И мустангът наистина знаеше.
Той свърна ненадейно встрани, направи с неподозирана сръчност и бързина няколко галопиращи скока ту насам, ту натам, докато бизонът извръщаше само недоверчиво бавно глава към него и раздвижи кичура косми на върха на вирнатата си опашка. Харка даде пълна свобода на коня. Притисна се силно до врата му, за да може при всички положения да се задържи на гърба му, и добре стори… защото в този миг мустангът направи един скок с изненадваща смелост и прелетя напреко над набодения със стрели гръб на бизона… Да се понесе след това в прекрасен победен галол през необятната равнина.
Харка неволно се усмихна. Той не можеше да види колко жалка и разкривена беше усмивката му. Ала се усмихваше заради умната постъпка на коня, за избягнатата опасност, за собствената си безразборна стрелба и за цялата дузина стрели, запратени по гърба на един-единствен бизон!
И докато сега се носеше напред леко и вече далеч от всякаква опасност и облакът прах започна да се разнася, Харка видя още веднъж бизона, който беше преследвал. Животното също тичаше в спокоен галоп подир стадото бизони, за да го настигне.
А Харка яздеше към бивака и така всеки се присъедини към своите. Момчето и сега нямаше нужда да направлява мустанга. Водено от верния си инстинкт, животното се озова сред стадото коне, които стояха край потока, вдигнали нагоре душещи муцуни.
Харка бе посрещнат от многогласния шумен възторг на Младите кучета. Усмивката му се превърна в щастлив смях, при който той изплю не малко прах. После скочи от мустанга и се потопи във вече не много бистрата вода, за да се измие. Заразказва на другарите си, които го заобиколиха и във водата, без никакви преувеличения, историята за отрупания със стрели бизонов гръб — историята за своето първо излизане на лов за бизони и за щастливия й край. Младите кучета се смееха и се радваха заедно с него.
Ала още не беше дошло време за почивка. Докато жените, малките деца и старците останаха край свитите шатри, Младите кучета отново яхнаха конете и този път Харка възседна собствения си ездитен жребец. Всички потеглиха заедно, в дълга редица като бойците, Харка начело. Момчетата искаха да посрещнат завръщащите се ловци и да ги поздравят.
Гонитбата се беше проточила на разстояние от много километри и ловците се бяха пръснали на всички посоки, тъй като сред облаците пясък и прах и сред диво препускащото стадо бизони никой боец не можеше да види къде са другарите му. По следите личеше, че само малка част от бизоновото стадо се беше отклонила през горичката край Конския поток. Повечето бяха свили на североизток. Яздейки в лек галоп, момчетата виждаха вече тук-таме убити бизони по земята и по стрелите веднага разпознаваха кой е бил щастливият ловец. След като яздиха четвърт час, най-после откриха младите бизони, умъртвени от стрелите на Летния дъжд. Ордата всеки път поздравяваше с високи радостни възгласи успеха на смелия ловец, който въпреки раната си беше грабнал лъка и бе имал такъв голям успех. По време на лов на бизони всякога ставаха неща, които обикновено изглеждат неосъществими. Харка продължаваше напред. Гореше от желание да открие бизоните, които баща му беше убил! От различни страни до тях вече долитаха възгласите на бойците, сред леките възвишения започнаха да се появяват чернокосите глави, мяркаха се тук-таме галопиращи сами или на малки групи ловци и най-после момчетата чуха сигнала на вожда, който свикваше хората си. Харка поведе момчетата натам. Но виж — той дръпна коня си назад, — ето тук един бизон улучен от стрелата на Матотаупа зад плешката точно в сърцето! Какъв сполучлив удар! Гордост изпълни Харка. Ездата продължаваше.
Изведнъж Харка се сепна и дръпна юздата, така че конят му се изправи на задните си крака, а ездачите зад него също задържаха конете си.
Момчетата тъкмо бяха свили в една долчинка. Какво беше изплашило Харка? Всички се насочиха напред. И тогава разбраха.
