изпратили съня, за да не стоим безпомощни, докато Хавандшита е далеко от нас. Нека да обсъдим какво означава сънят!
— Може да е вярно — започна трети, — че мечката е отишла при бизоновите мърши. Да, аз така мисля.
— Така е — съгласи се четвърти. — При бизоновите мърши, където още никой от бойците ни не е отишъл да я търси. Нима ние не бяхме заслепени? Сънят, обаче ни отвори очите.
— Хау, хау! — понесе се отглас от всички страни.
Братът на Матотаупа отново взе думата.
— Тогава пък, мъже, питам ви: кой от нас е този голям боец, който ще убие мечката, преди тя да нападне отново нашите мустанги и да разкъса може би някой ден играещите ни чада?
Въпросът му бе последван от дълго тягостно мълчание.
— Матотаупа е далеко оттук — каза най-после Стария гарван, най-уважаваният сред съвещаващите се.
— Ако отидем на юг, можем да се натъкнем на пани и на враждебни бели мъже — подхвърли Чотанка.
— Кой мъж може да се бори сам с една мечка? — попита трети. — Може би това е бил лъжовен сън? И Заместникът на вожда изслуша тези думи с досада.
— Кой от нас може да се бори с мечка, докато Матотаупа е далеч от бивака ни? — попита остро той. — Е добре, бойци, ще може мъжът, комуто духовете изпратиха този сън! Аз, братът на Матотаупа, ще отида на юг да победя звяра! Аз казах, хау! Който иска да дойде с мен обаче, нека го каже!
Мъжете гледаха към съвещателния огън, смучеха лулите си, разсъждаваха, после повикаха и младите бойци. Най-после двама се обадиха — Стария гарван и най-големият син на Антилопата, наричан обикновено само Сина на антилопата. Останалите мъже се съгласиха мълчаливо те двамата да тръгнат заедно със Стрелата с пера, брата на Матотаупа, за да намерят и убият големия сив звяр, преди той отново да заплаши бивака.
В шатрата приготвиха още една закуска, завиха храна за по път и братът на Матотаупа потегли заедно с двамата си другари, добре въоръжен с копието и препълнения със стрели колчан, с гъвкавата си бойна тояга и дългия двуостър нож.
Момчетата придружиха на известно разстояние групата с конете си, после отново се стрелнаха обратно към бивака. В сърцата на всички се беше загнездило леко безпокойство. Правилно ли бяха изтълкували съня, ще се върнат ли заминаващите сега отново живи?
Когато доведе коня си в бивака, Харка намери художника на поляната да рисува шатрата на вожда. Огнестрелното оръжие си стоеше спокойно в шатрата. Харка хвана най-напрел приклада, убеди се след това, че пушката не е заредена и я взе за стрелба. И тогава със сигурност си помисли, че ако той беше собственик на това мацаваки, никога не би допуснал да не се включи в лова на мечката. Всяко оръжие струва толкова, колкото човекът, който си служи с него!
Харка излезе отново от шатрата и тръгна заедно с Младите кучета доброволно да търсят следи. Искаха да огледат околността — дали Матотаупа не се връща вече заедно с другарите си.
Към пладне забелязаха малка колона, която се придвижваше през прерията. Тя идваше от север, но не беше завръщащият се в бивака Матотаупа. Хавандшита си идваше! Четан беше с него. Този път закланателят беше взел само три коня — Четан водеше третия за юздата.
Харка следеше приближаващата се група със смесени чувства. Радваше се от все сърце, че Четан се връща. Ала той много добре беше привикнал с отсъствието на Хавандшита от бивака, съвсем не му се искаше старият заклинател да се връща.
Но ето че той отново си идваше. Какво щеше да каже заклинателят за непознатия бял гост, за рисунките и за лова на мечки, на който бяха излезли в различни посоки и двамата вождове? Когато Хавандшита влезе заедно с Четан в бивака, най-напред пристъпиха Унчида, Шешока и Уинона, за да опънат шатрата му. Петте жени от шатрата на Непознатата мида ги наблюдаваха от известно разстояние. Те с удоволствие биха се притекли да помагат, ала опъването на Заклинателската шатра беше право на Унчида, най-уважаваната лечителка, която умееше да лекува раните.
