Матотаупа прие подаръка.
— Моят език никога няма да престане да слави младия вожд Дългото копие и неговата щедрост!
Матотаупа разпредели част от храната, която беше взел за всеки случай. Ядоха заедно, не от глад, а за да подчертаят привързаността си един към друг.
Чак тогава Матотаупа зададе въпроса, който вълнуваше него и Харка още от първия миг на срещата:
— Прелетната птица и Дългото копие водят и товарните катъри заедно с цялото си имущество? На дълъг път ли са тръгнали?
Усмивката изчезна от лицата на запитаните.
— Ние напуснахме твоята гостоприемна типи, велики вожде Матотаупа, за да продължим пътя си! Прости ни, че взехме такова решение, докато ти беше далеч от дома си на лов, и че си тръгнахме, без да можем да се сбогуваме с теб в твоята типи, без дори да разберем как е завършила борбата ти с мечката. Това не беше приятно и на нас самите, защото ние те чувствуваме свой приятел. Ала ние и двамата сметнахме, че трябва да постъпим така от добри чувства към тебе.
— Но защо? — попита вождът неприятно изненадан и разстроен. — Какво ви кара да отпътувате?
— Предпазливостта, вожде. Ние не желаем да ти създаваме неприятности.
— От кого трябва да се страхува Матотаупа? Вашите думи ме огорчават.
— Ти не се страхуваш от никого, ние знаем това. Но пази спокойствието на своите шатри! Ти се връщаш от лова като победител! Нима искаш да влезеш в разпра с вашия заклинател и да всееш по този начин смут сред своите бойци? Хавандшита не ни обича нас двамата! Матотаупа смукна няколко пъти от лулата си.
— Значи, ти няма да нарисуваш портрета ми?
Страните на художника се обагриха от обзелото го вълнение.
— Разреши ми, вожде, веднага да скицирам портрета ти. Имаш ли един час време?
— Нека Хавандшита почака, докато се върна! А ти вземи своя тайнствен жезъл и направи картината както ти харесва!
Художникът не чака втора покана. Извади блока си и зарисува с увлечение. Матотаупа остана на мястото си неподвижен, като гледаше направо, някъде над широките поля, към обляната в слънце далечина, задълбочен в собствените си мисли и планове, надежди и опасения.
Художникът рисува около час.
После прибра отново тайнствения си жезъл и подаде блока на Дългото копие, който го прибра в багажа.
Прелетната птица мушна още една пура между устните си, запали я и след като смукна, каза:
— Вожде, във вашия бивак теб те очаква голям триумф, ала също така и голяма опасност. Бива ли да говоря с теб съвсем открито? Нали няма да ми се разсърдиш?
— Няма да ви се разсърдя. Прелетна птицо и Дълго копие.
— Тогава нека Дългото копие те запознае с нашите мисли!
— Нека говори, хау.
Дългото копие се замисли за малко.
— Вожде Матотаупа — поде най-сетне той. — Прелетната птица Тайнствения жезъл и аз напускаме твоята гостоприемна шатра и ловните райони на Мечата орда. Ние всякога ще знаем да славим начина, по който ти ни прие и ни посрещна. И ако сега ние си отиваме, нека последният ни подарък за тебе бъде това, че ще ти кажем цялата истина, както се полага между братя.
— Хау.
Харка слушаше внимателно. Щом един мъж прибягва до толкова много думи и уверения, преди да каже онова, което иска, сигурно има да каже нещо важно. Човек дори можеше да се страхува от такова съобщение. Ала Харка токущо беше убил заедно с баща си най-опасния хищник на прерията и Скалистите планини. Едва ли можеше да се намери нещо по-трудно от този лов и следователно той щеше да изслуша заедно с баща си спокойно онова, което Жълтата брада имаше да им разкаже. Матотаупа всякога би победил, в каквато и опасност да попадне. Така си мислеше Харка и слушаше внимателно.
— Матотаупа, ти и всички бойци на Мечата орда, на оглала, на дакота, дори всички племена на сиуксите знаете, че някога цялата земя, като се започне от Голямата вода, откъдето изгрява слънцето, чак до Голямата вода, където слънцето се скрива вечер, е принадлежала на червенокожите мъже. Те убивали бизони, лосове, антилопи, мечки и дикобрази, отглеждали царевица и тютюн, издигали големи, прекрасни и тайнствени строежи, които, приличали на планини или на змии. Те почитали Вакантанка, Великото заклинание, страхували се от птицата със светещите очи и с гръмовния глас, никога не пристъпвали с оръжие в ръка хълмовете със Свещената глинеста почва. Много пеели и много танцували, говорели истината и били храбреци. Така е било, откакто свят светува. После дошли белите мъже, всички искали да имат земя взели земя и после заграбвали все повече и повече. Червенокожите мъже трябвало да измрат или да се откажат от земята си. Сега белите мъже стоят на границата на прерията и горите, които принадлежат към ловните райони на племето дакота. Те искат да прокарат пътя за Огнения кон през прериите на пани на южната граница на земите на дакота.
