напред в шатрата на Матотаупа. По пътя Къдрокосия го увери:
— Пани са лоши хора, белите мъже са много лоши хора. Само дакота са добри, дакота са братя, ще останем при дакота!
— Да, остани при нас, Къдрокоси Чернокож, ние ще имаме полза от теб!
От този ден нататък бивакът преживяваше всеки ден нещо ново със своите двама нови обитатели. Бащата на Къдрокосия, който веднага получи името Непознатата мида, най-напред въведе ред в шатрата на многото жени. Той сигурно разбираше нещо и от прогонване на лошите духове, защото умопобърканата баба беше кротка пред него като кошута.
Цялото племе въздъхна облекчено, задето отново имаше кой да се грижи и да управлява тази шатра. Непознатата мида беше едър, силен и много сериозен човек. Щом и той понаучи малко езика на дакота, започна да разказва за своята родина и за живота си отвъд голямата вода, през която го бяха докарали белите мъже.
Той разказваше за великата джунгла, където бяха живели дедите му, разказваше случки от лов на слонове и леопарди, на крокодили и носорози и една шатра никога не можеше да побере всички любознателни слушатели. Той разказваше и за белите мъже, колко много са те на брой, за техните каменни къщи, за техните мацаваки — за малките, които един мъж можел да носи, и за големите, които влачели с коне и чиито отвори представлявали огромна черна кръгла паст, която бълвала унищожителни кълба. Той беше видял вече и онова чудовище, от което бягаха и бизоните, и знаеше как строяха пътя му. Мъжете непрекъснато го разпитваха за това. Ала имаше нещо, за което той никога не говореше и затова и бойците никога не го питаха: по какъв начин Хавандшита го беше освободил от ръцете на пани.
Къдрокосия Чернокож също не продумваше дума за това.
Харка прекарваше по цял ден заедно с новия си другар, за да му показва всичко, което едно момче дакота трябва да знае, и Къдрокосия се проявяваше като възприемчив ученик.
Харпстена също се присъедини към това обучение. Щом Къдрокосия Чернокож поглеждаше двамата братя със своите весели и доверчиви очи, напрежението и стеснителността веднага изчезваха, поне докато тримата бяха заедно.
Често, когато си почиваха по време на езда, момчетата седяха едно до друго. Тогава Харка разпитваше с определена цел за това, за онова и Къдрокосия не успяваше да прозре напълно тази игра на въпроси, макар че беше много будно момче.
— Защо пани, тия койоти, не се нахвърлиха върху антилопите, щом като са знаели, че техните стада пасат на северозапад?
— Как така са знаели? — попита Къдрокосия.
— А защо не ги избиваха?
— Защото месото на антилопите не им е трябвало вече Нали са се сдобили с бизоново месо от белите мъже.
„Аха — помисли си Харка, — значи, пани са знаели за антилопите.“ Следователно Къдрокосия е знаел затова и Хавандшита е могъл да го научи от него. Едното тайнство беше разкрито.
— Така е, Къдрокоси Чернокож. Пани са получили бизоново месо от белите мъже. Значи, белите мъже, които искат да построят пътя за чудовището, са убивали бизони. Прав ли съм?
— Прав си Харка, Стрелецо по бизони.
Второто тайнство също бе разкрито. Ала Харка не се почувствува облекчен от това, а смутен. Защото заедно с възтържествуването на неговото желание да узнае истината, вътрешно той бе дълбоко развълнуван от някакъв страх, че с разкриването на Великото тайнство той може да стигне до една голяма лъжа и до една още прикрита голяма опасност.
