естествено и неизбежно. Харпстена беше свикнал, особено след боледуването си, да бъде на второ място. Затова сега въпросът на баща му го учуди и той не знаеше какво да стори.
— Мисля точно така, както го казах — насърчи го баща му.
Харпстена все още се колебаеше.
— Истината ли да кажа? — попита след малко тихо той.
— Един дакота никога не лъже. Ти знаеш това, момчето ми.
— Тогава ще кажа, най-много бих желал от всички коне пъстрия жребец на моя по-голям брат Харка Убиеца на вълци.
— Макар че той вчера излезе втори в състезанието? — попита бащата.
— Да, тъкмо затова — отвърна твърдо Харпстена.
— Ще ми обясниш ли защо?
— Да, татко, ще обясня. Пъстрият жребец е добро и опитно животно — обичам го много.
Харпстена пристъпи към мустанга и го погали по ноздрите и Матотаупа и Харка видяха с учудване как животното наклони главата си към него, сякаш отвръщаше на доброто му чувство.
— Харка е добър и упорит ездач — продължи Харпстена сега вече сигурен в себе си. — Но пъстрият кон остарява и му е много мъчно, задето вчера изгуби състезанието. По време на ездата Харка го удари с камшика, макар много добре да знаеше, че животното тичаше колкото му сили държат. То беше тъжно, когато се върна сред стадото.
Харка слушаше и сега сведе поглед. Срамуваше се, защото много добре знаеше, че беше допуснал себелюбието да задуши разума му.
— А аз утеших коня и той ме обича — продължи Харпстена, — Него искам да получа. За какво му е на Харка мустанг, който не може да излиза първенец?
Харка усети как кръвта бавно се изкачи в бузите му. Думите на Харпстена прозвучаха така, сякаш той искаше да каже: „И за какво му трябва на Харка един по-малък слабоват брат?“
— Не — обади се сега Твърдокаменния Харка Убиеца на вълци, без да го питат. — Харпстена не бива да получи този кон само защото той вече нямало да ми служи. Кажи му, татко, да си избере друг кон.
— Аз държа на думата си — отвърна сериозно Матотаупа. — Харпстена ще реши.
— Харка гледаше встрани, мъчейки се да надвие себе си.
— Аз искам пъстрия жребец — повтори по-малкото момче.
— Тогава той е твой, мой по-малки синко.
— Тясното лице на Харпстена просия. Той погали жребеца по врата.
— Сега е твой ред, Харка — заговори Матотаупа — ти трябва да получиш нов кон. Кой си избираш?
— Аз имах три коня, татко, сега имам само два. Те ми стигат.
Харка каза това отсечено, после стисна здраво устни, защото не искаше да изрече всичко, което го вълнуваше.
— Харка … с двата други мустанга, които сега ти остават, при следващото състезание ти ще излезеш трети или четвърти.
— Възможно е. Занапред аз ще съумея да се овладявам, когато не побеждавам.
Невъобразимо трудно бе за Харка да изрече тези думи пред Харпстена. Ала той ги каза. Те прозвучаха твърдо.
Бащата го погледна замислено.
— Ти отново ще имаш три коня — каза най-после той. — Аз искам това.
— Тогава определи ти, татко, кой ще бъде третият ми кон занапред.
— Добре. Ела!
Двете момчета тръгнаха с бащата през стадото. Матотаупа се спря пред сивия кон, който беше носил Харка през бягащото стадо бизони.
— Ето, Харка Убиецо на вълци Стрелецо по бизони! Този мустанг ще бъде твоят трети кон. Ти добре го язди.
— Татко!
— Какво има?
— Та това е вторият ти най-добър кон! Как ще се лишиш от него?
— Ти си мой син. Вземи го.
Харка пристъпи към животното и постави ръка върху гърба му.
— Няма да мине много време, Харка, и ти ще тръгнеш заедно с нас, когато излизаме на лов за бизони.
