— Ти го победи, татко! — каза Харка, изпълнен с дълбоко възхищение. — Да удушиш мечка! Такова нещо не се е случвало досега!
— Ние заедно я победихме с теб, Харка!
Момчето непрекъснато обикаляше около звяра. То много беше чувало за сивата мечка, ала за първи път в живота си виждаше такова животно. Убито от баща му! Как щеше да ликува целият бивак! Стрелата с пера беше отмъстен.
— Ще отнесем кожата в нашата шатра — каза Ма-тотаупа.
— А от ноктите, татко, ти ще си направиш огърлица! Тя ще бъде още по-хубава от огърлицата на Дългото копие от злато и скъпоценни камъни.
— Да, ще си направя огърлица. А месото доста ще ни се услади, Харка. Ще ядем мечи лапи! Аз вече донесох и други, ти знаеш това. Ще нагостим добре гостите си!
Харка избухна в смях, възбудата му се уталожи.
— Да, мечи лапи, татко! Те ще се усладят на всичкя ни. Веднага ли ще одерем кожата на звяра?
Матотаупа погледна към слънцето.
— Да, имаме време. Ще я одерем и ще вземем веднага кожата и лапите с нас на връщане. Останалото месо след това жените ще дойдат да го приберат.
Двамата се заловиха за работа. Харка помагаше вече умело. Макар и да не беше драл досега мечка, той все пак беше се справял с кожата на различен дивеч.
— Какво ще кажат Татанка-Йотанка и Хавандшита, татко? Мечият дух не можа да ни надвие.
— Той не ни надви и ние ще танцуваме, за да го примирим.
— Дошъл е още някакъв бял човек. Четан казва за него, че можел да стреля добре.
— Ще видим, Харка!
— Бива ли сега Жълтата брада да нарисува портрета ти?
— Да, бива, хау!
Одраха звяра. Матотаупа натовари кожата върху своя потреперваш от възбуда кон.
После те се понесоха към дома в лек галоп, прелитайки над прерията, огряна от златното слънце.
МАЦАВАКИ
Завръщайки се следобед към бивака, двамата ловци не бързаха особено, ала и не се маеха. Радваха се, че бяха извършили нещо голямо, бяха преодолели една опасност и се връщаха у дома си като победители. Откъм бивака момчетата и младежите щяха да излязат да ги посрещнат с ликуващи възгласи, бойците и старците щяха да ги приемат с възхищение. Какво знаменателно съвпадение, че Матотаупа щеше да отнесе в родните типи кожата на най-силната сива мечка, която бойците някого бяха виждали, точно в деня, в който Татанка-Йотанка, един от най-великите заклинатели и предводители на седемте племена дакота, гостуваше в бивака на Мечата орда!
Харка яздеше зад баща си и виждаше върху задницата на бащиния мустанг мечата кожа. Той не отместваше поглед от нея, възхищаваше се от големината й и се радваше предварително при мисълта как щяха да посрещнат Матотаупа в бивака. Сега вече хората от тяхното племе нямаше защо да се страхуват от хищника.
Изпълнено с радостно чувство, момчето гледаше и тревите, полюшващи се под вятъра, небесната синева, по която бързо преминаваха бели облаци; чуваше тихото шумолене на Конския поток и със силните си очи забеляза още отдалеч, съвсем отдалеч малко по-тъмното петно на горичката, сред която се криеха шатрите им.
— Но виж… какво беше това? Нещо се движеше през прерията! Харка напрегна поглед и разбра, че и Матотаупа навярно беше забелязал същото, защото сега и вождът извърна глава, после хвана юздата и спря мустанга.
— Харка, какво виждаш там? — попита той.
— Четири животни, татко. Четири коня. Те вървят два по два. С ездачи. Но аз не съм сигурен … Изглеждат ми само двама ездачи.
Матотаупа продължи да се взира, без да отговори веднага.
— Яздят ходом — каза най-после той.
— Да, съвсем бавно. В източна посока.
— Ела, ние ще ги настигнем. Трябва да знам кои са тези хора.
