Харка мълчеше.
— Какво мислят нашите бойци? Харка мълчеше. — Защо не говориш?
— И ти не всякога разговаряш с мене.
— Това е вярно. Значи, не искаш?
— Защо ти и днес не ми казваш мислите си, Четан?
— Защото се страхувам от тях.
— Вярно ли е това?
— Вярно е. Веднага да умра, ако лъжа.
Какво може да бъде това нещо, от което Четан, синът на Летния дъжд и вождът на Червените пера, може Да се страхува така, че езикът му да се вцепени?
— Вакан.
— Да. Вакан. Тайната магия.
— Така е.
— Значи, ще мълчим?
— Харка, ние мислим едно и също нещо, затова разговаряме. Като сме двама, няма да се страхуваме толкова много.
— Да, заедно ние не се страхуваме.
— Харка … дали страшното тайнство на белите мъже е подгонило бизоните към нас?
— Възможно е. Така трябва да е.
— Затова и нашите ловци не са могли да определят в каква посока бягат бизоните и животните едва не сгазиха нашите шатри, жени и деца.
— Едва не ги сгазиха.
— Те убиха Летния дъжд, моя баща. Аз предполагам, че той е искал да отклони пътя на бизоните от нашия бивак.
— Никой човек не би могъл да свърши сам това. Когато бизоните побягнат, цяла група ловци не би могла да ги спре. Тогава бизоните стават слепи, глухи и бесни.
— Знам.
— Но как може страшното тайнство на белите мъже да изпрати бизони на нас и в същото време да съвпада със заклинанието на един червенокож? Храна ли е искало да ни изпрати, или да разруши нашите шатри?
— Не знам.
— Значи, и ти като другите не можеш да отговориш на моя въпрос?
— Не мога, вярно е.
— Разговорът беше приключен. Ала Харка остана цялата нощ край Четан и мъртвеца и едва когато започна да се развиделява, влезе уморено в шатрата, зави се в завивките и заспа. Събуди се след няколко часа и изрисува лицето си с онези цветове и знаци, които означаваха, че не желае да го заговарят. Младите кучета го оставиха на мира. А Харка се изкачи отново на хълма край мъртвеца и докато пред шатрата долу продължаваха да се носят траурните напеви, той стоеше, зареял поглед в безкрая.
— Велико заклинание, какво си всъщност и откъде произлизаш?
НАДБЯГВАНЕ С КОНЕ
Хавандшнта, заклинателят, беше забранил на членовете на Мечата орда да го търсят. Дали той щеше навреме да настигне колоната, или щеше да се забави дни, седмици, месеци, никой не биваше да върви да го търси, така беше наредил той. Мечата орда се подчиняваше на желанието на заклинателя.
Дори съгледвачите не се осмеляваха да излизат на оглед натам, откъдето можеше да се очаква да се появи завръщащият се Хавандшнта.
Пък и никой не беше сериозно загрижен за него. Тъй или иначе Мечата орда беше намерила антилопи и бизони, шатрите бяха богато снабдени с храна и неприятелят не се виждаше никъде. Според съобщението на съгледвачите големият военен бивак на хората на пани отново беше вдигнат и малките групи бойци се бяха завърнали в своите биваци.
Разположилите се край Конския поток дакота и без война, и без да излизат, на голям лов, бяха заети от сутрин до вечер край своите шатри. Жените и девойките, стари и млади, бяха подготвили и наричали бизоновото месо. Те заравяха в земята големи, увити в кожа пакети месо, за да го запазят студено и прясно. Изрязваха ивици месо и ги окачваха да съхнат на изсушени бизонови черва, навързани като въжета за пране. Изпъваха пресните кожи, изстъргваха остатъците от месото по тях и ги приготвяха за щавене. Старите мъже и момчетата дялаха от кости върхове за копията и стрелите, майсторяха лъжици от рогата. Някои бойци подновиха тетивите на лъковете си от новите бизонови жили. Пред шатрата на Матотаупа Унчида, Шешока, Уинона, Харка и Харпстена се занимаваха със същите работи. При това те слушаха песните и гледаха танците на младите бойци насред утъпканата вече от краката на танцуващите поляна пред голямата Съвещателна шатра.