В дола лежеше убит боец. Конят му стоеше тъжно край него. Момчетата познаха животното. Беше кафявият кон за лов на бизони, който Летния дъжд бе яздил. Боецът лежеше в тревата, окървавен и ужасно обезобразен. Бизоните бяха преминали в луд бяг през него. До прегазената му дясна ръка лежеше счупеният лък, двете последни стрели бяха паднали от колчана.
Момчетата замръзнаха мълчаливи върху конете си пред тази жертва на големия лов. Нещастните случаи по време на лова на бизони бяха нещо обикновено, всъщност всеки лов беше борба на живот и смърт.
Харка подкара своя пъстър кон към тъгуващия мустанг, погали го леко, после пое юздата му. Друго момче слезе от коня си и вдигна от разбития череп на мъртвеца орловото перо, опръскано с кръв. С бърз знак той взе съгласието на Харка и полетя на коня си по посоката, откъдето повторно прозвуча сигналът на вожда и където се събираха ездачите. Оттам вече се понесоха победните възгласи, ала момчетата нададоха първите приглушени траурни викове.
Скоро след това момчето, което беше отишло с окървавеното орлово перо за вожда, доведе Матотаупа и събралите се вече край него бойци в дола, където Летния дъжд лежеше мъртъв. Вождът не скри ужаса и дълбоката си скръб. Летния дъжд беше приятел на Матотаупа и негов най-добър другар в боя и съветник. Сега той никога вече нямаше да надава заедно с другарите си ловния и бойния възглас или да дава обмислен съвет по време на общите им събирания.
Матотаупа остави двама бойци край мъртвото тяло и изпрати Харка с осиротелия кон в лагера. Той трябваше да съобщи какво се беше случило, за да дойдат да вдигнат трупа. Освен това жените трябваше да приготвят конете, дори да използуват и кучетата като товарен добитък, за да приберат колкото се може повече от огромната ловна плячка, преди да е паднала нощта и да са се появили вълците и койотите.
Когато Харка влезе в бивака край Конския поток, воплите се смесиха с победните възгласи, радостта — с болката. Сега Мечата орда бе запасена с месо чак до следващата зима, а освен това и с нови тетиви за лъковете си, с нови чергила за шатри и кожени завивки, с кожени дрехи за зимата. Ала те бяха изгубили най-добрия си и най-опитен боец след вожда, Четан нямаше да има вече баща.
И това ли влизаше в осъществяването на Великото заклинание? Отново се надигнаха мрачните съмнения.
Привечер Харка седеше с Четан върху един от утъпканите и разровени от копитата хълмове край бивака, разпънат отново на старото си място. Двете момчета стояха край мъртвия, увит в бизонови кожи и обвяван от вятъра, така както далеч някъде в прерията същият този вятър обвяваше и мъртвешкото ложе на майката на Харка. Четан знаеше вече, че сега той ще се пресели в шатрата на брата на Матотаупа, който нямаше син, а само две малки дъщери. Момчето седеше, подпряло чело върху ръката си, и Харка остана часове наред до него. Слънцето отдавна беше залязло, звездите блещукаха в безкрая, вятърът вееше безспир. В подножието на хълма водата шумолеше тихо и отразяваше блясъка на луната. Вечерният вой на вълците вече беше заглъхнал. За хищниците също беше останала богата гощавка.
Наближаваше вече полунощ, а пред осиротялата типи на Летния дъжд все още звучаха траурните песни.
Четан излезе от вцепенението си и се примъкна по-близо до Харка.
— Искам да те питам нещо — каза той тихо на момчето.
— Говори, мой по-голям братко.
— Ти си чул от мъжете, че не са видели бизоновите стада да пасат спокойно на юг, а че те вече са били подгонени и са тичали с все сили.
— Хау, така казаха Матотаупа и всички останали ловци.
— Как може да се подгони едно такова огромно стадо бизони?
— Може да го подплаши голяма глутница вълци или огън, или ловци.
— Надушили ли са били нашите мъже огън сред прерията?
— Не.
— Видели ли са вълци?
— Не.
— Видели ли са ловци?
— Не.
— Защо тогава стотиците бизони са се хвърлили в бяг?
— Не знам.
— Знае ли някой боец?
— Не вярвам.
— Какво мислиш ти?
