се готви да заплаче ала в същото време изразът на лицето му вече се измени и в тъмните му очи проблесна омраза. На Харка така му се искаше да вземе момчето със себе си. Къдрокосия Чернокож нямаше ни най- малка вина за това, че носещият нещастие камък беше попаднал в техния бивак, и всичко трябваше да се изясни. Ала Харка нямаше време повече да разговаря с непознатото момче, защото трябваше да последва баща си, който бързо крачеше напред. Под мълчаливото учудване на своите хора Матотаупа водеше сина си към шатрата. Вътре той каза на жените и децата да излязат.
Харка остана сам с баща си. Матотаупа се помъчи да надвие възбудата си и седна с подчертано спокойствие край огнището. Повика и сина си, който нерешително се беше спрял на входа.
Вождът не заговори веднага а изпуши най-напред лулата си, докато Харка непрекъснато прекарваше през мисълта си случилото се напоследък и очакваше обяснението на баща си.
— Твърдокаменни Харка Нощно око Убиецо на вълци — започна най-сетне Матотаупа, — къде си намерил този камък или кой ти го е дал?
Харка разказа накъсо, с пресъхнало гърло, как беше намерил случайно „жълтото речно камъче“ и го беше прибрал, защото му харесало.
Матотаупа гледаше втренчено заринатото с пепел огнище.
— Никога бели мъже не бива да научат за тази твоя находка — каза той почти заплашително. — Никога! Чуваш ли, Харка? Разбра ли думите ми?
— Разбрах, татко. Никога.
— Това, което ти си намерил, белите мъже наричат злато и те искат да имат това злато за себе си и са готови да избият всички ни и да заграбят нашите гори само за да го притежават. Те все още не знаят местата в нашите ловни участъци, където могат да го намерят, ала аз се страхувам, че вече са започнали да търсят наоколо. Нашите езици трябва да мълчат навеки. Разбираш ли това?
— Да, татко.
— И дори да те горят на огън и да ти изтръгнат сърцето от гърдите, и да ти смъкнат кожата от тялото — ти пак ще мълчиш, нали?
— Ще мълча, татко, и ще се науча да понасям всякаква болка. Хау.
— Добре. Добре. Аз знам, че ти ще станеш смел боец. Затова още сега искам да ти доверя една тайна, която не съм открил до днес на нито един мъж. Знаеш ли защо те извиках в гората, през онази нощ, когато щяхме да напуснем Черните хълмове?
— Не зная защо, татко, но сега предполагам.
— Трябва да го знаеш. Баща ми го е знаел. Бащата на моя баща и неговият баща. Аз съм го чул от техните уста и тяхната ръка ми разкри тайната. Сега и ти трябва да го знаеш, защото си моят най-голям син. В пещерата, където влязохме заедно е тебе, на едно скрито място има злато. Когато на зима, след като приключим лова на бизони, ние отново се оттеглим в горите, ще ти покажа мястото. Ти обаче ще мълчиш, до деня, в който сам ще имаш син, комуто ще можеш да предадеш тайната.
— Ще мълча, татко.
— Хау.
— Хау.
Матотаупа въздъхна дълбоко.
— Ние ще освободим бащата на Къдрокосия Чернокож, аз го казах вече, но не с помощта на това злато Разбираш ли ме?
— Разбирам.
— Добре. Повикай сега чужденчето.
Харка скочи и изтича с все сили от шатрата към реката, защото имаше някакво мрачно предчувствие, че междувременно може да се е случило нещастие. Наистина хората от бивака, които той срещаше между шатрите и край брега на реката, жени, деца, пък и неколцина мъже, изглеждаха съвсем спокойни, ала това не можеше да означава много нещо, тъй като хората на дакота умееха да скриват чувствата си, когато искат.
Когато дойде при реката, Харка не намери там Къдрокосия Чернокож. Попита Младите кучета, които се въртяха там без работа, но те отвърнаха, че не знаят нищо за чужденчето, пък и не видели какво станало след това с него, а само разговаряли помежду си за тайнствения камък. Харка ги остави и тръгна да търси из целия бивак новия си другар — търси го при стадото с конете, търси го край кучетата, попита Четан, превъзмогна себе си и попита дори и Шонка. Никой не знаеше нищо. Харка напусна бивака и изтича при най-близките постови. Те го изслушаха, станаха сериозни и се заоглеждаха още по-внимателно.
