под носа си.
Харка не завиждаше на Непознатата мида и на Къдрокосия за многото жени, които ги обслужваха. Мисълта, че следващата нощ отново ще спи в бащината типи, му беше приятна. На първо време той почувствува известно облекчение, когато първите нощни часове преминаха и Непознатата мида отново се върна в своята типи. Мърморенето на бабата най-после секна.
Сега Харка също заспа. Унасяйки се, той чу още веднъж отвън вятъра и дъжда, който барабанеше по чергилата на шатрата.
Когато се събуди отново, навън беше още тъмно. Скочи и отхвърли завивката, защото беше разбрал, макар и неясно и като насън, че не се беше наспал, а нещо го беше събудило. Но какво? Не беше ли извикал някой! Да, сега викът се повтори и всички останали обитатели на шатрата също наскачаха от постелите си. Навън бурята все още бушуваше и дъждът плющеше.
Непознатата мида изтича навън и трите момчета веднага го последваха. Дъждът шибаше по голите тела. Почти нищо не можеше да се види, тъй като облаци закриваха месеца и звездите. Разнесоха се нови викове.
— Мечката! Мечката!
Откъм шатрата на вожда проехтя силен вик:
— Всички деца да се приберат по шатрите!
Неохотно, но все пак достатъчно благоразумни, за да разберат причината за това нареждане, Къдрокосия. Харпстена и Харка се подчиниха. Ала те останаха на входа на шатрата, за да се ослушват навън.
По шумовете и виковете, които долитаха до тях, можеше да се съди, че търсят хищника край конското стадо.
Зад гърбовете на децата, навътре в шатрата, се надигна многоглас шепот:
— Мечката, духът на мечката! Духът на мечката идва да си отмъсти!
Харка неволно се извърна назад. Съзря една от трите дъщери, която разравяше огъня в средата на шатрата, така че пламъците отново лумнаха. До нея стоеше бабата. Тя беше си присвоила надупчената от куршума, стрелите и копието рисунка с изображението на мечката и сега я държеше нависоко, така че разкъсаното платно се осветяваше от пробягващите отблясъци на огъня. Лицето на старицата беше озарено и разкривено от ужас и възторг. От полумрака прозвуча отново изплашеният шепот на останалите четири жени. Бурята разтърсваше шатрата. През входа, където стояха момчетата, внезапно нахлу вятър, раздуха огъня и раздвижи платното, от което образът на мечката сякаш се размърда. Отвън прозвучаха виковете на мъжете. Три пъти гръмна пушката.
Всичко това направи призрачно впечатление на обитателите на шатрата. Къдрокосия започна да произнася думи на своя непознат за Харка роден език, като правеше при това заклинателски движения.
Харка също се почувствува потиснат за миг, ала веднага се съвзе.
— Млъкни! — смъмра той Къдрокосия и сложи ръка пред устата му.
Ала Къдрокосия Чернокож отблъсна ръката на Харка и продължи да произнася своите заклинателски слова срещу лошата магия.