— Да, татко.
Въпреки похвалата, която получи, Харка все още говореше стеснено.
Бащата обаче се направи, че не забелязва. Каза само:
— Използувайте днешния ден да свикнете с новите си коне.
После си отиде.
Двете момчета се подчиниха. Всеки отвърза обещания му мустанг и се понесе с него към прерията.
Ала братята яздеха в различни посоки.
Когато денят свърши и припадна тъмната нощ и в шатрата на Матотаупа всички заспаха дълбок сън, Харка се раздвижи под завивките си. Предпазлив като пленник, който иска да избяга, той се измъкна от постелята си и изскочи от шатрата навън. Вързаният пред входа мустанг на баща му се помръдна леко, две кучета се събудиха, ала не излаяха. Харка премина бос между затихналите шатри, спусна се край брега на потока и най-после се отправи към целта си — стадото на мустангите. По това време дежурен край конете беше Четан, Харка знаеше това. Ала той не отиде при своя по-възрастен другар. Минаваше от мустанг на мустанг, докато намери своя стар Пъструшко. Освободи краката му, яхна го и тръгна отначало ходом, а после се понесе в лек галоп през нощната прерия. Язди, докато стигна до една малка долчинка, където едва ли някой от съгледвачите можеше да го наблюдава.
Там скочи от коня, заповяда му да легне и сам прилегна до него, така че да може да му говори на ухото.
И тогава заговори тихо, така нежно, както никога досега никой човек не го беше чул да приказва:
— Пъструшко мой, ние с теб се разделяме. Спомняш ли си, когато бях още малко момче на четири лета и Четан, моят приятел, ме слагаше върху гърба ти? Тогава ти беше още млад и необуздан и четиринадесет пъти ме хвърля в тревата, докато най-после свикнах да се държа здраво на гърба ти. Тъпчеше ме с копитата си, така че нощем не знаех на коя страна да легна и болките непрекъснато ме будеха от сън. Ала аз си бях дал дума, че ти ще станеш моят ездитен мустанг и ти стана. Ти ме носи през прерията и през гората, преминаваше реките, катереше се по стръмни склонове. Ти беше голям боец сред мустангите и когато койотите се осмеляваха да се приближат съвсем близо до нас, ти се бореше с тях с копита и със зъби. Аз те обичам много, Пъструшко, но ти си ми сърдит, задето бях несправедлив към тебе, сега, когато ти вече остаря, и ето аз те изгубих. Сега ти обичаш Харпстена.
Харка притисна глава до врата на коня и очите му бяха пълни с влага. Ала никога друг човек не биваше да узнае за това.
Момчето скочи отново и за миг и пъстрият кон вече беше на крака. Харка се върна с него обратно при стадото.
Четан все още беше там на стража, но и Четан никога нямаше да каже какво бе видял. Той и сега не погледна към Харка.
Момчето се вмъкна отново в шатрата и се уви в завивките си. Стори му се, че Матотаупа се бе раздвижил в своята постеля, ала не беше сигурен. Момчето дълго мисли, преди да заспи.
На следното утро веднага се разнесе новината, че Харка и Харпстена ще яздят вече нови коне и Младите кучета се развикаха ликуващи, че отново ще се организира надбягване с коне. Харка нямаше как да откаже, момчетата можеха да помислят, че той се страхува да не би отново да не успее да пристигне пръв. Затова веднага даде съгласието си. Харпстена също щеше да вземе участие в състезанието като Младо куче. Победителят от предишния ден обаче, синът на Чотанка, се оттегли. Твърдеше, че мустангът му си бил наранил крака. Това сигурно беше вярно. Четан потвърди, че видял животното да куца.
Това не се хареса на Харка. Той започна да убеждава Младите кучета да отложат с няколко дена състезанието, докато победилият предишния ден кон оздравее, ала момчетата не бяха съгласни. Всички
