горяха от желание да видят как Харка ще язди подготвения за лов на бизони мустанг на вожда, ще язди коня, който беше прескочил набодения със стрели бизон! Харка Стрелеца по бизони трябваше да вземе участие в състезанието и той се подчини, макар и с неудоволствие.
Младите ездачи се събраха край брега на потока, оттам щяха да тръгнат. Едно леко възвишение щеше да бъде целта на състезанието и там чакаше Четан с няколко момчета от Ордата на червените пера, за да реши кой е пристигнал пръв.
Четан извика високо и момчетата препуснаха в галоп. Матотаупа също наблюдаваше от края на горичката и се радваше на групата момчета, които се носеха като стрели през прерията, прилепени без седла за гърбовете на конете. Съвсем скоро се разбра, че всъщност състезанието щеше да се проведе между два коня: пъстрия кон, който яздеше Харпстена, и сивия жребец, върху който седеше Харка. Матотаупа знаеше, че неговият ловен кон ще победи, ако синът му го язди добре. Ала той много ясно видя — и може би беше единственият, който можа да прецени това, че Харка нарочно ме оставя коня да полети с все сили.
С висок победен вик Харпстена пристигна пръв на възвишението при Четан; той дръпна своя Пъструшко на задните му крака, така че конят да може да се вижда надалеч, и Младите кучета го посрещнаха с викове па одобрение… също и Харка, който беше пристигнал втори.
В спокоен галоп цялата група се върна обратно край потока, където момчетата щяха да продължат — да играят и да се къпят. Отведоха бързо конете в стадото.
Харпстена, който за първи път излизаше първенец в състезание, бе заобиколен от неколцина момчета, които отново се развикаха одобрително в негова чест. Край Харка обаче също се събраха друга група момчета, които искаха да поговорят с него за състезанието.
— То стана по твоя вина, Харка, не на коня — казаха сериозно те. — Твоят кон е най-бързият от всички, никой не се съмнява в това.
— Аз съм виновен, знам — отвърна рязко Харка и веднага пресече този разговор; започнаха плувните игри.
Привечер Харпстена и Харка се срещнаха пред бащината типи. Харпстена спря насила своя по-голям брат, който искаше да се измъкне.
— Харка — каза огорчено той, — защо направи това? Аз не искам да ми подаряваш победи!
Отначало Харка въобще не искаше да отговори, но след това все пак каза:
— Аз не подарих победата на тебе, а на Пъструшко.
— Ти трябва да знаеш, че аз мога не само да побеждавам, а и да губя.
И той влезе в шатрата.
Харпстена остана сам навън. Той горещо желаеше по-големият му брат да го уважава и да се държи по-приятелски с него. Ала между тях все се случваше нещо, което го огорчаваше, или ставаше нещо не както той го желаеше.
Харпстена не влезе в шатрата. Върна се обратно при конете и погали пъстрия кон, на който още веднъж бяха дали възможност да излезе победител.
Един ден след тази случка Хавандшита се върна в бивака. Слабият старец с остро извития нос, издаденото чело и набръчкания старчески врат яздеше най-добрия от своите пет коня начело на колоната. Конят вървеше ходом, без да бърза. Съгледвачите, които го видяха да идва още отдалече го оставиха да се приближи, без да съобщават нищо в бивака. Хората сами щяха да забележат кой идва.
Децата престанаха да играят край потока, когато видяха отдалеч приближаващите се и впериха заинтригувани погледи към заклинателя, който беше осъществил великото заклинание за храна и мир и сега се връщаше от уединението си в бивака. Хавандшита не идваше сам. На втория кон след него седеше Шонка, на третия — Къдрокосия Чернокож, облечен в празничните дрехи на Харка, а четвъртия кон яздеше един едър мъж, който досущ приличаше на Къдрокосия Чернокож и носеше също такива вехти дрехи като Къдрокосия, когато за първи път се бе появил в селото. Петия кон Шонка водеше за юздата.
Малката колона прекоси съвсем лесно потока и се насочи към утъпканата поляна пред Съвещателната шатра. Там Хавандшита слезе от коня. Матотаупа вече го очакваше да го поздрави. Шонка, Къдрокосия и баща му също скочиха на земята. Освободиха плазовете от конете и Унчида се приближи с Шешока и Уннона, за да разпънат веднага Заклинателската шатра.
