— Това също е опасно. Защо не е искал да я убие? Да не би мечката да е свещеното животно на Прелетната птица?
— Не, вожде, ала моят бял брат казва, че всички животни са наши братя.
— Хау, в това има нещо вярно. Но разказвай по-нататък!
Добре. И така, Прелетната птица искаше да се покатери по скалата, ала аз се възпротивих, защото следата беше съвсем прясна и защото сивата мечка е едра, хитра, яка и както ти сам каза вече, много опасна.
— Хау, такава е! — потвърди Матотаупа.
— Ние говорехме и не можехме да стигнем до съгласие. Най-после моят по-възрастен бял брат ми разреши аз да се покатеря по скалата, а той да остане край конете. И двамата слязохме от животните.
— Хау, и какво се случи после? — попита Матотаупа, тъй като Дългото копие замълча. — Къде оставихте своите мацаваки?
— Аз дадох моето на моя по-възрастен бял брат, за да мога да се катеря по-лесно. Подадох му и юздата и така той държеше двата коня и аз тъкмо се канех да се покатеря…
— Разказвай по-нататък!
При това се обърнах на другата страна, та моят бял брат видя лицето ми, което изведнъж се беше вцепенило от ужас, и той също се извърна … и … и ние двамата видяхме стоящата зад нас Гризли, изправена на задните си крака … и готова да се нахвърли върху нас с предните си лапи!
— Хо, хо, хо! Добре ви е изиграла сивата мечка!
— Точно така. Беше великолепно, огромно животно.
— Вие сте още живи. Как се спасихте?
— Моят по-възрастен бял брат успя все пак да скочи на коня. Полетя напред заедно с двата коня и с двете мацаваки. Или конете полетяха с него. Аз се скрих в урвестата скала.
— Матотаупа се разсмя добродушно и двамата му гости също се усмихнаха.
— Мечката добре ни подгони, вожде.
— И вие не й ли отмъстихте?
Ние тръгнахме да се търсим и бяхме щастливи, когато можахме пак да се намерим.
— Матотаупа се изсмя отново.
— Нима толкова надалеч беше избягал Прелетната птица с двата коня, та е трябвало да го търсиш?
— Толкова надалеч бяха избягали конете с него, вожде!
Матотаупа не можеше да повярва.
— Толкова надалеч избягали, толкова надалече! С две мацаваки! Да избягат!
Белият мъж се усмихна в брадата си.
— Ами че разбира се — накара той чейени да преведе. — Аз не съм дошъл да ходя на лов за мечки, а за да рисувам ликовете на големите вождове с тайнствения си жезъл.
Смехът на Матотаупа заглъхна.
— Ти заклинател ли си?
— Той е особен род заклинател, вожде — обясни чейени. — Бива ли да ти покаже портретите на вождовете на папи и на шошони?
— Хау! Нека ги покаже.
Двамата гости се изправиха. Матотаупа също. Чужденците поровиха в багажа си в дъното на шатрата, извадиха няколко свитъка платно и ги донесоха край огъня. Белият мъж разви първия свитък и го поднесе така, че пламъците да го осветят.
Матотаупа стоеше занемял и вцепенен като омагьосан, а жените и децата в дъното на шатрата бяха не по-малко смаяни, ужасени и учудени. Шешока скри очите си с ръце, за да не гледа магията.
Върху платното беше нарисуван с блажни бои портретът на индиански вожд от племето шошони, почти в естествен ръст и много правдив. Чейени разви друг свитък и при светлината на пламъците на огъня се появи образът на един вожд на пани.
Матотаупа и децата вдигнаха несъзнателно ръка пред устата си, както бяха свикнали да правят при появата на някое привидение.
— И тези мъже сега мъртви ли са? — попита беззвучно Матотаупа.
— Не, не — увери го чейени. — Живи са. — Тук върху тази странна кожа?
— Не, не. Сред техните племена.
Матотаупа размаха ръце.
— Техните духове са тук! Нима те живеят на две места? Това е магия!
— Те живеят на две места. Ала тук, върху тази картина никога няма да умрат.
— Хо … това е магия … махай ги, махай ги!
Гостите намотаха послушно платната и ги прибраха отново. Вождът ги гледаше недоверчиво.
Когато отново всички седнаха край огъня, той каза:
— Би било по-добре да ходите на лов за мечки, вместо да омагьосвате червените мъже!
— Всеки по своему, вожде.
— Хау. Ще ми се разсърдите ли, ако аз потърся следите на мечката, която ви е подгонила?
Прелетната птица и Дългото копие няма да ти се разсърдят. Те дори са готови да те заведат до следите. За едно опитно око следите сигурно все още са видими на някои места. Ние ти подаряваме тази мечка ти да я убиеш!
— Хау, хау, добре, добре. За това и Прелетната птица и Дългото копие имат право да поискат от мен, Матотаупа, вожда на Мечата орда, всичко, каквото мога да им дам.
— Добре, вожде. Ние искаме само едно: твоя портрет.
— Хо … не!
Матотаупа вдигна отбранително ръце, Харка също силно се изплаши, когато чу това желание. Ала Матотаупа скоро се овладя. Изправи се и изрече с достойнство:
— Аз казах … белият мъж каза своето желание. Той желае моя портрет, това е моя живот, който той иска да вмъкне в своята магия. Така да бъде. Един дакота не е по-малко смел от един пани или един шошони. Ала аз поставям едно условие: белият мъж ще получи моя портрет, щом аз хвана мечката!
Мъжът с жълтата брада кимна и човекът от племето чейени обясни:
— Ние сме съгласни с това условие! Матотаупа е голям ловец и той ще успее да убие и тази страшна и умна мечка!
Около ъглите на устните на Матотаупа потрепна лека хитра усмивка.
— Аз съм бил голям ловец? Откъде моите непознати братя знаят това?
Чейени се поколеба, ала белият му кимна и той каза:
Ние го знаем от белите мъже, които подготвят пътя за Огнения кон. Ние бяхме при тях, преди да тръгнем към Скалистите планини.
Кой ме познава там, кой е могъл да говори за мене?
— Всички, с които ние говорихме. Бойците от Мечата орда, казваха мъжете там, са много добри ловци и знаят велики тайнства.
Когато чейени изрече тези думи, се случи нешо, което изглеждаше нечувано и поне никой не го очакваше.
Подобно на останалите деца и на жените Харка бе следил внимателно разговора. Колкото и силно да беше привлечено вниманието му от разказа за срещата със сивата мечка, той все пак нито за миг не забравяше първия въпрос, с който Матотаупа беше посрещнал непознатите мъже. Откъде знаеха те, че в Мечата орда живеят смели ловци и бойци?
Когато вождът също се върна неочаквано на този си въпрос по време на разговора, всички сетива на Харка се изостриха. Защото може би от този въпрос Матотаупа щеше да навлезе със заобикалки в тайната на Великото заклинание, чието разрешение толкова много занимаваше мисълта на Харка, макар и скритом. Когато чейени произнесе думите: „Бойците на Мечата орда познават велики тайнства“ — нещо неудържимо принуди Харка да стане и да се приближи до гостите край огнището. Такова нещо не подхождаше за едно дете; то беше против всички обичаи. На мъжете подобно държане би се сторило не смело, а невъзпитано и те щяха да отпратят Харка с укор. Той потрепера при мисълта за подобно посрамване, което Шонка би наблюдавал от дъното на шатрата, ала въпреки това тръгна към огнището, сякаш се подчиняваше на
