почести.
Матотаупа не се радваше на решението на своите гости и на това, че враждебността на Хавандшита можеше да прогони приятелите на Матотаупа. Ала той не се чувствуваше достатъчно силен, за да промени това. След като той изпуши лулата си, всички се изправиха и се сбогуваха. Жълтата брада и Дългото копие стиснаха особено сърдечно ръката на Харка.
После четиримата скочиха върху конете. Прелетната птица и Дългото копие потеглиха отново в спокоен ход на изток.
Матотаупа и Харка подкараха мустангите в по-жив галоп от преди по посока на бивака. Наистина нямаше значение дали щяха да пристигнат час по-рано, или час по-късно. Ала и двамата имаха чувството, че искат да се отдалечат колкото се може по-бързо от нещо, което се беше издигнало подобно на зъл дух над мястото, където се бяха спрели да починат.
Горичката край Конския поток, която дотогава се очертаваше съвсем слабо като тъмно петно сред прерията, сега бързо нарастваше пред очите на завръщащите! се ездачи и очертанията и багрите й ставаха все по-ясни. Вече се разпознаваха и малки точки, които се отделиха от горичката и тръгнаха през полето към завръщащите се. Виждаха се цяла група такива подвижни точки, които бързо се увеличаваха, тъй като яздеха едни срещу други и разстоянието между двете групи сякаш се стопяваше. С добрия си слух двамата индианци вече започнаха да долавят тропота на копита а отекващото ехо на далечни викове. Двата коня препускаха като от само себе си в силен галоп, тъй като бяха надушили стадото си и разпознали горичката.
— Хи-йе-хе! Хи-йе-хе!
Сега виковете можеха вече да се различат и Харка разпозна Четан и Старата антилопа, които препускаха пред всички останали срещу завръщащите се бойци.
Подир тях следваха Младите кучета, младежите от Ордата на червените пера и почти всички бойци, сякаш никой не липсваше. Виковете се засилваха, изпълниха леко повяващия ветрец със своите стрели. Най-после Матотаупа и Харка трябваше да понамалят темпото, защото от всички страни ги заобиколиха препускащите, размахващи оръжие, възторжени момчета, младежи и мъже.
Когато Матотаупа и Харка, сами увлечени от всеобщата радост, отново смушкаха мустангите, всички полетяха към горичката, така че пясъкът между стръковете трева се вдигна високо нагоре.
Спряха конете на края на горичката. Образуваха дълга редица; начело яздеше Матотаупа, втори — Харка. Вождът насочи колоната към пътеката, която се бе образувала поради честото преминаване през горичката. Слънцето вече слизаше на запад, лъчите му играеха над върхарите на огъващите се дръвчета и трепкаха в храсталака. Те осветяваха челния ездач. Харка виждаше пред себе си мечата кожа и чак сега забеляза, че върху рамото на баща му имаше рани от одраскване. Кръвта вече беше засъхнала.
Сега се откри поглед към шатрите. Матотаупа се отправи с коня си към поляната сред бивака и там веднага нареди на жените да отидат да приберат месото на мечката още преди падането на нощта. Колоната на ездачите се разкъса. Някои тръгнаха вдясно и вляво между шатрите към поляната. Други скочиха от конете, хвърлиха юздите на момчетата и забързаха пеша към насъбралите се в кръг хора на поляната за тържества и танци. Първенците на племето, Хавандшита и натрупалите най-много опит и години бойци вече се бяха насъбрали там. Сред тях Харка видя двама непознати за него гости — един индианец и един белокож.
Като видя индианеца, Харка веднага разбра кой беше той. По сериозния волеви израз на този човек, по гордото му властно държане, по орловите пера в знак на неговото достойнство, по старателно и богато везаното му кожено облекло веднага личеше, че не е обикновен боец. Мъжът стоеше до Хавандшпта, сред уважаваните старейшини на Мечата орда, в мълчаливо очакване, докато по-младите мъже и младежите още веднъж избухнаха в радостни викове. Този непознат индианец не можеше да бъде никой друг освен Татанка-Йотанка.
Матотаупа слезе от мустанга и даде знак на сина си да стори същото. Четан пое юздите на конете, докато момчето помогна на баща си да свали голямата меча кожа. Вождът, сам висок два метра, бръкна в кожата на главата на мечката и я издигна с изопната ръка нависоко. Задните лапи се повлякоха по земята. Отстрани отново се понесоха възхитени викове. Матотаупа тръгна към Татанка-Йотанка и Хавандшита и простря кожата на земята пред краката им.
— Каква мечка! Каква мечка! — завикаха мъжете наоколо.
