равнодушно и спокойно.
— Ти трябва да узнаеш всичко, Харка. Когато татко те взе със себе си в шатрата и всички ви проследиха с поглед, Къдрокосия Чернокож скочи изведнъж в реката. Аз го видях и освен мен го видя само Хавандшита.
Момчето се потопи и когато отново излезе на повърхността, Хавандшита му махна със своята заклинателскапръчка да излезе и да се приближи към него. Момчето много се страхуваше от заклинателя. Заплува в ужасен страх към брега и дойде при Хавандшита. В ръката си Къдрокосия Чернокож носеше блестящото като слънце камъче. Аз го видях, макар че той се стараеше да го скрие.
Харка сви вежди и загледа втренчено сестра си.
— Как е възможно такова нещо? Тази широка река, това малко зрънце — как може да го е намерил?
— Харка, това сигурно е било някоя от магиите на Хавандшита и на неговите духове, инак и аз не мога да си го обясня.
— И после? — запита отново Харка с несигурна нотка в гласа.
— После Хавандшита взе камъчето. Ти много добре чу от устата на нашия баща, че това камъче е лош, омагьосан камък и следователно неговото място е при заклинателя в Заклинателската шатра.
— Уинона… а какво стана с Къдрокосия Чернокож?
— Хавандшита взе и него със себе си в своята шатра. Повече аз не знам. Може би ще го направи свой помощник-заклянател или иска да го принесе в жертва.
Този път Харка не отговори нищо. Разказаното от сестра му беше злокобно. Тази ужасна случка, значи, искаше да премълчи пред него дори Четан. Какво правеше Хавандшита с чужденчето и омагьосаното зрънце? Защо никой не биваше да говори за това? Нима сега нещастие щеше да сполети Уинона, задето беше преговорила въпреки забраната? Харка нямаше да издаде пред никого, че Уинона има по-голямо доверие в него, отколкото в заклинателя. Той щеше да премълчи това пред всички. Дори на баща си няма да го каже, ако Уинона не го стори сама дори на баща си не! Когато взе мислено това решение, Харка леко потреперя. Заедно със златното зрънце в бивака беше влязло и някакво зло.
С противоречиви чувства Харка хвърли поглед към Заклинателската типи. На един прът пред входа сред животински кожи висеше мацаваки. Какво ставаше сега вътре в шатрата, където тъмнокожият приятел на Харка се намираше при стария заклинател? През тежките чергила от бизонова кожа не проникваше навън никакъв звук.
Свечеряваше се. Слънцето се спущаше към западния хоризонт и разливаше своето червеникаво злато над реката, чиято вода отново се беше избистрила, и над полята, по които през последните дни тревата бе започнала да избуява сочно зелена; навред се бяха разтворили разноцветни цветчета и прерията се беше превърнала в богата паша. Край конете, които най-после бяха утолили глада си, сега дроздовете пееха своята вечерна песен и при вида на залязващото слънце мустангите се притискаха един в друг, за да се запазят от хладния вечерен вятър и от бързо припадащия откъм изток мрак.
На поляната сред бивака Бойният съвет наближаваше към своя край. Матотаупа, който го беше открил, сега го закри и хората се пръснаха.
Хавандшита не беше взел участие в съвета на мъжете. Това беше необичайно и беше направило впечатление на всички. Заклинателят беше останал в своята шатра. На равни интервали оттам прозвучаваха глухи, а след това високи тонове, притъпени от тежките чергила от бизонови кожи и отекващи от това още по-тайнствени и още по-неразбираеми. Хавандшита разговаряше с духовете. Злокобните звуци трептяха в сумрака.
Бойците, които бяха приключили съвета си, стояха заедно с вожда още нерешителни на поляната сред бивака. Без съгласието на заклинателя те не смееха да предприемат нищо важно, Изглеждаше, че всички искаха да изчакат Хавандшита да свърши разговора с духовете и да чуе предложението им.
Слънцето се скри зад Скалистите планини и първите звезди проблеснаха на небосвода. Месецът се изкачи и бледата му безцветна светлина се простря над прерията. В далечината завиха вълци и конете потрепереха. Залая куче.
Шатрите се гушеха в мрака, всички огнища вътре бяха старателно покрити.
