се обърна бавно и закрачи обратно нагоре по течението на реката към своите.
Ето че пак нямаше да може да каже, че той сам е убил една антилопа. Нямаше да може да предаде за щавене нито една кожа на антилопа, старите нямаше да го похвалят като ловец и Младите кучета нямаше да му се възхищават. Онова, което можеше да разкаже, беше по-добре да го премълчи. Той самият беше загубил своята майка от страшното мацаваки в ръката на един пани. Ала той спаси рожбата на една антилопа и не отне майката на беззащитното животно. Не беше действувал като Каменното момче, което злоупотребило със силата си. Мечата орда имаше добър лов.
Мислено Харка беше доволен от изживяването, което щеше да запази само за себе си.
Слушаше с непомрачено доволство повтарящите се победни викове на ловците и гледаше оживеното тъкане напред-назад на мъжете, жените и децата. Жените бяха приготвили вече впрегатните коне, зад които стояха плазовете, за да докарат плячката, момичетата товареха върху конете кожени завивки и върви от бизонови черва, за да овържат на пакети месото на самото място. Кучетата бяха приятно възбудени, защото познаваха всички тези приготовления и знаеха, че скоро щяха да се наситят от дивечовите отпадъци.
Харка се присъедини към баща си, който не го върна, и тръгна с коня си редом с малката група бойци и младежи, предвождани от Матотаупа, към далечното място на лова. Спираха край всяко животно и по стрелата или по стрелите, които стърчаха забити в тялото на животното, установяваха кой го беше убил. Тъй като всеки боец изрязваше и боядисваше различно перата си, чрез украсата на краищата на стрелите можеше лесно да се разбере кой е бил ловецът. Антилопите, повалени при първата обща стрелба, неподозираши опасността, лежаха близо една до друга. Тук всеки ловец бе се целил спокойно и всеки бе улучил смъртоносно някое животно още с първата стрела. Ала след това, когато дивечът трябваше да се преследва, вече можеше да се съди по убитите животни за различната сръчност при лова и бързината на ловеца или на коня му. Матотаупа беше успял да убие още три животни, всички с мигновено действуваща смъртоносна стрела и това беше най-големият успех на отделен ловец този ден. Когато групата се приближи до антилопата, по която Харка и Четан бяха стреляли едновременно заедно с другите две момчета, Харка бе обладан, от такава силна възбуда, че почти не смееше да погледне натам. Накрая той укори сам себе си и хвърли изпитателен поглед към убитото животно, край което в този миг спряха ездачите. Четири стрели стърчаха от тялото на антилопата, една в бедрото — не беше стрелата на Харка, една в гърба — не, това също не беше стрелата на Харка, а третата и четвъртата бяха улучили гърлото на животното и пробили гръкляна му. Бяха стрелите на Харка и Четан!
Лицето на Харка просветна от радост. Четан също се усмихна и измъкна двете стрели. Ловните стрели нямаха куки. Четан върна стрелата на Харка и каза:
— Моят млад брат е улучил добре. Аз оставям за него кожата и рогата на това животно. Нашите стрели са летели заедно като братя. Сега аз съм водач на Ордата на червените пера. Щом аз стана обаче боец и Червен елен, Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци ще застане начело на Ордата на червените пера. Аз казах, хау!
Матотаупа кимна в знак на съгласие, горд със сина си.
Когато след доста време установиха от кого беше убито всяко животно, мъжете, младежите и по- големите момчета се заеха да одерат дивеча и да го поделят.
Жените изкормиха животните, хвърлиха вътрешностите на настървено обикалящите кучета, увиха в пакети гърбовете и бутовете и отнесоха в бивака дреболиите — мозъци, черни дробове, бели дробове, сърца и шкембета. Там вече посветваха огньовете, грижливо прикрити с изпънати над тях бизонови кожи, които не позволяваха на дима и миризмата да се издигат нагоре. Харка скоро вдъхна апетитния за всеки гладен човек мирис на пържещи се дробове и печен мозък. Не след дълго той и братчето и сестричето му получиха сред пролетните ливади край бистрия поток след дълги седмици и месеци първия обед, от който всеки можеше да се нахрани до насита с най-вкусни лакомства.
Мислите на всички бяха еднакви: нещастните дни бяха отминали, щастието вече ги бе споходило, Великото заклинание действуваше.
С нови сили и радостни същата вечер мъжете, жените и децата се прибраха по шатрите, за да заспят крепък сън.