Четан се погрижи за конете, подпомогнат от Харка, изкъпа се и натърка тялото си с мас и обеща на жадното да научи какво се беше случило момче да дойде вечерта в шатрата на вожда и да му разкаже. Да му разкаже толкова… колкото биваше да се разкаже!
Щом опънаха шатрата, Хавандшита веднага изпрати да повикат Непознатата мида. Заклинателят сигурно щеше да се осведоми от него за случилото се в бивака.
След като научи каквото искаше и се подкрепи физически, той тръгна на обиколка сред шатрите, отиде при конете и в горичката. Огледа прерията, влезе в шатрата на Непознатата мида и накара там — както Харка научи от Къдрокосия — да му покажат надупчената рисунка на мечката. Съпроводен от Непознатата мида, той влезе в шатрата на вожда. Харка много добре знаеше какво търсеше заклинателят там. Хавандшита искаше да се запознае с белокожия магьосник. На Харка така много му се искаше да присъствува на тази среща! Но тъй като това беше невъзможно, той реши да попита след това Уинона как е протекъл разговорът.
Привечер старецът се оттегли в своята Заклинателска шатра. Той бе наредил на мъжете да разпалят големи огньове на открито и отново да подемат мечия танц, тъй като мечият дух бил разгневен. Така отново се разнесе прегракналият рев и ръмжене, а облечените в мечи кожи мъже пристъпваха тромаво край лумналия огън, който осветяваше с блясъка си бивака и края на горичката.
Харка погледа известно време, после се върна в шатрата, където свари Четан и Прелетната птица.
Най-напред момчето разказа на по-възрастния си приятел какво му беше казал белият мъж за договора на главните вождове на племето дакота с Великия баща във Вашингтон. Дали Четан беше научил нещо за това?
Четан потвърди оживено. Хавандшита разговарял за подобен договор с великите заклинатели на племето дакота, а също и с дълбокоуважавания заклинател и вожд на племената дакота Татанка-Йотанка. Тъй като южните крайни райони на земите на дакота, където Мечата орда е разположила своите шатри, са изложени из толкова опасности и са така тайнствени, Татанка-Йотан-ка дори обешал да посети бивака на Мечата орда и сам да добие впечатления. Вероятността да бъдат посетени от такъв голям гост зарадва и успокои много Харка и Четан.
— А какво мисли Татанка-Йотанка за тайнствата на белите мъже? — попита Харка. — Настрана ли трябва да се държим, или трябва да проникнем в тайнствата, за да можем да ги използуваме?
— С мацаваки трябва да се снабдим, за омагьосаните златни зърна обаче трябва да мълчим.
— Добре!
Харка беше доволен от този отговор. Сега баща му беше оправдан, задето бе хвърлил златното зърно във водата, и в същото време желанието на Харка да притежава мацаваки беше признато за справедливо. Татанка-Йотанка сигурно беше добър и велик и мъдър заклинател. Само една загадка и той още не беше решил: как червенокожите мъже да се снабдят с мацаваки, щом ще трябва да крият своето злато и следователно няма да могат да го използуват за размяна. Толкова много кожи, колкото бяха необходими, за да се получи срещу тях едно мацаваки, никой червенокож не притежаваше! Кожите, които му оставаха от ловната плячка, сам използуваше за шатрата, облеклото, и завивките си. По няколко наистина можеше да отделя и за размяна, но толкова много… Това означаваше да се избиват цели стада бизони! Нима това щеше да бъде добре? Въпросите нямаха край. Щом разрешеше един, веднага се появяваше нов.
Откъм поляната сред бивака се носеше ръмженето и ревът на танцуващите мечия танц и поддържаше непрекъснато будна мисълта, че вождовете са излезли на лов и че Хавандшита беше оповестил, че мечият дух се сърди на Мечата орда. Макар че външно животът в бивака сякаш си течеше по обикновеному, под прикритието на това спокойно съществувание си проправяше път подобно на заразна болест нарастващо вътрешно безпокойство.
По пладне на следващия ден бивакът бе вдигнат на крак. Стария Гарван, който бе излязъл на лов заедно с брата на Матотаупа, долетя на потъналия си в пот кон. Неговите викове и шумът от тропота на копитата привлякоха всички от шатрите и от потока, от поляната сред бивака и от околността.
Когато ездачът стигна до края на горичката и скочи на земята, изразът на лицето му не предвещаваше нищо добро.
