момчетата само втори? Каква работа имам аз сред Червените пера? Поканете по-добре победителите от състезанията на момчетата!
— Това остави да решат Червените пера, Харка! Ела и доведи коня си!
— Червените пера не са решили, а са се оставили Шонка да ги наговори, като някоя шатра, пълна с жени.
— Тогава изпитай силите си в състезание с тази шатра, пълна с жени! — Четан се усмихна предпазливо, той не биваше да създаде впечатление, че иска да се подиграе над момчето.
Харка се замисли. После каза раздразнено:
— Добре, от мен да мине. Ще дойда.
— Добре.
Разстоянието, определено за надбягването, беше двойно по-дълго и по-трудно, отколкото онова, което бяха преминали Младите кучета. В последната трета то се изкачваше по един песъчлив хълм и после стръмно се спускаше надолу. А пред целта пътят продължаваше доста време направо и отдалеч можеше да се обгърне с поглед. Съдии на състезанието този път щяха да бъдат двама бойци, единият от които бе Старата антилопа.
Момчето отиде при своя ловен кон, сивия жребец. Поведе го от стадото към мястото, откъдето трябваше да тръгнат, така че да може още веднъж добре да огледа разстоянието, което трябваше да се пробяга. Пясъчният хълм му беше много добре познат.
Всички се събраха край брега на потока. Последен дойде Шонка. Той щеше да тръгне недалеч от мястото, където стоеше Харка. Яздеше тригодишен червен кон, яко животно. Ездачите държаха в ръка кожените си камшици. Бяха само по пояс и набедреник, както излизаха на лов за бизони.
Конете танцуваха и удряха вече нетърпеливо с копита. Старата антилопа даде сигнала за тръгване и в миг всички коне се понесоха в бяг.
Харка беше обмислил добре своята тактика. Петнадесет ездачи вземаха участие в състезанието. Всеки щеше да се опита да излезе начело в първите две трети на пресечката, за да може след това пръв да се изкачи по стръмния песъчлив склон, който беше най-удобното разстояние за конете. Именно тази най- благоприятна пресечка беше широка само няколко метра. Там можеше да стане натрупване на ездачи и коне и никой не би могъл да предвиди какво би се случило при евентуални сблъсквания. Затова Харка реши изобщо да не разчита на това най-благоприятно място, а да се устреми към едно по-трудно място за преминаване, което той по своя преценка лесно щеше да преодолее с опитния си кон. Времето, което би загубил в този случай, лесно щеше да навакса от това, че групата ездачи нямаше да могат да му препречат пътя.
Сивият жребец бягаше леко и бързо. Харка беше се притиснал към врата на животното, за да облекчи товара му и да оказва колкото се може по-малко съпротивление на въздушното течение. Той летеше върху гърба на животното с онова задоволство, което един добър ездач всякога изпитва в такъв миг. Ала той не беше сам, както предполагаше. И друг ездач беше избрал същия маршрут. Това беше Шонка. Глава до глава летяха сега сивият жребец и червеният кон на Шонка — и двата млади, и двата жребци, и двата водени от силно желание за победа. Зрителите наоколо крещяха одобрително, за да насърчават ездачите и да дадат воля на собствената си възбуда. Някои от ездачите също викаха високо, ала Харка и Шонка мълчаха, насочили цялото си внимание върху конете и пътя. Конете летяха глава до глава, ту единият, ту другият взел съвсем малка преднина, с развети гриви и опашки, със силно издадени напред глави, с разтворени ноздри и увиснали юзди, направлявани от ездачите само с притискане на бедрата.
— Хи-йе-хи-йе!
Зрителите крещяха все по-високо и по-възбудено.
Двамата ездачи достигнаха пясъчния хълм. Мустангите им се изкатериха леко нагоре, без да се подвоумят, без да се плъзнат. Останалите коне едва сега достигнаха подножието на възвишението. Само Четан беше издържал на темпото на Харка и Шонка; той се беше отделил от голямата група и остави коня си да се изкачи по хълма на еднаква височина с двете момчета. Ала ето че трима други ездачи вече го настигаха.