Най-после Хавандшита излезе от своята Заклинателска типи. Матотаупа отправи поглед към него и тъй като заклинателят сякаш беше очаквал тази среща, вождът се отправи към него, бавно, с достойнство, украсен с короната и шлейфа от перата на бойния орел, който не беше лесно да се убие. Много ловджийска сръчност и смелост трябваше да се прояви, докато се попълни изцяло тази украса. Харка видя как еднакво големите пера се очертаваха като силует на фона на осеяното със звезди небе. Застанал на почтително разстояние, той следеше внимателно как двамата най-знатни и най-почитани мъже на Мечата орда се срещнаха! Те поведоха разговор и говориха дълго. Ако се съдеше по държането и жестовете на Хавандшита, той не се съгласи току-така с решенията на съвета. Матотаупа обаче защищаваше мнението на бойците. Най-после, изглежда, заклинателят и бойният вожд стигнаха до съгласие, разговорът бе приключен. Харка не можеше да разбере кой беше отстъпил. Видя само, че баща му извика при себе си Летния дъжд, Старата антилопа и трима други уважавани бойци, между които и собствения му брат. Извиканите бойци дълго се съвещаваха със своя вожд. Най-после Старата антилопа, който изпълняваше службата на вестител, се отдели от кръга и оповести на всеуслишание, че всички бойци трябва да се съберат още веднъж. Харка предпочете да не го забележат. Тъй като другите момчета вече се бяха разотишли по шатрите, той също отиде в бащината си типи. Вечерята, която децата получиха, беше съвсем оскъдна. Харка потисна вълчия глад, който изпитваше, и отдели част от своя дял за по-малкия си брат Харпстена. Като малък Харпстена беше боледувал сериозно и беше останал по-слаб в сравнение с Харка и Уинона. Харка изпитваше към брат си смесено чувство на грижа и презрение. Чувствуваше се всякога задължен да се грижи за него и да го поучава във всичко, което едно Младо куче трябваше да знае, ала в същото време и се дразнеше, когато Харпстена изоставаше в състезанията на момчетата по тичане и хвърляне на камък. Вярно беше обаче, че той можеше да се цели много добре и никак не му липсваше сръчност.
Докато Харпстена унищожаваше половината от състоящата се от горски плодове и сушени корени вечеря на по-големия си брат, Харка мислеше за момчето. Ще трябва да се грижи повече за Харпстена, за да не изпадне той под влиянието на Шонка.
В момента момъкът не беше в шатрата.
Харка надаваше ухо към шумовете отвън. Тъй като непрекъснато бяха в очакване всеки момент да свият шатрите, колкото се може по-бързо, жените не бяха разпънали голямата Съвещателна типи. Съветът се провеждаше на открито. Ослушвайки се, Харка долавяше от време на време отделни изречения. Онова, което чу, го обезпокои сериозно. Добре ли беше разбрал?
Два часа преди полунощ решението бе взето. Вторият съвет бе закрит и с изпушването на Свещената лула общото решение бе благословено и станало задължително за всички.
Мъжете се разпръснаха от мястото на съвещанието и Матотаупа също се върна в своята типи. Навън вестителят Старата антилопа разгласи какво предстои да се прави. Жените и девойките трябваше веднага да свият шатрите, Мечата орда ще потегли още през нощта нагоре по течението на реката, за да избегне близостта на пани. Само една единствена типи ще остане тук, където сега бяха отседнали — шатрата на заклинателя. Според „Повелята на духовете“ Хавандшита щеше да остане тук, за да призове чрез заклинания бизоновите стада и да отклони пътя на чудовището. Той нямаше да задържи нищо друго освен своята типи, петте коня, принадлежащи към неговата Заклинателска шатра, и като помощник — Шонка.
Харка чу вестителя да оповестява два пъти това решение. Явно нямаше никакво недоразумение.
Без да кажат нито дума, обитателите на бивака се заеха да изпълнят съобщеното им решение на Съвета. За Харка нямаше много работа. Той отиде до стадото с конете, за да доведе своя жребец и коня на баща си. При това се стараеше да не срещне Четан, защото не искаше да задава на по-възрастния си приятел никакви въпроси, на които той не биваше да му отговори, ала мислите на момчето кръжаха непрекъснато околс едно: какво е станало с Къдрокосия Чернокож.
Първото освободено чергило на вождовата шатра вече се бе развяло под напора на неуморния вятър, всички свиха своите типи, приготвиха плазовете от чергилата и коловете за шатрите, доведоха товарните коне. Навред цареше обикновеното оживление преди тръгването на навикналото да пътешествува племе. Яхнал коня си, Харка стоеше на брега на реката. Стоеше на покрития с пясък бряг, точно на мястото, където
