— Трябва да поговоря с тебе.
— Говори. — Харка бе обзет от любопитство.
— И така, представи си… едно тайнство, една загадка.
— Какво тайнство? Има много.
— Някакво, което ти още не си разкрил. Белите хора го притежават.
— Добре, белите го притежават. — Харка си играеше със стръкче трева, откъсна го и го мушна между зъбите си.
— Белите мъже го притежават. Какво ще направиш ти тогава?
— Белите мъже са наши врагове. Щом те притежават едно тайнство, трябва да им се отнеме това тайнство. Или трябва да се открие по-силно от тяхното.
— Кой може да отнеме тайнството на някой друг?
— Само, който познава това тайнство.
— А как човек може да опознае едно тайнство?
— Това винаги е опасно. Трябва да го изпита.
— Така е. И ето аз искам да ти кажа нещо, ала ще ти кажа само толкова, колкото искам — и повече няма да ти кажа нито дума.
— Говориш като възрастен.
— Хау! — потвърди Къдрокосия Чернокож още веднъж собственото си решение. — Та, значи, аз искам да ти кажа нещо, Нощно око, Убиецо на вълци! Ти се въртиш около едно тайнство с въпроси и с дебнене. Ти не ще го откриеш никога, мисля аз. Откажи се! Хавандшита, нашият заклинател, знае повече и е много по- умен от всички останали мъже в племето, по-умен от твоя баща Матотаупа!
Харка изплю стръкчето трева.
— Неща, които ти си измисляш, няма нужда да ми разправяш, Къдрокоси Чернокож! Ти беше много ядосан, дори изпълнен с омраза срещу моя баща, когато той захвърли лошото омагьосано зърно във водата. Да, не казвай нищо друго и недей лъга, аз видях тогава очите ти. Ала след това Хаваидшита освободи твоя баща и затова ти се прекланяш пред стария заклинател.
— Харка, не е ли правилно и добре, дето аз се прекланям пред него заради туй? Ала аз исках да ти разкажа нещо съвсем друго. Недей все ме прекъсва, инак ще млъкна и ти няма да научиш нищо. И така слушай: жълтото зърно е омагьосано зърно, ала с него могат да правят магии само белите мъже, не и червените. Тъй е то, и така си е, и е истина! Моят баща е живял дълго сред белите мъже и той го знае. Когато белите мъже имат такива златни зрънца в джоба си, те могат само да заповядват: Коне! Ядене! Пиене! Дрехи! Накити! — и всичко веднага им се поднася като от някаква магическа ръка, стига те да го поискат. Няма нужда да ходят на лов, няма нужда да готвят, да тъкат платове, да щавят кожи, да ходят на лов за диви коне. Заради омагьосаните зрънца на тях им се поднася всичко, всичко наготово и те само трябва да протегнат ръка да го вземат. Не е ли това Велико тайнство?
— Да.
— Значи, аз ти казвам, че белите мъже притежават нещо, което ние трябва да им отнемем, или ние трябва да открием някакво по-силно тайнство. Ала ние не можем да го сторим, щом като хвърляме омагьосаните зрънца във водата. Хавандшита е велик заклинател. Той проучва тайните на белите мъже и ще ги овладее. Той знае, че не е добре човек да мъти само старите тайнства, както дроздът яйцата си. Трябва да се призовават новите духове. Така. Аз свърших.
Харка мълча дълго.
— Много от това, което ти казваш, е вярно — рече най-после той, — но на места то е и съвсем погрешно. В огърлицата на твоите думи има много красиви миди, ала една не е хубава. Не знам само още коя.
— Щом се сетиш, кажи ми го.
— Ако все още ще искам да ти го кажа тогава — добре.
Харка беше получил от Къдрокосия Чернокож достатъчно повод за размисъл, ала настроението му някак си се беше развалило. Дължеше се може би на това, че сега той знаеше, че колкото и Къдрокосия да беше приятен и весел, Харка никога нямаше да намери в негово лице съюзник срещу заклинателя. Срещу заклинателя! Когато тази мисъл мина през главата му, Харка силно се изплаши от себе си. Нима той вече беше стигнал чак дотам? Знаеше ли Хавандшита това и дали не беше насъскал вече своите духове срещу него?
