някаква по-висша сила.
Матотаупа гледаше момчето с голямо учудване, без да каже на първо време нещо. Харка пристъпи към чейени. Посочи камъка от огърлицата му, който блестеше като обедното слънце, и бързо попита, с остър поглед, който срещна и задържа погледа на чейени: — Тайнства? Какви? Такива?
— А, ти искаш да кажеш за този камък — отвърна чейени тихо, смутен, — този … да, златото…
— Искат ли го белите мъже? Да го крадете от нашите ловни райони ли сте дошли вие?
Преди Матотаупа да отпрати момчето на мястото му, белият мъж се намеси и накара чейени да му преведе за какво ставаше дума.
— Момче — отвърна след това той съвсем сериозно и чейени превеждаше дума по дума, — ние не искаме да крадем нищо от вас. Погледни. — Той извади две кесии, отвори ги и прекара през пръстите си купчина блестящи монети, каквито хората на Мечата орда никога досега не бяха виждали. — Гледай, злато и сребро! В сравнение с желанията, които имам, аз съм богат човек, имам достатъчно злато и няма защо да заплашвам или да ограбвам някого. Аз искам само да рисувам картини, защото това ме привлича като магия. Ала ти имаш право, дете, да бъдеш загрижено: никога не е добре, когато хората притежават такива тайнства. Има твърде много разбойници и крадци на този свят! Най-добре е дамълчи човек за тези неща и да ги пази скрити!
Харка благодари на говорещия и отново се оттегли.
— Хау! — каза Матотаупа. — Така е и аз виждам, че ти, бели човече, си справедлив, човек. Аз ще убия мечката, а ти ще нарисуваш моя портрет. Утре започваме.
На другия ден в шатрата на вожда още с пукването на зората всички бяха будни. Тъй като ловците не искаха да взимат за предвидения лов повече храна, отколкото беше необходимо, вождът предложи на гостите си богата закуска. Прелетната птица Жълтата брада мислеше, че ловците ще тръгнат веднага след това, ала беше сбъркал. Вождът изпрати най-напред Старата антилопа да свика бойците му, за да изиграят всички заедно мечия танц, с който да призоват духа на мечката. Старата антилопа изказа опасенията си, че заклинателят Хавандшита отсъствува от бивака и няма да може лично да разговаря с духа на мечката преди този толкова опасен лов. Ала Матотаупа беше силно обладан от ловната страст и не обърна внимание на изказаното опасение. Взе кафявата меча кожа, която пазеше в шатрата си, надяна главата й върху своята, пусна кожата да виси по раменете му и излезе навън, където го очакваха двадесет други бойци, също загърнати в мечи кожи. Мъжете запристъпваха по поляната в кръг като мечки, тромаво и същевременно ловко, като подражаваха на рева и ръмженето на мечките. Всички обитатели на бивака се насъбраха да присъствуват на мечия танц.
Харка остана малко встрани, за да може да наблюдава Жълтата брада. Белокожият беше извадил нещо от джоба си, прилично на бяла кожа, и правеше върху него черти с едно тайнствено жезълче. Когато забеляза, че момчето го наблюдава, белият човек кимна на него и на Дългото копие да се приближат, подаде на Харка да види скицата на мечия танц и накара Дългото копие да му преведе:
— Ето, виждаш ли, момче, така се прави картина. Това не е нищо друго освен картините, които вие сами рисувате по вашите бизонови кожени завивки със синя, жълта и червена боя.
Харка разгледа скицата най-внимателно.
— Възможно е — каза след това той.
Техният разговор беше привлякъл вниманието на неколцина бойци. Липата им помрачняха, ала те не казаха нищо.
Мечият танц се проточи цялата сутрин. По пладне малката група бойци най-после тръгна на път. Към нея се числяха Матотаупа, Дългото копие. Старата антилопа и още един боец от племето. Правата и задълженията на вожда на племето по време на отсъствието на Матотаупа щеше да поеме неговият брат, когото всички наричаха Стрелата с пера.
Прелетната птица Жълтата брада не тръгна с тях Мъжете, жените и децата на Мечата орда били за него много по-важни, отколкото мечката така заяви той усмихнат на потеглящите ловци.
