И момчето вдигна от земята ловното копие на баща си, което бе донесло незабелязано от никого. То се понесе със стойката на копиехвъргач, размаха оръжието и го запрати. Всички погледи проследиха мятането му.
Лекото ловно копие с издължен, остър като нож връх от кремък се забоде в черепа на „Мечката“ между очите. Копието проби платното и се заби доста надалеч зад него в земята. Зрителите изказаха възхищението си от това мятане с нови ликуващи възгласи.
Харка прибра оръжието.
Картината вече не можеше да се използува; надупчена и пробита, тя изглеждаше съвсем жалка и Къдрокосия и Непознатата мида я отнесоха.
Стрелците останаха заедно и продължаваха да обсъждат успеха си. Лесно можеше да се разбере обаче, че след отшумяването на всеобщата ловна страст, предизвикана от състезанието, старите опасения отново се надигнаха и художникът, който вече разбираше отделни думи от езика на дакота, чуваше тук и там отново думата „вакан“, тайнство, магия, и той видя, че погледите отново станаха загрижени.
Вечерта Стрелата с пера, братът на Матотаупа, покани чужденеца на гости в своята шатра и нямаше нищо против и Харка и Харпстена, най-заслужилите „ловци“, също да дойдат в неговата типи, макар и да се наложи да останат скромно заедно с момичетата в дъното на шатрата.
Огънят пламтеше, вечерята издаваше приятна миризма и накрая езиците отново се развързаха. Тема на разговора естествено бяха мечките и ловът на мечки. Всички мисли и въображения в бивака сега бяха отправени натам. Белият мъж внимателно насочи въпросите си посредством преводача Непознатата мида към поверията, митовете и легендите на дакота за мечки и братът на Матотаупа заразказва с дълги прекъсвания за едно и друго. За праотец на Мечата орда се смятала Великата мечка. Матотаупа — което ще рече „Четири мечки“ — бил убил през една пролет четири мечки, които вдигнал от зимния им сън. Когато пък встъпвал в мъжката и бойна възраст, сред уединението след дългото постене му се присънили много мечки. Мечките не били като останалите животни, обясни домакинът на шатрата. Сивите мечки имали човешки души, във всяка от тях живеел по един боец, те били вакан, свещено тайнство.
Думата витаеше заедно с дима от лулите и пурите в полутъмното помещение. „Тайнство!“ Навред, където хората на дакота обикаляха като ловци в дивата прерия, изложени на хиляди случайности, над тях се носеше „тайнството“. Тайнство, тази дума беше вече съвсем свойска и същевременно страшна дори и за малките деца.
На следващата вечер Прелетната птица Жълтата брада беше гост в шатрата на Непознатата мида и Харка не пропусна случая да се мушне заедно с Къдрокосия Чернокож в дъното на шатрата. По специална молба на госта след вечерята Харка и Къдрокосия бяха извикани да се приближат край огъня. Прелетната птица накара индианското момче да му разкаже за Ордата на младите кучета, за игрите и представите на децата за живота и открито се радваше на умните отговори, които получаваше. Непознатата мида не умееше още да превежда така леко, както Дългото копие, ала белият мъж и момчето се разбираха много добре. Харка беше навикнал вече с русата коса и с брадата на госта. Той си представяше, че всички бели мъже трябва да изглеждат така. Сигурно Великото тайнство го е наредило така.
След като разпита достатъчно, художникът помоли двете момчета сега те да питат него. И двамата веднага зададоха въпроса какво представлява красивата огърлица, която Дългото копие носеше на врата си.
— Тази огърлица … да … деца … нея аз съм я подарил на своя приятел Дългото копие, когато веднъж той ми спаси живота. Преследваха ме неколцина бели бандити и той ме спаси от тези разбойници и убийци. Тя цялата е направена от истински скъпоценни камъни и от две златни зърна. Тук, във вашия бивак, аз спокойно мога да кажа това, защото никой няма да ограби моя приятел, сигурен съм в това. Ала щом влезем в допир с белите мъже, ние винаги казваме, че огърлицата няма никаква стойност, че е направена само от стъклени камъчета и месингови зърна. Така разбойниците и крадците ни оставят на мира. Какво още искате да знаете?