Харка се изправи, Къдрокосия също стана. Момчетата тръгнаха обратно към бивака. За откриване на следите вече и дума не стана. Харка добре помнеше пътя, по който бяха дошли с Къдрокосия, и пое обратно. Къдрокосия Чернокож го следваше.
Външно не се забелязваше никаква пукнатина в приятелството между Харка и Къдрокосия.
Трилистната детелина Харка-Харпстена-Къдрокосия и занапред се появяваше всеки ден заедно, също и по време на игрите на Младите кучета трите момчета не се отделяха едно от друго.
Това сякаш дразнеше Шонка, макар че съвсем не го засягаше. Той не беше останал помощник на Хавандшита, а отново се беше върнал в шатрата на Матотаупа. Ала един лъч от голямото уважение, което си беше спечелил заклинателят, падаше върху него и той непрекъснато се движеше като озарен от някакъв особен блясък. Всичко това дразнеше Харка. Така и двамата изчакваха момента, когато отново щеше да им се удаде случай да си премерят силите.
Случаят се удаде при следващото надбягване с коне. Този път състезанието не бе организирано от Младите кучета, а от Червените пера. Следователно Харка нямаше защо да участвува в него, тъй като беше още млад. Шонка не се числеше към ордата, ала беше на същата възраст като Четан и останалите младежи. Червените пера подканиха всички момчета от бивака да вземат участие в състезанието. Шонка даде съгласието си. Той беше наследил от стадото на баща си прекрасни коне.
Когато настъпи определеното за състезанието утро, Шонка отиде при Четан. Харка стоеше встрани, наблюдаваше ги и все пак чуваше всичко.
— Четан — каза Шонка, — ти всякога си бил добър приятел с Харка Стрелеца по бизони. Защо вече съвсем го изостави? Вярно ли е, че изцяло си го оставил на Къдрокосия, от когото Харка не може да научи нищо друго освен глупости?
Четан изгледа момъка отгоре-додолу с не много любезен поглед.
— Струва ми се, че ти не говориш много умно. Шонка — отвърна след това той сравнително любезно.
Всъщност наистина беше вярно, че напоследък Харка биваше много по-малко със своя по-възрастен приятел, отколкото преди. Ала за това имаше оправдание, тъй като Харка беше станал учител на Къдрокосия.
— Както искаш — отвърна Шонка с подигравателен тон. — Все пак Харка би могъл да се присъедини днес към нас, по-големите момчета. Защо и той да не участвува в състезанието?
— Той едва навлиза в дванадесетото си лято.
— Той има много добър кон.
— Да, много добър. Харка ли те помоли да ми направиш това предложение — да участвува и той?
— Не, Харка изобщо не разговаря с мене, той не може да ме понася и е твърдоглавец. Ала аз мисля, че ще бъде правилно да го допуснем да участвува в състезанието. Чух да се разправя, че по-късно той щял да стане вожд на Ордата на червените пера.
— Ще стане… А за състезанието ще поприказвам с останалите момчета. — И Четан се отдалечи, за да поговори с другарите си.
Сега Шонка забеляза Харка, който не се беше помръднал от мястото си.
— А, ето те и тебе! Подслушваше ли?
— Какво значи „подслушваше“? Който не ме вижда, че стоя тук, трябва да е сляп!
— Може би аз съм сляп!
— За някои неща — да, изглежда, че е така. — Харка се отдалечи.
Четан настигна Харка и му каза, че Червените пера са съгласни да го допуснат да участвува в състезанието. Докато при друг случай Харка би се зарадвал на това отличие, сега не искаше и да чуе за него.
— Какво искате от мен? — каза той на Четан. — Нима аз не излязох два пъти в състезанието на
