приближаващо се бизоново стадо откъм юг.
Бойците и момчетата дотичаха от шатрите и откъм реката. Всеки прехвърлил четиринадесетте години щеше да участвува в лова, следователно и Четан.
Дори бащата на Четан, Летния дъжд, чието рамо все още не беше напълно оздравяло и когото всички съветваха да не взема участие в лова, яхна мустанга си, отхвърляйки мълчаливо добронамерените съвети, и подреди стрелите в колчана си.
Ловците избраха своите „бизонови коне“, мустангите, обучени за този опасен лов, които бяха смели и напълно сигурни животни. Прието беше хората да излизат на лов за бизони без никакви дрехи, за да бъдат колкото се може по-лесно подвижни. Колчаните бяха пълни със стрели. Всеки стискаше в ръка лъка и първата стрела. Конете бяха неспокойни и щом ловците ги яхнаха, в миг дългата колона препусна в галоп под водачеството на Матотаупа.
Харка беше наблюдавал всички приготовления. Сърцето му биеше от възбуда. Сега той легна на едно възвишение и проследи с поглед ловците. Край него се беше насъбрала цялата Орда на младите кучета.
Почти цял час лежаха момчетата в тревата, взирайки се напрегнато, без да забележат нищо особено. Ала после нервите на всички затрепераха, защото по земята отдалеч се предаде мощно трополене! Момчетата сложиха ухо на земята, треперещи от треска, с блеснали очи. Колко ли много бяха бизоните, бизони, бизони! Много стотици бизони! А тропотът вече нарасна и на юг момчетата съгледаха вдигналия се над устремените напред стада облак прах … и макар че това беше невъзможно, те си въобразиха, че вече чуват ловния възглас, необуздания, приглушен ловен вик, подобен на ужасния рев на самите бизони. Харка веднага си даде сметка за отговорността, която носеше като вожд на Младите кучета.
— Бягайте! — извика той. — Бягайте Те идват насам! Те ще сгазят и нас, и нашите шатри! Към конете, на конете!
Момчетата се подчиниха. Всички изтичаха надолу по склона, към горичката, където беше стадото коне. Докато яхаха мустангите, те можеха да видят какво ставаше в бивака. С бясна бързина жените, момичетата, децата и старците свиваха шатрите; за разлика от друг път сега работата не беше предоставена само на жените, а всеки, който можеше да движи ръцете си, помагаше здраво. Отмъкнаха чергилата, коловете, трофеите, паниците и посъдите и най-малките деца, които не можеха да ходят сами, на запад, надолу по потока — кой на ръце, кой на гръб, кой натоварен върху конете.
— Отведете и мустангите! — извика заповедно Унчида на Харка и на останалите Млади кучета.
Момчетата веднага се подчиниха на заповедта. За да не губят време да развързват краката на конете, те измъкнаха ножовете си и разрязаха вървите, които даваха възможност на животните да се придвижват само със ситни крачки. После момчетата се метнаха върху гърбовете на мустангите. Харка не избра собствения си жребец, а втория подготвен за лов на бизони кон на баща си, който беше останал в стадото. Всяко от момчетата хвана три-четири свободни коня за юздите и всички се спуснаха заедно с възбудените и съпротивяващи се животни надолу по течението на реката. Духаше вятър, гривите на конете се развяваха, водата се разбиваше на хиляди пръски край вдигащите се на задните си крака мустанги, а огромният облак прах и приглушеното, всяващо ужас трополене се приближаваха все повече и повече. Влачейки имуществото и децата, жените и старците не се спираха никъде, а продължаваха с най-голяма бързина пътя си все по-надолу, на запад, за да избягнат заплашващата ги опасност да бъдат премазани от краката на приближаващите се бизони. Младите кучета яздеха подир тях като истински ариергард. Последен от всички яздеше Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци. Той беше размислил какво ще трябва да стори, ако бизоните застрашат жените и децата; беше решил да обърне мустанга си назад и заедно с Младите кучета с общ крясък да сплашат бягащите пред настъпващите бойци бизони и да ги насочат в друга посока. Дали това щеше да им се удаде, беше друг въпрос. За всеки случай всички Млади кучета бяха съгласни с него и готови да извършат заедно със своя вожд и най-смелото деяние.