Никой обаче не знаеше къде беше отишъл Къдрокосия Чернокож и всеки отричаше да е видял някаква следа от чуждото дете. То сякаш беше изчезнало от лицето на земята.
Но Харка продължаваше да търси, защото не можеше да повярва. Отиде още веднъж при Четан, но когато ври повторния му въпрос по-големият му приятел стана съвсем нетърпелив, у момчето се породи подозрение. Не можеше ли никой да го осведоми, или не желаеше никой? Дори и Четан?
С натежало сърце Харка се канеше да се върне при баща си, за да му каже, че не е могъл да намери чужденчето. Ала той не успя да се добере до баща си; Общият съвет вече се беше събрал на поляната сред бивака. Бойците седяха в кръг, облечени в празничните си дрехи, пушеха с почтително мълчание Свещената лула, а след това започнаха речите. Жените и децата трябваше да се отдръпнат почтително. Харка стори същото.
Ала той беше неспокоен и силно загрижен. Не можеше все още да забрави пребленялото лице на чуждото дете и проблесналата омраза в очите му. Какво ще си е помислил Къдрокосия Чернокож, който не разбираше езика на дакота, когато Матотаупа запрати с ярост зърното злато в реката? Сигурно си е казал, че вождът не иска да освободи баща му. Какво мислеше да прави сега момчето? Къде беше се скрило с обърканите си мисли и съмнения? Какво щеше да предприеме?
Харка почувствува някакъв страх, който все повече нарастваше: ами ако сега Къдрокосия Чернокож отново се върне при баща си и при хората на пани и разкаже там за златното зрънце, което беше видял в бивака на дакота? Да мълчи, да мълчи беше му заповядал вождът. Ами ако чужденчето започне да говори, без някой да може да му попречи на това?
Харка отново се върна на пясъка край брега на реката, където беше започнало нещастието. Когато човек иска да открие някаква следа, трябва винаги да изходи от последното място, което е напълно сигурно, а това беше именно пясъкът край реката. Тук беше стоял Къдрокосия Чернокож, когато Харка го бе видял за последен път. Той дори можа да открие още веднъж следата от крака на момчето в мокрия пясък, макар че Къдрокосия беше обут във везаните мокасини на Харка. Харка стоя дълго на това място и запомни добре отпечатъка от крака, после отново затърси наоколо. Ала върху тревата и пясъка имаше толкова много пресичащи се една друга следи от детски крака, че той не можеше да се оправи накъде беше избягал Къдрокосия. Може би към брода на реката? Харка огледа брега, крачка по крачка. Който си е поставил за цел да търси следи, не бива да бърза.
Изведнъж някой застана край Харка. Момчето така се беше задълбочило в търсенето, че почти се стресна. Когато извърна глава, видя Уинона, която беше дошла при него.
— Какво искаш? — попита сърдито момчето. — Само ми утъпкваш следите.
— Няма защо да търсиш — отвърна тихо Уинона с някаква гордост, която момчето за пръв път забеляза в този миг.
Уинона беше по-малка от Харка, ала момичетата узряват по-бързо и Уинона скоро нямаше да бъде вече дете.
Върху издължилото се от глада лице се беше изписан някакъв особен израз на моминско достойнство. Харка забеляза това едва сега. Затова не запита нищо, само разглеждаше сестра си с чувство на срам.
— Харка, аз мога да ти кажа къде се намира Къдрокосия Чернокож. — Уинона замълча.
— Ти ли само можеш да ми го кажеш? — попита след малко Харка.
— Аз само искам да ти го кажа.
— Тогава говори.
Харка не гледаше вече сестра си. Беше силно възбуден, ала Уинона трябваше да мисли, че е съвсем спокоен.
— Аз искам да ти го кажа, макар че всички останали мълчат, както ни повели Хавандшита.
— Хавандшита ви повели? … — Гласът на Харка леко потрепера, докато Уинона сякаш говореше съвсем
