Белия бизон, ще има да се срамува и сред вечните ловни поля от този син.
— Човек трябва да се научи и да губи, а Шонка не се е научил — отвърна замислено Харка и без Четан да проумее връзката с думите му, защото не знаеше какво се беше случило само преди известно време с пъстрия кон и Харка и Харпстена; Харка обаче не довърши мисълта си.
Та и какво ли можеше да каже още? С Шонка трябваше да говори Матотаупа. Баща му беше отговорен за възпитанието на момчето.
Да можеше Шонка никога да не бе влизал в шатрата на вожда!
Вечерта в шатрата Шонка изглеждаше много угрижен; яде малко и веднага си легна. Блясъкът на уважението, с което той се беше ползувал за кратко време, беше угаснал.
При това впечатление Харка започна да мисли за Шонка малко по-примирено. Може би, каза си момчето, и от Шонка ще излезе полезен човек при положение, че занапред той всеки ден ще има пред очите си примера на великия вожд Матотаупа.
ХУДОЖНИКЪТ И МЕЧИТЕ СЛЕДИ
Все пак Харка се стараеше и през следващите дни да не се среща с Шонка отблизо. По-рядко вземаше участие и в упражненията и игрите на Харпстена и Къдрокосия. Както преди той пак не се отделяше от Четан. Защо, сам не знаеше. Просто така се получи.
Именно затова обаче Харка остана много изненадан и се почувствува засегнат, когато един ден Четач бе повикан да отиде при заклинателя Хавандшита. Момъкът стоя повече от три часа в Заклинателската шатра и когато излезе привечер оттам, беше мълчалив и недостъпен. Все пак накрая той остави Харка да се приближи до него и му разказа, че ще трябва да придружи заклинателя в едно ново дълго пътуване с конете.
Значи, този път няма да вземе Шонка? — попита момчето.
— Не, не Шонка, а мене! — Четан каза това с известна гордост.
Харка се зарадва заради по-възрастния си приятел и заглуши безпокойството, което сега като че го овладяваше повече от всякога, когато Хавандшита предприемаше нещо.
— Мога да ти кажа за какво се касае — добави към първото си съобщение Четан. — Хавандшита ще тръгне на север, за да поговори с всесилния заклинател Татанка-Йотанка за опасните тайнства, които се появяват в нашите прерии!
Харка беше живо заинтересуван от значението на по добно начинание.
— С Татанка-Йотанка?!
— Хау, така казах. Значи, ще се разглеждат важни въпроси.
— Това е вярно.
Беше вече късно, когато момъкът и момчето се разделиха.
Два дни по-късно Хавандшита потегли на север с шатрата и конете си, съпроводен от Четан.
След като Заклинателската типи беше вдигната, поляната сред бивака стана по-голяма и Младите кучета разполагаха с повече място, за да играят шлагбал. Те се събираха почти всяка сутрин и гонеха със своите ясенови пръти малката твърда кожена топка, докато някоя от групите успееше да я вкара в определения за „врата“ вход на шатрата.
Така играеха те и на седмия ден след заминаването на Хавандшита в едно светло утро, под блестящото на синьото небе слънце; всички бяха особено настървени, тъй като Матотаупа също беше дошъл да ги гледа.
Неочаквано вниманието на вожда бе отклонено: един съгледвач се беше върнал в бивака и търсеше вожда да му предаде съобщение. Беше най-големият син на Старата антилопа, вече приет за боец.
Младите кучета забелязаха пристигането му, веднага прекъснаха играта си и наостриха уши. Онова, което съобщаваше съгледвачът, беше доста странно и възбуждащо, така че играта и победата или загубата изведнъж станаха съвсем второстепенни.
Един бял мъж и един червенокож яздели от запад към Конския поток! Те водели със себе си два натоварени катъра. Червенокожият яздел напред и носел на прът, който можел да се види отдалеч, бяла вълча кожа като знак за мирните им намерения. Към кое племе се числял червенокожият, съгледвачът още не можел да разбере.
Тъй като двамата чужденци яздеха открито и добронамерено, пък и бяха само двама, вождът и неговите хора не виждаха никаква причина да се отнесат враждебно към тях.
