— Не се ли страхуваш от мечия дух?
— Не, татко — отвърна Харка и този път с твърд глас. Ала беше станал съвсем блед.
— Тогава ти ще дойдеш утре с мен, Твърдокаменни Харка!
— Ще дойда с теб — повтори Харка.
После момчето отиде край своята постеля до входа на шатрата. Легна и веднага заспа дълбоко. Всичко беше така ясно, така просто и сигурно, откакто баща му се беше върнал! Матотаупа беше донесъл голяма плячка, той щеше да победи мечката и да отмъсти за своя брат. И Харка имаше право да му помага. Всичко беше добре така, хау. Когато нощта се разнесе и силата на слънчевата светлина отново съживи всички цветове и багри, бивакът на Мечата орда вече се беше оживил. Никой не искаше да пропусне случая да изпрати вожда Матотаупа и сина му Харка до края на горичката и може би и малко навътре в прерията. С високи насърчаващи викове младежите и момчетата заобиколиха двамата заминаващи.
Матотаупа се беше въоръжил за бой по свой начин. Беше обул само легините и мокасините си. Горната част на тялото му беше гола, гладка, намазана с меча мас. Лицето му беше изрисувано с червена боя, цвета на кръвта, на живота и на борбата. Той не носеше нито копието, нито лъка си, само ножа. Харка беше взел ножа и гъвкавата си бойна тояга. Той вървеше подир баща си, яхнал своя ловен кон.
Двамата препуснаха в лек галоп. Приятно се яздеше през утринната прерия, огряна ярко от слънцето, облъхвана от вятъра, с вперен в далечината поглед чак до подножието на далечните планини.
Матотаупа вървеше на юг. След обяд стигнаха хълма, където брат му беше прекарал онази съдбоносна нощ заедно с двамата бойци. Баща и син слязоха край старото огнище, завързаха конете си така, че да могат спокойно да пасат, но не и да избягат, и хапнаха малко от запасите си. После се смъкнаха внимателно надолу по хълма, потърсиха и откриха по следите мястото, където братът на Матотаупа бе разкъсан от мечката.
След това се върнаха на хълма при мустангите си. Матотаупа наблюдаваше внимателно държането на конете. Те бяха съвсем спокойни и безгрижни. Дори и вълци сигурно нямаше наблизо. Воят, с който няколко от тези хищници приветствуваха настъпващата нощ, прозвуча съвсем тихо отдалеч.
Месецът се изкачи по небосклона. Излезе с целия си пълен кръг и освети земята, под неговата светлина всички очертания се изрязаха ясно, макар и недействително безцветни.
— Остани засега тук, ала недей заспива! — каза Матотаупа на Харка. — Аз ще заобиколя с коня наоколо. Месецът свети така ясно, че може би ще мога да открия още нещо. Ако изпаднеш в беда, избягай веднага с бързия си ловен кон.
— Не може ли да дойда с теб, татко?
— Може, ако няма да се измориш много.
— Няма да се изморя.
— Добре тогава.
След тази кратка почивка двамата тръгнаха да обикалят с конете.
Изведнъж Матотаупа извика изненадано и веднага спря коня. Харка също веднага дръпна юздата, за да спре коня си.
— Харка … там! Какво виждаш там?
— Мечи следи, татко!
— Да, мечи следи. Стари или пресни?
— Твърде пресни, татко. Може би от преди няколко часа.
— Така е. И в каква посока е избягала мечката?
— В посоката, от която ние дойдохме.
— Да. Какво ще правим сега?
— Ще тръгнем подир тази следа, татко!
— Хау. Ела!
— Матотаупа извърна коня, подкара го ходом, наведе се ниско надолу от гърба на мустанга и не отделяше очи от земята, следвайки дирята. Там, където я беше видял, тя беше съвсем ясна, високата трева беше утъпкана. Но после тръгнаха по пясъчни места с остра трева, която растеше на туфи, и там вече следата лесно можеше да се изгуби. Матотаупа и Харка слязоха от конете. Често се налагаше да търсят дълго от една следа до друга. Мина доста време, докато прекосят късо разстояние. Ала посоката на следата си оставаше същата. Тя водеше право към Конския поток, към мястото, където беше разположен бивакът на Мечата орда.