Четиримата мъже препуснаха с конете на запад в прерията, предвождани от Дългото копие. Момчетата съпроводиха донякъде ловците. Когато те се върнаха в бивака, Харка забеляза, че Прелетната птица иска да разговаря с него. Момчето се приближи към художника, който извика Непознатата мида да превежда. Чрез него той помоли Харка да му покаже заедно с Младите кучета индианските игри. Молбата допадна на Харка, тъй като момчетата сами трябваше да си запълнят времето за един, два или три дни, докато се върне ловната група и племето разбере дали са успели да убият големия сив звяр.
Така Харка отново събра Младите кучета да играят на топка. Донесоха малката кожена топка и определиха отворите на шатрите, които щяха да служат за врати. Момчетата надойдоха със своите ясенови пръти, извити на края, разделиха се на две групи и в миг поляната сред бивака, на която до преди малко бяха призовавали духа на мечката, се изпълни с веселите и възбудени викове на играещите деца. Бурни одобрения и силен смях избухваха, когато най-малкият син на Старата антилопа се впускаше с невероятна бързина след топката и често я измъкваше пред самия прът на някое от големите момчета.
След като приключи играта, Харка реши съвместно със Съвета на младите кучета да покажат на чужденеца, който не желаеше да излезе на лов, как момчетата от племето дакота умеят да си служат с лъка и стрелата.
Когато Червените пера забелязаха приготовленията им, те също се приближиха и предложиха любезно ла вземат участие в състезанието. Младите кучета веднага се съгласиха. Харка помоли художника да им нарисува за мишена една сива мечка.
Чужденецът прие с удоволствие. Той пожертвува едно от платната си и нарисува с бърз замах на четката една изправена сива мечка в наполовина естествена височина. Когато поставиха картината далеч от бивака на една голяма поляна, виковете на момчетата наоколо заглъхнаха. Всички загледаха учудено, бойците също мълчаха изумени.
— Духът на мечката — зашушукаха те, — духът на мечката дойде!
Харка също беше станал нерешителен.
— Какво има? — осведоми се белият мъж чрез Не познатата мида, — Не е ли сполучлива картината?
— Твърде сполучлива — преведе Непознатата мида отговора на бойците. Мъжете се страхуват от магията.
— Тогава аз сам ще разваля тази магия — отвърна решително Прелетната птица. — Мъжете на дакота трябва да видят, че никой не бива да се страхува от една картина.
Той влезе в шатрата на вожда, изнесе оттам пушката си и застана на сто метра пред картината. Харка се изправи веднага до него и наблюдаваше как той зареди своето мацаваки и го взе за прицел. Момчето чу изстрела и забеляза ритането на приклада, което не нарани стрелеца.
Куршумът удари мечката на картината в рамото; можеше да се види дупката на платното.
Ъгълчетата на устните на Харка се отпуснаха.
— Не си ли доволен? — попита го белият човек чрез Непознатата мида.
— Не — отвърна Харка откровено. — Ти само раздразни мечката с твоя изстрел, но не я уби. Нима е толкова трудно да се улучи право в целта с твоето мацаваки?
— Ти ме развеселяваш, момче! Не, това не зависи от пушката, причината е моята неспокойна ръка! А сега вие ми покажете как могат да улучват младите дакота.
Магията беше развалена.
Най-напред пристъпиха Червените пера. Те застанаха на сто и петдесет метра от целта и изстреляха стрелите си със сила и сигурност. Не една стрела остана да стърчи забодена в тялото на мечката. Шонка също излезе напред и стреля не лошо. Прелетната птица непрекъснато изказваше възхищението си.
После дойде редът на Младите кучета. За тях разстоянието за стрелба беше осемдесет метра. Художникът се изненада, когато слабоватото момче, на което той покрай Харка почти не бе обърнал внимание в шатрата на вожда, даде най-добро попадение, неговата стрела попадна точно „в сърцето“ на Гризли. Всеобщо шумно ликуване възнагради Харпстена.
Последен дойде редът на Харка, Когато пристъпи напред, той не носеше нито лъка, нито стрелата си.
— Тази мечка бе убита от стрелата на Харпстена — каза той. — Да предположим, че сега нова мечка е дошла върху тази картина. Нея аз ще убия с копие!