Харка нямаше вече време да поглежда за Четан или другите. Искаше да достигне пръв билото на хълма, за да се хвърли след това в безумно смел скок от надвисналия закръглен връх към пясъчния склон.
Конят на Шонка все още летеше редом с него. Ала Харка умело прецени известни малки предимства на склона на хълма, така че сивият кон напредна малко по-бързо. Той вече взе преднина половин глава. До билото оставаха още два метра, още един… още… Сивият жребец на Харка вече беше взел цяла глава преднина и съдиите на състезанието от другата страна сигурно вече бяха видели носа му да се появява над закръгления връх на хълма.
Шонка беше започнал да удря коня си с камшика, В момента, когато Харка се готвеше да предприеме със своя жребец замисления много смел скок по склона, той чу камшикът да изплющява върху задницата на неговия кон. За по-малко от миг мустангът се сепна и обърка; той скочи, но не така устремено, както при спокойно движение — полетя със своя ездач във въздуха, ала неуспешно, сгромоляса се и се преобърна. Харка се беше вкопчил в него с бедрата и ръцете си, без да хваща юздата. Полудивите коне са изненадващо ловки и издръжливи. Сивият жребец отново се изправи заедно със своя млад ездач и се хвърли напред, вече съвсем побеснял, сякаш прерията гореше под петите му.
Шонка съшо беше преодолял хълма. Ала скокът на Харка по склона беше много по-бърз, отколкото който и да е друг от ездачите да бе успял да преодолее това най-трудно разстояние, при което конят трябваше да се задържа по стръмния пясъчен склон. Четан, който бе преминал възвишението на по-благоприятното място също се бе позабавил на стръмния склон. Така Харка пристигна пръв на целта със своя разлудувал се сив жребец, залят от радостните възгласи на зрителите. Втори пристигна Четан, трети — Шонка.
Всички извърнаха животните веднага зад целта и се върнаха ходом при двамата съдии на състезанието, които оповестиха резултатите.
Прашен и потънал в пот като всички останали участници, Шонка поиска думата. Този — посочи той към Харка — не е победител. Той не премина пресечката с яздене, а игра на топка със себе си и със своя кон и се отъркаля по склона надолу.
— Пффф… — изфуча Антилопата и това означаваше глупост, тъпоумие, нахалство.
С това Шонка бе отхвърлен.
Ала Харка се приближи на коня си до Шонка.
— Лъжец! — извика той. — Смърдящ койот с крастава кожа, мръсна жабешка мутра! Какво направи? Удари коня ми! Сври се някъде, където никой няма да може да те вижда, за да не заплюят хората позора ти в лицето!
Зрителите наоколо, особено бойците, насочиха погледи към тях. Една синя резка пресичаше задницата на сивия жребец и само направляван от чужда ръка камшик можеше да я е нанесъл.
Избухна всеобш вик на презрение и ярост срещу Шонка.
Харка скочи на земята и пристъпи към коня на Шонка.
— Слез долу — каза той, — ще се борим двамата.
— Малко псе! — изсъска презрително и объркан Шонка.
— Слез, ти казвам, или аз ще те смъкна от гърба на коня! Ще ми платиш, задето удари ловния ми кон!
— Малко прерийно псе!… — Шонка се опита да си пробие път с коня през тълпата.
Тогава Харка вдигна кожения си камшик и удари с него Шонка през седалището, така че изплющя. В същия миг той вече беше хванал Шонка за крака и го бе смъкнал от гърба на коня. Шонка не беше подготвен за това. Олюля се и Харка го повали на земята. Момчето коленичи върху поваления, натисна го с лявата ръка на гърба, а с дясната издърпа назад главата му за кичура коса.
— Предаваш ли се?
Шонка дишаше задъхано.
— Той ще свърши, победен е — отсъди Старата антилопа.
Харка го пусна. Без да поглежда повече своя враг, той поведе сивия жребец, чиито слабини все още туптяха силно, на паша и после към стадото. Той галеше животното и го хвалеше непрекъснато.
Четан дойде при Харка.
— Шонка е подла пепелянка! — каза той. — Кога се е случвало такова нещо в Мечата орда! Баща му,