Изпратиха Старата антилопа заедно с Непознатата мида и четирима други бойци да проучат какви намерения имат двамата ездачи. В случай че пришълците не разбираха езика на дакота. Непознатата мида щеше да превежда. Това беше много полезно. Младите кучета, младежите и много бойци се събраха на площада сред бивака и разговаряха на малки групи. Някои бойци си говореха колко лошо е това, че Хавандшита липсва сега от Съвета, защото в шатрите на Мечата орда за първи път идваше бял човек.
Харка вече беше разпитал съгледвача и сега разказваше, заобиколен от Младите кучета:
— Белият мъж има мацаваки, червенокожият също! Чухте ли? Идват при нас с мацаваки. Трябва да разгледаме много внимателно това тайнствено оръжие! И — Хау, хау! — развикаха се оживено момчетата.
Харка беше много доволен, че Хавандшита отново отсъствуваше от бивака, защото сега нямаше никакво съмнение, че белият човек и придружителят му ще бъдат гости на шатрата на вожда.
По предложение на Къдрокосия цялата орда на момчетата изтича напред, за да заеме удобни места за наблюдение край бивака и да не изпусне из очи приближаващите се чужденци. Харка си беше избрал заедно с Харпстена и Къдрокосия Чернокож онзи пясъчен закръглен хълм, откъдето беше минал при надбягването с коне.
Оттук те можеха да забележат вече приближаващите се като малки точици, макар и много неясни, тъй като излезлите да ги посрещнат шестима бойци вече бяха стигнали до тях и яздеха от двете им страни.
Ала колкото повече групата се приближаваше, толкова по-ясно можеха да се различат отделните фигури. Харка беше насочил вниманието си изключително към белия човек. Първото впечатление на момчето от племето дакота беше, че мъжът не е гологлав. Беше нахлупил една обърната с дъното нагоре тенджера на главата си. Така Къдрокосия вече беше обяснил на момчето дакота какво представляват „шапките“ на белите мъже. „Тенджерата“ беше от кожа и имаше широки поли. Ездачът не беше обут с дълги панталони, а „мокасините“ му стигаха чак до коленете. Той беше облечен в кожено яке, закопчано отпред с копчета; Харка за първи път виждаше копчета и илици. Чужденецът носеше мацаваки, пушка, преметната на ремък през рамото. Харка не отместваше поглед като омагьосан … Придружвачът на белия мъж беше индианец. Той изглеждаше още млад, беше сресал косата си на път по средата като хората на дакота и носеше само легнини и мокасини. Лицето му не беше татуирано. Белият и индианецът яздеха коне, които се различаваха от мустангите на племето дакота; бяха по-едри и не толкова космати като дивите коне.
Момчетата стояха съвсем мирно. Дори и когато белият чужденец и индианският му придружвач минаха съвсем близо и момчетата можеха да ги разгледат добре, никое от децата не сподели нито дума. Харка гледаше лицето на белия мъж под широкополата шапка. То беше обгоряло от слънцето и затова кожата на лицето му не се различаваше много от индианската. Ала онова, което направи особено силно впечатление на Харка, бяха сините очи и брадата. Харка никога досега не беше срещал човек със сини очи. Косми растяха и по брадите на индианските бойци, макар и съвсем по малко. Мъжете ги изтръгваха с остри ръбести миди като с щипка.
Защо белият мъж не правеше същото? Може би защото имаше толкова много косми около устата и по брадата и се страхуваше от болките при изтръгването.
Но да носиш брада, наистина не беше красиво. На всичко отгоре и космите му не бяха черни, а жълти. Къдрокосия вече беше разказвал на Харка, че белите мъже имали коси с най-различен цвят: черни, жълти, кафяви, бели. Жълтите те наричали „руси“. Жълти коси! Каква гледка! Когато след малко чужденецът ще свали в шатрата тенджерата от главата си, сигурно ще излезе наяве, че и целият му череп е обрасъл с жълти коси! Може би той носи тази тенджера на главата си, защото се срамува. За какво иначе би му притрябвало такова чудо. Полите висяха наполовина над очите му и сигурно му пречеха да гледа.
Белите мъже явно имаха някои неразумни обичаи. От яздене също не разбираха. Как може да си слага човек краката в халки, когато седи на коня! Това само им пречи да се качват и да слизат. На петите на