— Тя е убита — заговори Матотаупа. — Никога повече няма да разкъсва нашите млади жребци и да напада нашите мъже. Тя е мъртва. Аз я удуших със своите ръце и забих ножа си в сърцето й. А моят син Харка Убиеца на вълци Стрелеца по бизони Ловеца на мечки раздразни огромния сив звяр и се изпречи насреща му с тоягата си в ръка, докато аз можах да я нападна!
Разказът му разчувствува всички, които го чуха. Непознатият индианец пристъпи напред и под почтителното мълчание на всички насъбрали се разгледа мечата кожа и после заговори:
— Вожде Матотаупа! Ти си велик ловец; никога досега аз, Татанка-Йотанка, не съм виждал по-смел и по-силен вожд. Твоят син обаче е не по-малко смел и сръчен. Щом в племето на дакота живеят и растат такива мъже, нашите ловни райони и нашите шатри всякога ще бъдат добре защитени!
Похвалните думи на Великия заклинател, от които страните на Матотаупа и Харка пламнаха от радост, бяха последвани от похвалите на Хавандшита и отново от хвалебствените възгласи на останалите бойци.
После друго нещо привлече вниманието на всички. Непознатият белокож мъж, който също стоеше в средата и когото Харка непрекъснато поглеждаше, излезе напред. Той беше висок момък, здраво сложен и навярно не по-възрастен от двадесет и две или двадесет и три години. Дрехата му беше без украшения, ала от най-хубава лосова кожа. Той беше обут с високи ботуши. Коланът му беше подплатен с черна и червена кожа. От капията му се подаваше дръжката на ножа, до нея стърчеше затъкната томахавка — бойна и метателна секира с блестящо стоманено острие. Харка беше чувал много за това оръжие и дори го бе виждал вече у бойците на пани. Белокожият нямаше шапка на главата. Загорялото му, сякаш ощавено от вятъра и времето лице беше обградено от червеникаворуса коса, която растеше чак надолу до ушите му; ушите му бяха странни, тъй като долната им мека част също беше обрасла. Лицето му беше безбрадо, устата широка, ала с тесни устни, носът — извит. Очите му бяха сиви, те блестяха и сякаш пробождаха всекиго изпод бухлатите вежди.
В двете си ръце белият мъж държеше по едно мацаваки. Той вдигна двуцевите карабини нависоко, така че вечерните лъчи на слънцето се огледаха в цевите им.
— Бойци на дакота, вожде Матотаупа, Велики вожде Татанка-Йотанка! — извика той високо, звучно, на езика на дакота, макар и със съвсем чужд акцент, така че Харка с мъка го разбираше. — Ето тези огнени оръжия, нови, прекрасни, убиващи гризли с един удар — оръжия, каквито никой досега не е виждал в шатрите на Мечата орда, — тези двуцеви карабини, със задно пълнене, най-добра конструкция, аз подарявам на теб, вожде Матотаупа, на теб, велики ловецо на мечки, и на твоя син Харка! Аз казах, хау!
За миг на Харка се стори, че не може повече нито да вижда, нито да чува, нито да мисли. Мацаваки в неговата ръка, негово собствено, подарък за него — истина ли беше това, истина ли беше? Той дори не знаеше как стана така, че белият човек му подаде едната от двете карабини, че той я пое, стисна я в ръката си, държеше я здраво в ръката си. Външният свят, всичко около него изчезна. Той усещаше само още оръжието и виждаше различни, картини в мисълта си: вожда на пани, стрелящ върху майка му, себе си, отнасящ като плячка мацаваки на пани по време на боя, и трофейния прът на Хавандшита, на който сред окачени животински кожи висеше пожертвуваното мацаваки …
Мацаваки! Мацаваки! Това, което сега Харка държеше здраво в ръка, беше „карабина“, така каза белият мъж. Тя беше по-мощна от пушката на Прелетната птица, с нея можеше да се убие мечка. Беше нова и много по-хубава, отколкото старото тайнствено желязо, което се полюляваше на трофейния прът на Хавандшита. Харка притежаваше това оръжие и никога вече нямаше да го даде. Белият мъж му го беше подарил. Ръцете на Харка несъзнателно опипваха затвора и спусъка. Като из мъглата на своите видения той чу гъргорещ, някак си възбуждащ и злокобен смях.
— Погледнете сега това момче! Току-що получи една карабина и вече знае да си служи с нея! Ела насам, млади ловецо на мечки, дяволе такъв, ти ще получиш куршуми и после ще дадеш първия изстрел. Ще дадеш първия изстрел!