Матотаупа и Харка отново препуснаха с конете. Индианците, които яздят конете без седло и стремена, не карат в тръс, тъй като това е много неприятно за седящия върху голия гръб на животното ездач. Те яздят ходом или галоп. Тъй като ездачите в далечината продължаваха бавния си ход, вождът и синът му ги настигнаха скоро. Приближавайки се, Харка лесно разпозна кой яздеше пред тях. Това бяха Прелетната птица Жълтата брада и Дългото копие. Те водеха двата си товарни катъра и багажа. Двамата ездачи се спряха, извърнаха конете и застанаха лице срещу лице с Матотаупа и Харка. Индианците се приближиха в галоп по техен обичай съвсем наблизо, сякаш искаха да заобиколят гостите си, и спряха конете непосредствено пред тях.
— Хо, Матотаупа! — извика радостно художникът, а заедно с него заговори и Дългото копие:
— Какво виждаме! Ти караш кожата на мечката! Каква кожа! Да, това е кожата на онзи приятел, който ни изплаши в планините. Велики ловецо Матотаупа, ти си убил това прекрасно животно!
Вождът кимна и се засмя щастливо. Харка също се усмихна, в същото време обаче той наблюдаваше внимателно художника, другаря му, товарните катъри и багажа. Какво беше намислил Прелетната птица? Нима искаше да напусне шатрите, преди да е нарисувал портрета на великия ловец и да е взел участие в ловното празненство? Харка беше обикнал Дългото копие и странния художник, макар че последният не умееше да стреля добре. Ала според мнението на Харка той беше проявил правилно отношение по много въпроси и беше позволил на момчето да се запознае с неговото мацаваки. Когато Харка си спомни с какви чувства и представи беше проследил с поглед, художника и Дългото копие за първи път от пясъчния хълм, той сам трябваше да се надсмее над себе си. Сега вече знаеше, че белият човек носи шапка върху главата си, за да се предпазва от слънцето и студа, чието силно действие той не е навикнал да понася в каменните къщи на белите мъже, че високите мокасини са много удобни при преминаването през реки и че едно мацаваки не представлява някакво тайнство, а е дело на сръчни ръце. Той беше научил също така, че цели племена на червенокожите мъже живеят в плен и че Дългото копие беше получил от Великия баща във Вашингтон разрешение да съпровожда художника. За Великия баща във Вашингтон Харка можеше да си създаде само неясна представа. Навярно, мислеше си момчето, той също има жълта коса и шапка. Той властвува над много бойци, които притежават мацаваки.
Ала засега това нямаше значение. По-важен беше въпросът зашо Прелетната птица и Дългото копие бяха поели на път със своите товарни катъри и целия си багаж. Това приличаше на окончателна раздяла. Нима беше възможно?
Матотаупа навярно помисли същото, ала и той не каза нищо. Попита само любезно:
— Да отпочинем ли за малко заедно?
Прелетната птица и Дългото копие сякаш се изненадаха от това предложение, ала се съгласиха на драго сърце. Всички скочиха на земята и оставиха конете да пасат свободно. Наоколо нямаше никаква опасност и мъжете не сметнаха за нужно да вържат краката на конете или тях самите.
Матотаупа и чейени запушиха лулите си, а художникът запали неизбежната си пура.
— Как уби голямата мечка, вожде? — попитаха Жълтата брада и Дългото копие. — Разказвай Разказвай!
Матотаупа се отзова на молбата им и заразказва образно, съпровождайки думите си с жестове, той скочи и повтори пред двамата гости заедно с Харка още веднъж разигралата се съвсем неотдавна сцена на лова. Двамата слушатели преживяваха разказа силно възбудени.
— Ха, Матотаупа, най-великият ловец на мечки в прерията и в Скалистите планини!
Дългото копие стана и донесе от багажа перата от опашката на бойния орел, който той беше убил в планините.
— Подарък за тебе, вожде на Мечата орда! Прибави тези пера към твоята переста корона, ако смяташ, че са достойни за нея!