Матотаупа и Харка не размениха никакви ненужни думи. Ала и двамата вълнуваше един и същ въпрос: защо беше отишла мечката още веднъж в бивака? За да умъртви някой млад жребец? Как щяха да постъпят бойците?
Нощните часове отминаха. Матотаупа спря за почивка и остави момчето да си легне. За него самия една безсънна нощ не представляваше нищо. Той никога не би станал боец от племето дакота, ако не се беше научил да издържа по двадесет и четири часа без сън и храна.
Слънцето отдавна вече беше изгряло и наближаваше пладне, когато Матотаупа и Харка, следвайки дирята, отново стигнаха до шатрите на Мечата орда. Непознатата мида, Дългото копие и Четан ги очакваха вече пред горичката.
Откъм поляната сред горичката, откъм бивака прокънтя глухото барабанене на заклинателя и високото ръмжене на танцуващите мечия танц мъже.
Матотаупа поздрави двамата бойци, които бяха излезли да го посрещнат, а Харка поздрави Четан.
Докато мъжете разговаряха за същото, Четан каза на Харка:
— Ето ви отново. Виждаме, че сте открили следата на мечката и правилно сте я проследили. Ала мечката беше малко по-бърза от вас.
— Четан, къде е тя сега? Какво се случи при вас?
— Много неща, Харка. Ние имаме важни и необикновени гости. Татанка-Йотанка дойде — седи в шатрата на Хавандшита — и още един друг белокож мъж дойде, също заклинател, и аз мисля, че той може да си служи с мацаваки по-сръчно от Жълтата брада. Но вие ще видите всичко със собствените си очи. Що се отнася до мечката, тя ни посети тази нощ. Вие нямаше нужда да излизате толкова надалеч. Тя отново уби един млад жребец и го отмъкна, без никой от нашите мъже да се осмели да излезе насреща й.
— Четан! Накъде отмъкна тя плячката си? Не е възможно да е отишла много надалеч!
— Ти всякога всичко знаеш. Не е стигнала далеч. Настанила се е малко по на запад, при една малка рекичка, която се влива в Конския поток, и се чувствува много добре.
— Мечка, отнасяща убит жребец, ще остави огромна диря след себе си!
— Следа като от десет бизона!
— Ние ще я намерим и ще я убием!
Харка произнесе тези думи почти в съшия миг, когато ги произнесе и баща му, чул разказа на Дългото копие и Непознатата мида.
Едва сега Харка забеляза, че никой от останалите бойци и младежи не се мяркаше наоколо. Мнозина участвуваха в мечия танц, а останалите сега навярно бяха заети само от мисълта: Татанка-Йотанка е тук! Но това ли беше единствената причина, поради която никой друг не дойде при тях?
Или може би Хавандшита беше предприел нещо, за да урони уважението, с което се ползуваше вождът? Тогава още повече беше належащо най-после да убият сивата мечка!
Матотаупа и Харка намериха широката следа на хищника, отвлякъл своята плячка, и тръгнаха подир нея без никакво усилие. Сега не ги вълнуваше никаква друга мисъл освен; „Мечката! Мечката!“
Следата минаваше точно както беше казал Четан, на запад към една малка рекичка, чиито брегове бяха заградени от върбалак и малки дръвчета. Конете вече станаха неспокойни. Матотаупа слезе на земята, Харка също се плъзна от гърба на коня. Завързаха мустангите.
Матотаупа притегли Харка към себе си.
— Сега покажи силни ли са очите ти! Там, в храсталака на брега… там… до дръвчето, което се извисява малко над останалите… там, между тревите и листата се подава копито на млад жребец… виждаш ли го?
— Не, татко. А … да … да, да … виждам го, татко!
— Натам води и нашата следа. Оттам нататък обаче не продължава.
— Така е, татко.