Сега е дошло време, когато бойците на дакота не бива да спят. Те трябва да държат очите си отворени, да се ослушват за всеки шум, а ръцете им трябва да държат лъка и ножа готови. Вашите главни вождове и велики заклинатели са разговаряли с вождовете на белите бойци и са подписали с тях договор, скрепен със свещени клетви. Вождовете на белите мъже са нарушавали досега много клетви, затова аз ви казвам: не заспивайте, стойте винаги будни! Вие имате разумен и решителен заклинател и главен вожд — Татанка- Йотанка. Той не е приятел на белите мъже, ала мисли справедливо. Във вашия бивак вие имате своя заклинател Хавандшита, Той е много стар, почти два пъти по-стар от Татанка-Йотанка. Ние разговаряхме е Хавандшита в твоята шатра, вожде. На младини той е виждал горите и полята, които никой от вас след това не е виждал. Той се е бил още под водачеството на Текумсе Планинския лъв, когато всички червенокожи мъже се били съюзили срещу белите и въпреки това претърпели поражение. Той не може да забрави това. Оттогава станал и си останал завинаги непримирим враг на белите мъже. Ала той е трябвало също така да признае, че белите мъже притежават по-големи и по-полезни тайнства, отколкото той самият. Ето тези тайнства той иска да опознае, за да може да овладее и тях. Иска да ги опознае сам, съвсем сам, без да допусне някой от вас да прозре неговата наука, така както обича да разговаря с духовете в своята шатра винаги сам. Той не може да проникне в тайнствата на белите мъже, без да разговаря с белите мъже. Ала той иска да разговаря с тях тайно. Вожде, от всичко това дебнат големи опасности. Ние казахме на Хавандшита, че Прелетната птица не притежава никакви специални тайнства, а че само неговият поглед прониква по-дълбоко в хората и че неговите ръце са по-сръчни от ръцете на другите хора. Хавадшита не ни повярва това. Той смята, че щом Прелетната птица е бял човек, той е враг и не желае да издаде своята тайна на Хавандшита — затова за Хавандшита той е не само враг, но и ненужен. Затова ние трябва да си вървим, за да не избухне в шатрите ви голяма свада. Хау.
Когато Дългото копие свърши, Харка зачака какво ли ще отговори Матотаупа. Момчето гледаше към земята, към няколко пясъчни зрънца и малки камъчета, наблюдаваше една тревичка, която се огъваше, и чуваше пръхтенето на коня си. Ала то не мислеше за нищо. Беше заповядало на мислите си да се спрат, докато проговори Матотаупа.
Вождът също трябваше да премисли онова, което беше чул. Чак след това заговори.
— Не е ли на прав път Хавандшита? Той мрази онези бели мъже, които грабят земята на червенокожия човек. Аз също мразя разбойниците. Той иска да опознае тайнствата на белите мъже. Това е добре. Ала той е сбъркал, когато е помислил, че Прелетната птица притежава такива тайнства. Ние ще му обясним, че той е сбъркал. Той бърка също така, като мисли, че трябва да мрази Прелетната птица. Прелетната птица е справедлив и изкусен човек и той трябва да си остане наш брат.
— Аз ще си остана ваш брат, вожде, ала и братята понякога са принудени да вървят по различни пътища. Ние казахме, каквото смятахме, че трябва да кажем. А сега нека се сбогуваме. В бивака на Мечата орда сега те очакват! Ти сигурно забеляза, че когато се върна от първото си безплодно излизане да търсиш мечката, почти никой от селото не дойде да те поздрави. Тогава над теб още виснеше сянката на мрачните предсказания на Хавандшита и хората не гледаха с добро око на твоето приятелство с нас. Сега ти си убил мечката и опроверга с това прокобите на стария заклинател. Ние обаче си отиваме, без разпри, в мир и в добро разбирателство с тебе. Въздухът отново е чист и ти ще бъдеш посрещнат в бивака с големи