От сутрин до вечер той се движеше с напрегнат поглед, с изострени сетива и комбинираше предпазливи въпроси. Чрез тези въпроси се стараеше да заобикаля онова, което искаше да научи, както ловецът заобикаля дивеча. Все повече стесняваше той кръговете. Най-после през една безсънна нощ мислено подреди случилото се досега в следния ред:
Южно от ловните райони на Мечата орда мъжете от северното племе на белите хора прокарваха път за чудовището, с което белите мъже щяха да се придвижват през страната с бързината на бурята, за да няма нужда повече да яздят коне. Мъжете, които искаха да построят пътя, бяха избили много бизони и бяха дали от месото на съюзниците си пани, за да не им пречат при подготовката на строежа на пътя. Ордите на белите мъже и техните мацаваки всяваха страх у бизоните. Техните стада оставаха на юг и не смееха да се прехвърлят на север. Такова било положението, докато Мечата орда гладуваше по долното течение на Северна Плата и Непознатата мида е стоял пленник при пани. После Хавандшита отишъл със златното тайнствено зрънце при пани — така предполагаше Харка — и поискал висока цена за него: да бъде освободен Непознатата мида и пани да убедят белите мъже да подгонят с крясъци и гърмящи мацаваки на север бизонови-те стада, от които те вече са имали достатъчно месо. Когато всичко това му се удало, Хавандшита се върна като велик заклинател сред своите хора. Междувременно обаче лошото омагьосано зрънце беше поело своя път!
По този начин сякаш всичко се подреждаше и Харка почувствува да го обзема силно възмущение срещу голямата лъжа, ала същевременно и страх пред Хавандшита, който бе действувал с добре обмислена хитрост.
Когато стана на сутринта, Харка заобиколи Заклинателската шатра и загледа с нарастващо огорчение окаченото мацаваки, което той трябваше да пожертвува. Старецът поставяше всичко под своя власт, всичко, и сега в бивака го тачеха като самото Велико заклинание.
Харка се стресна. Над окаченото мацаваки на трофейния прът на заклинателя в една малка мрежеста торбичка се полюляваше златното зърно. Значи, Харка погрешно си беше направил изводите? Но как се беше случило всичко така? И защо старият Хавандшита беше закачил сега тайнственото зрънце на пръта, за да го виждат всички, да го вижда и Матотаупа, който го беше захвърлил разярен в реката?
Харка изтича в бащината шатра, за да разкаже веднага на вожда за това.
— Невъзможно! — отвърна Матотаупа и пребледня под бронзовия цвят на кожата си.
— Така е, татко.
— Да вървим да видим.
Когато Харка се приближи с баща си до Заклинателската шатра, на трофейния прът нямаше никакво тайнствено зрънце и не се виждаше никаква мрежеста торбичка.
— Ти си сънувал, Харка — каза облекчено Матотаупа. — Магията те обърква.
Харка прекара ръка по очите си. Та той много добре виждаше! Съвсем не сънуваше в това светло утро. Нима беше обладан от духове? Или старият заклинател вече беше прозрял опасното му желание да узнае всичко и го объркваше? Харка се чувствувате като човек, стъпил върху тресавище и очакващ всеки миг внезапно да потъне. Той трябваше да опипва почвата занапред внимателно, да бъде нащрек.
Момчето не знаеше дали Къдрокосия Чернокож не беше дочул нещо от неговия къс разговор с Матотаупа, за омагьосаното зърно. Тази сутрин Къдрокосия беше дошъл много рано в шатрата на вожда, за да вземе Харпстена и Харка. Харпстена още спеше, както и жените и Шонка и следователно Къдрокосия беше единственият, който може би беше чул нещо.
И ето че привечер Къдрокосия поведе Харка далеч от бивака. Предложи на Стрелеца по бизони да излязат безцелно из прерията и после да се върнат обратно по собствените си следи, за да се упражнят в следотърсачество. Харка се съгласи и тъй като препускането през равнината и вятърът, който облъхваше с хлад главата му, му подействуваха добре, той продължи дълго ездата. За Къдрокосия сигурно щеше да бъде трудно да намери следите през настъпилата вече нощ, ала за Твърдокаменното Нощно око това беше съвсем лесна работа и той искаше да покаже на Къдрокосия с колко трудни задачи умее да се справя едно момче от племето дакота. Къдрокосия Чернокож сякаш не се смущаваше от това, че вече се беше стъмнило. Когато Харка най-после се спря, вълците вече виеха срещу луната, а полудивите кучета на бивака лаеха с не по-малко жалост и мъка в гласа.
Къдрокосия скочи на земята, натимари коня си, както се полагаше, и седна върху една малка издатинка в тревата.
— Виж го ти! — рече Харка. — Мързелив като мечка на слънце. Но сега е нощ.
— Аз също виждам, че е нощ. Стрелецо по бизони! Нощ е. Нима те е страх?
— Не питай така глупаво. Какво си намислил?