„Къдрокосия Чернокож! — беше последната мисъл на Харка, преди да заспи. — Може би всичко ще свърши добре и един ден аз ще мога да те видя отново жив и здрав, чужденецо!“
За възможностите на индианците следващите дни на похода не бяха много уморителни. Изминаваха от сутринта до вечерта приблизително по петдесет километра. В тези области реката беше плитка, след като придошлите води от топенето на снеговете се бяха оттекли, и Мечата орда можа спокойно да се прехвърли на южния бряг, щом Съветът на бойците взе такова решение.
Колоната продължи в югозападна посока и една сутрин пред преселниците се откри местността, която трябваше да бъде целта на дългия им преход — полята и горичките, разположени край един от многобройните завои на Конския поток. Това място сякаш беше създадено специално за летен бивак. Коритото на реката беше попритиснато между леки възвишения и по всичко можеше да се съди, че тук водата не пресъхва и през топлите месеци. Полузаградени от извиващата се на север река, тук бяха израснали туфи храсталаци и дори няколко китки стройни дръвчета, а посред горичката беше останала една свободна полянка, достатъчно широка, за да се разположат тук шатрите, които дърветата щяха да предпазват от бурите и погледите на неприятеля. Всички едновременно съзряха предимствата на това място и навлязоха с радостна гълчава в горската полянка. За миг само конете бяха разтоварени, шатрите разпънати, постилките сложени, огнищата приготвени и съдовете и паниците подредени. По нареждане на вожда бе опъната и голямата Съвещателна шатра. Там бойците отнесоха и издълбания дънер с вечно мъждукащия в него свещен огън, който племето всякога носеше със себе си. Мястото, където трябваше да се построи Заклинателската типи, остана свободно. Пред шатрата на вожда бе забучен трофейният кол и за него завързаха най-добрия му ездитен кон. Кучетата вече бяха тръгнали да обходят горичката. Мустангите веднага заскубаха тревата, която тук растеше сравнително сочна.
На запад ясно се очертаваше веригата на Скалистите планини, зад които огненото кълбо на слънцето сега се спусна с покоряваща прелест. Безмълвен, зажаднял за спокойствие, радости, игри и лов. Харка поглъщаше пейзажа на новата си родина. И Реката беше издълбала два по-дълбоки вира, единият над завоя, а другият — под него. Жените и девойките вече бяха отишли да донесат вода в шатрите. Определиха вира над завоя за място за къпане на жените, а долния — на мъжете. Харка забърза заедно с Младите кучета натам, за да поплуват най-после отново на воля, да се гмуркат във водата, да се пръскат и да се забавляват по дъното и на повърхността. Пръхтейки и смеейки се, накрая момчетата се натъркаха на брега с меча мас и с появата на първите звезди на небето се върнаха в шатрите, където вече приятно миришеше на печено месо. Докато ядяха, те чуха навън да се разнася леката мелодия на флейтите, на които свиреха младежите.
Така изминаха два дни, а след това и третият. За Харка и другарите му имаше много работа. Те кръстосваха надлъж и нашир новата околност, стигаха чак до съгледвачите и се взираха заедно с тях в далечината. Забавляваха се с прерийните кучета, тия малки хитри, тлъсти гризачи, които строяха жилищата си под земята и изчезваха, свистейки, щом усетеха да се приближава опасност.
Грижите на Харка се бяха превърнали в надежда и упование, а същите чувства изпитваха и останалите хора на племето. Наистина Харка се сещаше, особено вечер в шатрата, за майка си и си мислеше, че тя никога вече нямаше да може да изпита тази голяма радост. Ала мислите и чувствата му не бяха тежки и горчиви, а ставаха все по-приятни и по-нежни и времето докосваше с лечителската си ръка всички получени рани. Шонка не беше в шатрата, сега той се намираше далеч оттук, Шешока си остана плаха и свенлива. Децата почти не я забелязваха, ала и сега бяха оградени от всички грижи, на които бяха навикнали.
Животът беше хубав и заклинанието, което беше направило всичко да тръгне на добре, беше велико — особено ако най-после дойдеха и бизоните. Мечата орда можеше да преживее известно време с антилопите и друг дребен дивеч, ала не и цялата зима. Пролетта, лятото и есента трябваше да донасят големия лов, запасите от който траеха за дълго.
И все пак всичко беше тръгнало вече на добре, засега никой не чувствуваше глад, хората на пани не се вестяваха. Защо пък да не се появят и бизоните?
И никой не се учуди, когато на осмия ден след установяването на бивака край Конския поток съгледвачите, които бяха изпратени далеко на юг, долетяха силно възбудени в бивака и съобщиха за