Харка се срамуваше да зададе следващия си въпрос, ала Жълтата брада го насърчи и момчето попита защо Дългото копне — за когото казваха, че бил вожд — е напуснал племето си, за да тръгне да пътешествува с Жълтата брада из прериите. Че кой води сега мъжете на чейени на лов, кой брани шатрите им от враговете и кой ръководи Съвета на бойците край Съвещателния огън?
Не беше лесно за белия мъж да отговори на този въпрос, не само защото речникът на Непознатата мида и на Къдрокосия на езика на дакота беше още съвсем ограничен. Той трябваше да каже много неща, които породиха мрачни мисли у Харка.
— Моят приятел Дългото копие живееше с част от хората на чейени в един резерват — започна разказа си той, обмисляйки всяка дума. — Това е една земя, където могат да живеят само индианци. Белите мъже са им я дали. Никой бял човек няма право да влиза в тези райони, ако няма разрешение от Великия баща на белите мъже във Вашингтон, ала и никой индианец няма право да ги напуска без подобно разрешение. Индианците, които живеят там, не ходят на лов, а получават храната си от Великия баща, освен това те отглеждат опитомени бизони и садят растения, които се ядат. Те не водят войни, нямат и за какво много да се съвещават, защото всичко за живота им е решено от други.
— И Дългото копие не е искал да остане там, така ли?
Той копнееше за дивата прерия. Аз бях получил разрешение да посетя резервата и Великия баща — ми разреши да взема Дългото копне със себе си.
— Да… добре — каза Харка и си спомни сериозната печална гънка край устните на човека от племето на чейени.
Дългото копие беше млад вожд, напуснал шатрите на своето племе, защото не искал да живее там, където мъжете не бива да ходят на лов, да се бият, да се съвещават. Такова нещо съществуваше — такова пленни-чество на червенокожите. Хавандшита беше разказвал на момчетата веднъж за това, ала не много ясно и Харка го беше изслушал като някаква легенда. Сега обаче той беше видял един червенокож, който идваше от такова пленничество.
Художникът разбра колко потиснато бе момчето от тези новини и затова потърси начин отново да го насърчи:
— Харка, ти няма защо да се страхуваш, че подобна участ може да постигне и племето дакота. Вашите големи вождове са СКЛЮЧИЛИ договор с Великия баща на белите мъже във Вашингтон, че земята около Черните хълмове и далече зад тях чак до Лаплата и Мисури ще си остане собственост на седемте племена дакота.
Харка въздъхна. Благодари мълчаливо и се оттегли заедно с Къдрокосия отново в дъното на шатрата. Той накара Къдрокосия да му обещае, че ще го научи да говори езика на белите мъже. Щяха да започнат още на другата сутрин. Защото Харка се ядосваше, че трябва да бъде зависим от преводач, за да може да разговаря с Жълтата брада.
ЕДНА ГРИЗЛИ
На втория ден след потеглянето на ловците Шонка се върна по пладне тичешком от дежурството си като съгледвач. Харка. Хапстена и Къдрокосия го проследиха как изтича до шатрите й, понита къде е заместникът на вожда, братът на Матотаупа. Къдрокосия се приближи и каза на Шонка, че може да намери Стрелата с пера в шатрата на Непознатата мида. Шонка влезе там, а момчетата останаха да гадаят какво ли съобщение носи той.
Не чакаха дълго, за да го научат. След няколко минути само Шонка, Непознатата мида и братът на Матотаупа излязоха от шатрата и свикаха бойците. При това те съобщиха доста високо, така че и момчетата можаха да чуят, че Шонка открил мечи стъпки на около три хвърлея стрела(1900 метра.) на север от Конския поток. Те не били толкова пресни, ала върху глинестата почва съвсем ясно се виждал отпечатъкът от огромна меча лапа, без съмнение на някоя гризли.
В бивака настъпи оживление като в мравуняк, в който са хвърлили треска.
Харка свирна на Младите кучета да се съберат, един момък свика Червените пера. Бойците се събраха около брата на Матотаупа и Непознатата мида. Към тях се присъедини и белият мъж с пушката си.
Харка, Къдрокосия и Харпстеиа гледаха да стоят колкото се може по-близо край съвещаващите се мъже. — Може ли твоето мацаваки да убие мечка? — попита братът на Матотаупа Жълтата брада.