Прахът и пясъкът, които изпълваха въздуха по време на големия лов на бизони, отдавна се бяха слегнали. Опустошената горичка беше започнала да се съвзема. Превитите, но не скършени дръвчета отново се изправяха, храстите се съживиха, а по поляните избуяха нови треви, нови цветя. Животът продължаваше. Вечер в шатрите миришеше приятно на варено бизоново месо и на печено бизоново филе. Мъжете, жените и децата се засищаха всеки ден и вече не изглеждаха изпосталели. Наистина никой от хората на дакота не напълня, защото пролетно време бизоновото месо не е тлъсто, пък и яденето, което мъжете поглъщаха веднъж на ден, а жените и децата по два пъти, стигаше колкото да поддържа телата здрави, стройни и добре оформени, ала не и да ги угоява.
След като основните работи по запазване на голямата ловна плячка бяха привършени, момчетата можеха да използуват целия ден за спортуване, игри и лов на дребен дивеч. Харка въвличаше Младите кучета в състезания по надбягване с коне, стреляне с лък и стрела, бой с жилави сопи и хвърляне на нож.
Момчетата се дебнеха и изненадваха едни други. Вечер седяха в шатрите край бащите и по-големите си братя и слушаха разказите за ловни и бойни приключения, които много ги увличаха, и от които можеха да се учат. Ловяха всяка дума и от прастарата легенда за предтечата на Мечата орда, „Великата мечка“, чийто син бил човек. Когато в шатрата настъпваше полумрак и огънят изтляваше, Унчида разказваше на децата, че Великата мечка още живеела… някъде… и че била свещена за бойците на Мечата орда и никой не бивало да я убие.
Вечер Харка и останалите Млади кучета се събираха също и за да изпробват чрез тежки изпитания самообладанието, необходимо за всеки боец. Те сядаха край огнището в шатрата на Матотаупа и сами поставяха малки горящи тресчици върху ръцете си, за да видят кой ще може да изтърпи най-спокойно и най-дълго болката от изгорената рана. Харка можеше да издържа колкото време иска.
— Шонка не може толкова дълго — каза неочаквано едно от момчетата.
Ето го отново това име, Шонка Харка помръдна само равнодушно и хладнокръвно ъглите на устата си и остави треската да изгори дланта му чак до месото.
Тази година Харка навлизаше в дванадесетото си лято. През една от тези слънчеви сутрини Матотаупа свари двамата си сина край конете. Предишния ден Харка беше изгубил надбягването с коне. Беше излязъл само втори със своя любим кон, пъстрия жребец. Не че язди несръчно или небрежно. Просто другият кон беше по-добър. Победилият жребец принадлежеше също на едно от Младите кучета, на сина на Чотанка, един уважаван боец. Конят беше съвсем млад, нямаше повече от една година и преливаше от сили и темперамент. Жребецът на Харка беше десетгодишен, движеше се спокойно, сигурно и бързо. Но той вече не беше от най-бързите. Харка разглеждаше със смръщено чело конете от шатрата на вожда. Известно време Матотаупа наблюдаваше децата си мълчаливо, после пристъпи към тях.
— Харпстена — каза той на по-малкия си син, кой кон от нашето стадо би яздил, ако имаш възможност да си избереш?
Харпстена се усмихна смутено и вдигна поглед към баща си, сякаш за да разбере мислите му. Харпстена беше навикнал баща му всякога и за всичко да се обръща и да взема мнението на Харка и тъй като Харка без съмнение беше най-смелият и най-ръчният от всички момчета в селото, това изглеждаше напълно