Харка изтича и хвана коня, който Хавандшита беше яздил, за да го отведе в стадото. Шонка се смути, ала веднага използува положението в своя полза, като подаде на Харка юздата на своя кон и на другия, който водеше свободен за юздата, сякаш момчето беше задължено да се грижи за животните. Харка отново надви яда си от държането на Шонка и използува възможността да се приближи до Къдрокосия Чернокож и до баща му, които също се запътиха да отведат конете към общото стадо.
Къдрокосия Чернокож се беше променил. През изтеклото време той сигурно се беше хранил добре, защото бузите му се бяха закръглили и тялото му не приличаше вече на скелет, беше се превърнал в напето момче. Големите му живи черни очи се въртяха на всички страни и той се смееше така, че Харка видя белите му зъби. Къдрокосия беше научил вече достатъчно думи от езика на дакота, та веднага забърбори:
— Хубав бивак имате вие! Добро място, речна вода, а от вашите шатри мирише хубаво на печено месо.
— Да — отвърна Харка доволен, — но ти не бива само да ядеш. Къдрокоси Чернокож, а ще трябва да се наумиш при нас и да яздиш — ти още седиш залепен на коня си като кал върху бизонов гръб; човек никога не знае дали тя ще си остане там, или няма да се отлепи не навреме!
— Твърдокаменни Харка, аз няма да падна. Вярно е, че седя накриво върху гърба на коня, като муха, която не знае къде е средата на гърба на коня. Аз се плъзгам насам-натам и краката ме болят след това, и където съм седял, също ме боли, но язденето ми е приятно и аз те науча всичко, каквото ти умееш: да стрелям по време на езда и да увисвам настрана върху коня, и да се провирам под корема на коня… всичко.
— Тогава ще трябва веднага да почнеш да се учиш, инак ще остарееш като Хавандшита, докато изучиш всичко това! И трябва да ти кажа, че през това време тялото ти често ще се покрива със синини!
— Харка, Убиецо на вълци, дори и целият да посинея като небето по пладне и да се превия, и да остарея като лешояд с тънък врат, аз ще се науча да увисвам на коня и да се провирам под корема му като велик боец.
Харка се засмя от сърце.
— Къдрокоси Чернокож ти си още като зелената тревица, която не познава слънцето. Преди да се научиш да се провираш под коня, без да падаш, ще трябва най-напред да изучиш всевъзможни други неща. Но аз ще ти помагам да се упражняваш.
Всеки ден ще се упражняваме, Харка. А сега ела — моят баща ще получи шатра с много жени, това е добре, много добре, те всичките ще се грижат за баща ми и за мене!
Харка поклати учудено глава. Нима Хавандшита вече беше решил коя жена ще получи бащата на Къдрокосия? Сред тях имаше една шатра с много жени, с пет жени без мъж: една баба вдовица, една майка вдовица и нейните три дъщери. Последният мъж в тази шатра беше паднал в боя срещу пани. Хората се страхуваха от тази шатра, защото се смяташе, че бабата е обладана от лоши духове. Затова и не бяха разпределили жените след смъртта на последния боец по останалите шатри, а всички други семейства отделяха от своя лов, за да се изхранват петте жени.
— Твоят баща навикнал ли е да има много жени? — попита Харка, докато показваше на Къдрокосия как се поставят вървите на предните крака на конете, така че животните да могат да пасат спокойно, но да няма как да избягат.
— Моят баща е много навикнал! Всички черни мъже са навикнали. Много жени, много говорят, но и добре се подчиняват.
— Тогава вие ще успеете да въведете ред в тази шатра, хау!
Къдрокосия Чернокож се усмихна закачливо.
— Да, ред, и всеки ден ще ни готвят добре, много добре!
— Пожелавам ти това и се надявам, че ще бъде така — измърмори Харка под носа си.
Всички в племето познаваха умопобърканата баба като много стисната.
Харка отведе отново намерения си приятел, който така се беше оживил, и мълчаливия му баща най-