Бизоните се приближаваха с бесен бяг към тях. Харка и другарите му не можеха да разпознаят поотделно нито едно животно, а виждаха само облаци прах и пред тях неясни, тъмни, полюшващи се в шеметна бързина тела. Сега до момчетата долетяха ловните възгласи; смелите ловци сигурно бяха навлезли между бизоните. Ловният кон, който Харка яздеше, беше навикнал, щом чуе ловния вик, да развива крайна бързина. Харка едва успяваше да го задържа. Юздата той не държеше в ръка, защото водеше отляво и отдясно! по два свободни коня. Полудивото животно под него се противеше и изправяше на задните си крака. Момчето беше много добър ездач и не бе така лесно конят да го хвърли. То се вкопчи с краката в тялото на животното и остана на гърба му. Ала не му достигнаха сили да задържи мустанга, може би защото не смяташе, че положението е толкова сериозно. И изведнъж, когато стадото навлезе сред надигащите се облаци прах в горичката и прелетя покрай северната част на извивката на реката, когато стъблата на младите дръвчета започнаха да се пречупват като жалки тресчици, когато момчето видя обраслите с чернокафеникава козина гърбове да изплуват сред морето от прах и да се отдалечават и пред очите му израсна като призрак едно огромно рогато, покрито със сплъстена козина бизоново тяло… ръцете му отпуснаха юздите на четирите свободни коня и без да поеме юздата на бащиния мустанг, крещейки с все сили, Харка се остави да го води опитният ловен кон, върху който седеше. Той не чуваше вече виковете на Младите кучета, немислеше за нищо, не усещаше нищо друго освен галопирането на животното под себе си и праха, и бизони, бизони, бизони навред около себе си! Не знаеше вече накъде лети, нямаше нужния опит, за да може да разбере колко умно и сръчно се държеше конят му, като непрекъснато прелиташе съвсем наблизо до някой бизон, за да даде възможност на ездача си да стреля. Ала на Харка и през ум не му минаваше да стреля, макар че предварително за всеки случай беше взел лъха си в ръка. Стигаше му само, дето успяваше да се задържи върху гърба на мустанга, защото ако паднеше сега, беше загубен и щеше да се превърне в жалка смазана кървава купчина месо. Тропотът на копитата, крещенето на ловците и собствените му викове кънтяха замайващо в ушите му.
Мина доста време, докато той изобщо съумя да събере мислите си. Прахът сякаш се поразреди. Харка изведнъж си спомни, че има ловно оръжие, и тъй като сега конят му сякаш тичаше по-свободно и кафявите гърбове не напираха вече застрашително от всички страни, той стисна лъка, постави стрелата и изопна тетивата. Ето… едно рошаво кафяво животно се мярна наблизо… и Харка запрати стрелата! Грабна втора и изпъна лъка… Прахът все още беше доста плътен и очите на момчето се бяха слепили… То стреля отново, а мустангът продължаваше да го носи напред и напред, без то да го направлява… Харка стреляше и стреляше… сякаш го бе обзел някакъв бяс и непрекъснато трябваше да стреля, още една стрела и още една… и ревеше до прегракване, докато прахът съвсем го задуши… и летеше напред, все напред… и стреляше… докато запрати и последната си стрела и колчанът му се изпразни Мустангът премина в лек галоп…
Изведнъж въздухът около Харка просветна. Облакът прах се отъркаля на север. Около Харка стана ясно, небето се извисяваше над него съвсем синьо, слънцето блестеше. Лъчите му падаха върху една утъпкана и разровена, покрита с прах земя, върху един мустанг с разпенена уста, чиито хълбоци се издигаха и се спускаха и чиято козина се бе превърнала в дебела кора от прах. Те падаха върху едно момче, чиято покрита с прах коса се беше слепила върху влажните слепоочия, чийто дух учестено излизаше през разтворената му уста, и… падаха върху един бизон който беше втренчил налетите си с кръв очи в младия ездач. Конят остана за миг неподвижен, като изсечен от камък, бизонът също не се помръдна. Харка не можеше да отмести поглед от чернокафеникавия колос. За първи път през живота си той стоеше лице с лице пред животното, което означаваше за него и за немуподобните шатри, храна, живот — ако го убиеха. От кожата на гърба на бизона стърчаха множество стрели… Той изглеждаше целият набоден… и макар че Харка почти не можеше да събере мислите си, все пак от един поглед разбра, че това бяха неговите собствени, всичките му стрели! Всичките му стрели стърчаха от кожата на гърба на този бизон, ала бизонът беше жив и гледаше него, ловеца, с подигравателен поглед. Какво щеше да стане сега?
Ако Харка извърнеше коня, бизонът можеше веднага да го погне и да го нападне и може би заедно с всичките тези забити в дебелата му кожа стрели той беше още по-бърз от преуморения мустанг. Може би ако Харка сръгаше коня и се понесеше с него напред, крещейки, бизонът щеше да се изплаши и да удари в бяг. Може би…
Да участвуваш в лов на бизони не беше проста работа…
Харка леко притисна своя жребец с бедрата си, само го подсети, че трябва да направи нещо; животното сигурно най-добре знаеше какво трябва да стори сега.
